Имам чувството, че вървя от цяла вечност. Не помня кога тръгнах, нито къде искам да отида. Отдавна не усещам краката и ръцете си. Не знам коя съм, нито как изглеждам, по пътя няма огледала. Вървя, за да стигна там, където съм тръгнала.. Стигнах! Кръстопът, без табели, с един единствен знак стоп. Спрях.. Знам коя съм, аз съм Стопаджийката. Хаххахххааахххааахх, каква стопаджийка като тук дори птичка не прехвръква. Чакам, умея да чакам, аз съм цялата търпение.. Свикнах с тишината, разговарям със себе си.. Голо поле, електрически стълб, знак стоп.. Усещам, че има защо да съм на това място, че нещо ще се случи и повече няма да се налага да вървя и да чакам.
До знака стоп съм...
Miss monologue
