Живеех в лъжа от малка. Лъжеше ме мирисът на липите,носещ се по улиците,който скриваше разрушителното ехо на Апокалипсиса. Лъжеше ме баба ми,която ми разказваше красиви приказки за майка България. Лъжеше ме слънцето,прегръщаше ме. Не искаше да видя...Не искаше да знам.
Докато бях малка всички ме лъжеха лесно.
Всички казваха ''Виж!'' и ръката им сочеше я чист облак,я красиво дърво или поразителен планински пейзаж.
Докато не пораснах.И очите ми не изкрещяха ''Виж!''
И аз видях. Видях тази наша България. Но не от очите на оптимистично заблудено дете. А от очите на разочарован млад човек.
Чух тътена. Видях пожара.Усетих погрома.
В главата ми кънтяха писъци на опечалени майки,пред очите ми се сриваха вековни сгради. И брат на брата нож вадеше за пари.
Сякаш се събудих в кошмар.
Дървото,към което сочеше ръката бе порутено,планинските пейзажи бяха градски бунища... А баба ми каза : ''Бягай ,чедо''
На къде да бягам бабке? Къде да ида?
Къде са ми липите? Къде е моя облак, къде са ни реките?
Къде ни е бъдещето?
А и все по -трудно си намирам и езика.
Изчезна като песните на славеите.
Тази България поне името и ще успеем ли да запазим? Или всички да избягаме.
Да останат само лешоядите,за да оберат и мършата от убитата ни родина...
Когато бях малка всички ме лъжеха... Но въпреки това беше хубаво!
Сега ми се струва ,че е по -възможно да се превърна в дете,отколкото да имам чиста и свята Република...отново!
