Някога

[nikfa]

Мразя шумните заведения.Винаги ме карат да мисля. Опитвайки се да изолирам средата ,в която се намирам започвам да мисля. И да мисля.
Първо размислите ми са цинични,защото аз съм такава. След всичко,което ми се е случвало не се промених. А и това няма как да стане.Хората не се променят,само приоритетите им.
След минути чувам мелодия.Дума.Фраза. И пак мисли. Главата ми е в състоянието на ''Големия взрив'' . Иска да се пръсне,а не може.
Не спирам до там. Пия и наблюдавам. На моменти се чувствам като животно в зоопарка (въпреки ,че истината е точно обратната).
Подреждам червените си къдрици. Повдигам вежда (любимият ми циничен поглед) . И в целия този цинизъм се сещам за теб. За нас. За всичко ,което  пречупихме и скрихме. За стъклата сметени под килима.За  мръсните ризи напъхани между възглавниците.За гробището върху устните ни,където умряха хиляди неизречени думи...
Мразя шумните заведения.Не се чувствам в мои води.Всеки момент искам да избягам,да се оттегля,да бъда някъде,където не ми се налага да съм цинична... И винаги изплуваш ти. Моят мираж сред пустинята.Прегръдката ти -  най-тихото място на света.
А може би обичам шумните заведения. Може би само те успяват да ми припомнят какво имах някога.  И колко го обичах.