Слънчоглед

[lepidopteria]

~ Защо си се втренчил така в Слънцето?! Ще те изгори, ще те състари... – попитал Плевелът един Слънчоглед. – Твоите приятели също са го зяпнали, сякаш никога не са го виждали! – продължавал да мърмори Плевелът. – Светът се е побъркал! Вместо да се свреш на сенчица, да се отпуснеш, тук в ниското, където и влагата е благодатна, и хлад от пръстта те полъхва, ти си се окорил към слънцето... Ох, най-сетне!
Един Облак прикрил лъчите на небесното зарево и Слънчогледа навел главата си надолу. Слушал бил достатъчно дълго недоуменията на Плевела и решил да му отговори:
~  Това не е просто Слънцето! Това е моето Щастие, към което се стремя непрекъснато. Аз и моите приятели сме от онзи различен вид, който вярва, че този стремеж ще превърне съществуането ни в нещо красиво и смислено. Слънцето, както го наричаш ти, ще помогне на мечтите и целите ми, които според теб са просто моите семена, да пораснат, да узреят, да се осъществят и да бъдат полезни на другите. То ще ми помогне да ги разпръсна около себе си и отново да се преродя, след като дойде края. Ти стой на влажно и благоденствай в моята сянка на хлад, но когато краят дойде до теб, той ще бъде окончателен... Е, Плевели ще има и под моите наследници, но и те като мен ще носят същата вяра в сърцата и гените си...
~ Глупости ми говориш, Слъчогледе!
~ Нека са глупости за теб! Ти винаги ще си останеш Плевел, а аз винаги ще се раждам Слънчоглед!
Облакът поел по своя път и Слънцето се усмихнало от високо. Слънчогледът вдигнал главата си и отново се загледал в Щастието.