Странно(на персоналния ми Sin City)

[I-love-u]

  Странно често и бързо хората се променят. Устремени нанякъде, търсещи, копнеещи и бързащи, ние не усещаме как устремно животът ни ни подминава. Борим се за големите амбиции на малките хора, преследваме великите мечти на жалките личности, изживяваме силните моменти на слабаците или поне така ни се иска да си мислим.
  А после, странно често, се оказваме малко по-стари, малко по-разгневени, доста разочаровани, изморени, тъжни и самотни. И дори не се стремим да намалим устрема на времето...
  Странно често казваме "ОБИЧАМ ТЕ!", а прекалено рядко го имаме предвид.
  Странно малко оценяваме това, което имаме и странно дълго ни отнема да осъзнаем грешката си. А после, странно, но съжаляваме за това, което сме направили.
  Странно... цял живот търсим любовта, а тя странно лесно ни се изплъзва. Странно често обричаме живота си на недостижими каузи и странно рядко се отказваме от тях.
  Странно болезнено убиваме чуждите копнежи, защото някой странен е убил нашите.
  Странно силни думи използваме в стремежа си да бъдем разбрани и странно леко ни става, когато твърдим, че не сме имали предвид точно тази странност.
  Странно слаби сме ние, хората, а странно силни ни се иска да изглеждаме.
  Странно жалко е, че си позволяваме да живеем така.