В абсолютната липса на причини

[НеВидИмА_СълЗа]

Дали сме живели достатъчно, за да не вярваме на никого
И да познаваме празнотата на думите
Лицемерието на усмивките
Нищо незначещите погледи
Виното по брадичките, което капе почти толкова ехидно..колкото кръвта
И се пречупва в светлината на чашите
За да ни кара да го пием
Попитах дали сме живели достатъчно
А ти ми отвърна
"Какво значи живели"
И наистина какво значи, когато прекарваме вечността на два метра един от друг...
Без да имаме смелостта да се срещнем
За какъв дявол се правим, че се познаваме
Щом аз не искам да умра за теб.....A ти не можеш да умреш за мен
И какво, ако някои неща на този свят нямат абсолютно никакво значение
И какво, ако животът е едно от тях...Ние пак ще се усмихваме
Защото е най-сладко, в абсолютната липса на причини
В такива моменти не ми пука колко са дълбоки очите ми.
Както и дали виждат небето и птиците
В точно такива моменти аз съм небето и птиците
Aз съм стъпалата и пътя
Aз съм всяка надежда.
Когато ръцете ми потъмнеят, живея напук на смисъла, обичам, когото не трябва
И вярвам, защото не мога иначе
Когато се хвана,че залязвам, давам душата си на първия срещнат
(По-боли да я тъпчат приятели, по-боли...)
Да не мислиш, че често се срещам с хора
Че хората ме срещат
Че срещам хора
Че срещам...
Затова пазя в сърцето си своите Марии,а за тях съм онази оттатък.
Тръгвам си, връщам се, тръгвам си, връщам се, тръгвам си...
Пред тях винаги завършвам отчаянията си с многоточие
Рядко се тупам по рамото и никога не съм добре
А помежду ни---
Day
After day
After day after day  ---
Все този невинен въпрос(защото въпросите нямат вина):
Живяхме ли достатъчно, за да не вярваме на никого





 

       
   
   

[taina_maina]

 [mhmm] Бива си го! [inlovee]