Цената на щастието.

[ilian4ety]

Вървя и гледам с насмешка хората около мен. Те гледат мен, изплашено и притеснено,но защо ? Да не би да имам вид на умряла ? Или пък тъжните ми очи провокират погледите им ? Или, може би дълбоките сини сенки под очите ми ги плашат ? Сигурно си мислят, че се друсам, но аз не го правя. Но те от къде да знаят това ? Хората вярват на това, което виждат. Те ме виждат тъжна и изморена, но аз съм просто нещастна. Толкова е просто..
Много пъти исках да се спра и да ги попитам, защо ме гледат така, но не го правя, защото не искам да ги плаша. Или може би трябва да го направя и да им обясня, защо изглеждам така, но хората, който трябва да го знаят го знаят. Те се никой, не знаят защо съм такава и няма да разберат, защото сега ме виждат те, а утре някой друг. Не бъдете нещастни, не си позволявайте тази грешка. Отнема много по-малко време и мъки да се правите на щастливи, от колкото да сте истински нещастни.

[~SlynCheva*]

'Спомените винаги оставят отпечатък,
с болка връщаш се назад, но вървиш нататък.
Животът продължава! Ето, втори шанс ти дава.
Но още плачеш ти, участваш в тая надпревара -
с душата, със сърцето, със съзнанието ранено,
а лицето от страданието е вече променено!
Нищо не помага, нищо сила не ти дава!
Всичко в тебе то крещи и бавно остарява.
Към небето ти поглеждаш с една надежда,
Господ молиш ти добра съдба да ти отрежда!
Сълзата стича се и бърза тя да те издаде-
колко ти е зле, как бие твоето сърце.
Вървят си хората студени всеки ден около теб,
подминават без да се знаят - ти топиш се като лед.
Всеки един от нас е страдал. Всеки един от нас е плакал.
Всеки един от нас се бори спомените да зарови!'

Докато го четох, се сетих за тази песен.