Хубава и проклета си…
С плахи гълъби в пазвите,
с тръпка вечност в бедрото
и отрова на устните.
Хубава и проклета си…
Идваш в моето диво лозе,
лягаш в сламеното ми ложе
и ме любиш пламенно.
Но в душата ми буренясала
се събуждат сестрите твои
и със камъни те прогонват.
Ах, една не потърси камък,
а сърцето ми запокити
във нозете ти и продума:
“Хубава и проклета си!”
ЛЮБОВ
В градината на любовта се мръква вече
и някой реже с нож кората на дървото.
Докосвам с пръсти кожата ти млечна –
под нея спят реките на живота.
Защо ми е така добре и леко с тебе,
макар че зад гърба ме дебнат лоши думи,
макар че в ябълката се разхожда червей,
макар че някъде пищят куршуми?
Градината на любовта! Но ти си в нея
това, което търсех толкова години.
Повярвай ми – не мога да живея
без тебе даже в райските градини.
Защото ти си хубава. До болка
си хубава и трябва да проникна
в загадката ти тъмна и дълбока,
за да изгрея пак, за да поникна.
И ето – на очите си разказвам
за тебе, а пък ти ме гледаш с устни…
И ябълките светят в твойте пазви
над всичките поети и изкуства!
* * *
Заключват ни в килии на портрети,
но нашият живот не свършва там.
Ще се повтори той, ще се потрети
в безкрая на космическия храм.
И нашата любов ще се повтори
със всичките й земни патила,
които я възнасяха нагоре
по чистите небесни стъпала.
Ще бъде мир и ангели ще пеят,
когато се преселваме отвъд.
И две стрели коварни ще успеят
сърцата ни отново да ранят.
И всичко ще започне отначало
в мига на оня нежен благослов,
създал това красиво и печално,
единствено безсмъртие – любов.
* * *
Щастие – невидим заек
в гора от нереални храсти.
Щастлив е оня, който знае,
че няма да намери щастие.
Щастлив съм аз, че те обичам,
но ти живееш в огледало
и слънчевото зайче тича
край мене като пощуряло.
Кой палавник ли си играе,
приведен в уличните храсти?
Щастливият хлапак не знае,
че няма на земята щастие.
И вие, тръгнали по двама
към щастието да вървите,
разбирате ли, че го няма,
защото ви е на главите?
И ти, която с девет брави
заключи грешните си страсти,
разбираш ли, че ме направи
щастлив с това, че съм нещастен?
Аз няма да си купя клетка
и зайчета опитомени –
такава идилична гледка,
признавам си, не е за мене.
Признавам си, че спя ужасно,
че всичко вече ми е криво…
Но който е живял нещастно,
навярно ще умре щастливо.
* * *
И този сняг ще мине,
невидим ще изчезне
в невидимите бездни
на идните години.
И само от картинки,
рисувани по памет,
наивно ще ни мамят
рисувани снежинки.
Но ти и аз едва ли
по памет ще се втурнем
в премеждията бурни
на чувствените хали.
Въздишката ти бяла
над преспите ще литне,
ще стопли някой скитник,
а ти ще зъзнеш в шала.
И аз ще зъзна в шала
с очи, за тебе слепи,
ще стопли чужди шепи
въздишката ми бяла.
Но може би това е
вълшебството, което
остава под небето
след всеки сняг нетраен…
* * *
Сега, любов, да поседим,
обгърнати в цигарен дим.
Ти помниш всичко наизуст –
и оня смъртоносен вкус
на изкушение и грях,
и оня първобитен страх.
Ти помниш всеки мой куплет –
наистина ли бях поет?
Какъв невероятен скок
над бездната! И нека бог
ме съди, че в безумен стих
аз даже те обожествих,
аз даже ти измислих храм,
готов да те заселя там.
А ти на клетия поет
повярва – нека съм проклет!
Сега сме тук. Сега – какво?
Отчаяното същество
на любовта се укроти,
но покъртително скимти.
И как да го оставим тук,
почти до кофата с боклук,
почти до мръсния графит,
на тоя стар, олющен зид?
То моли да го вземем с нас.
Но, боже мой, не мога аз!
И, боже мой, не можеш ти –
ще чуят вкъщи, че скимти.
Прости, любов… Уж бях готов.
А по ревера ми пълзи
едно поточе от сълзи.
Уж бях готов… Прости, любов!
