Обвинете Лунната соната

[English Accent]

Седя си зад бюрото и пръстите ми щракат по клавиатурата. Пикае ми се, защото съм изпил 2 бири. Имам и цигари и още бира. Добре съм се запасил. Слушам Лунната соната. План за вечерта- никакъв, макар, че смятах да се напия и да предизвикам стихиите в себе си, да ме отнесат, да ми разкажат играта и утре съвсем да знам, че за съжаление съм жив. Зад лаптопа се прокрадва загрижения поглед на Джон Ленън от разтворената обложка на двете плочи на Бийтълс, които ми подари една... не знам какъв етикет да й лепна. Понадигам се леко и виждам, че Пол Макартни се е зареял нанякъде. И той изглежда угрижен, сякаш е намерил нещо кошмарно в безграничния простор на своята младост. Стига да поиска, човек винаги ще намери за какво да се тревожи. Пикае ми се, не издържам. Докато се изпикава до ушите ми долитат познатите звуци на чалгата от стаята на единия ми съквартирант. Този, който е в моята стая го няма и аз се възползвам от това, за да се налея и изпуша няколко цигари.Пишат ми по скайп. Същата, на която не знам какъв етикет да лепна. Някакъв цитат за смъртта от Стив Джобс. Не ми пука, тъпо ми е. Искам просто да се напия и да полудея, защо хората въобще не разбират, че може би най- прекрасното заложено у всеки е потенциала му да полудее, да се стисне сам за топките и да псува, да мрази света в една глуха задънена улица? Днес проиграх 10 лева на рулетка. За пръв път ми беше. Интересно, че когато излезох от казиното със загубата си, се почувствах много по- добре отколкото, докато бях вътре. Е, без да искам успях да си открадна една запалка от казиното, така че не съм съвсем на загуба, но причината беше друга. До рулетката е странно. Имаше едно момиче от персонала, което ми обясняваше как се играе, а аз печелех ли, печелех, докато накрая не загубих всичко. Момичето ме дразнеше, макар че беше много красива и мила. Исках да се съсредоточа. Мислех си за Достоевски... край на съсредоточаването. После се опитвах да си представя как топчето пада върху червено, когато бях заложил там и когато печелех, почти успявах да повярвам в нещо си. Както и да е. Рулетката е просто случайност, макар че 13 черно се падна милион пъти. Важното е, че като излезох бях почти щастлив. Срещнах се случайно с една бивша съученичка (благодаря на етикетите, защото преди бях влюбен в нея) и беше почти лесно да прикрия с думи фактът, че отдавна не сме клас, не всички сме сантиментални и общо взето няма какво да си кажем. Дотук добре. После в агенцията за бригадата в Щатите. Оттам в магазина, където отново се удивих колко зле съм с математиката, когато видях сметката си. Нищо не излизаше точно в тоя живот. А преди ми прилягаше толкова много да имам такива недостатъци, да оправям нещата и тн, нали разбирате, прилягаше ми като студен чершав на голо тяло в една от онези потни лятни вечери, когато точно преди да заспиш уморен смяташ, че си намерил смисълът на живота. Какъв съм Фауст, даже цигарата ми угасна докато си ги мисля тия неща. Спокойно, мила, ей сега ще те запаля. Чувствам се като черво болно от рак. Пак е нещо... С професорът ми по психология сме на едно мнение, че е по- добре да се чувстваш зле, отколкото никак, само че той въобще нищо не знае... Сигурно прави почти дословен препис на някой учебник в момента, за да го продава после като свой, някои хора не могат да разберат Лунната соната... Какви ли хора са това? Не искам да разбирам. И все пак не мога да спра да се ровичкам. Мисълта им сигурно върви така: ,,Лунната соната е написана от Бетховен. Бетховен е велик, всички така казват, признат авторитет е. Бетховен е бил глух." Съгласен съм, но можеш ли да уловиш тези звуци като насълзен млад човек, гонещ нощни пеперуди, който понякога сънува кошмари с прилепи? Не можеш, е професоре, виждаш ли, ,,твоят" учебник по психология не е толкова велик, колкото искаш да бъде или още по- лошо, не ти пука дали е велик, а искаш само да спечелиш от него. Не, ти не знаеш нищо за истинската печалба.
Ако глупаци нарекат нещо ,,гениално", то аз го намирам за върховна проява на глупост. Това ми хрумна след поредното пикане. Колко по- добре мисли човек, когато се е отправил нанякъде, дори и да е само до кенефа.Удивително! Бях задимил стаята и отворих. Стана студено и неволно извърнах поглед към китарата си. Така и не я изшкурих, така и не се научих да свиря, а сега толкова се страхувам да започна, защото не знам дали все още го искам. О, забравена моя мечта!!! Има толкова неща, за които е хубаво да се поплаче, че се чудя как ми остава време да правя нещо друго. Когато се наплача, даже докато плача, осъзнавам колко много обичам живота. Има ли за какво да плачеш, значи не живееш просто ей така. Значи има неща за теб, които си струват. Лунната соната почва за стотен път и започва да ми писва. Най ми е гадно, когато нещо хубаво ми омръзне. Сякаш губиш красотата завинаги. Понякога искам да мога да мразя безкористно. Понякога ми се случва, но е мимолетно. Толкова мимолетно, че не мога да изгоря, да предизвикам всичко най- скапано на тоя свят и да го заритам и заплюя. Понякога искам да изчукам дявола в гъза. Какво трябва да направиш, за да стигнеш крайност. Опитвах да стигна дъното, но все нещо ме дърпаше нагоре. Може би така и ще умра, обесен от спасителен пояс насред морските дълбини. Днес стигнах до прозрение благодарение на съквартиранта ми. Чудех се какво ме различава от онези щастливи копелета, на които просто не им пука и не се замислят. Какво ме отделя от тях, от шлаката. Това бях аз. Сам се отделях от тях, най- сетне снобизма на баща ми даде резултат. Живееш ли прекалено дълго с една идея, макар и да ти е противна, тя става неизменна част от теб. Чудесно, нама какво. Как да се боря с всички тия гадости? Нима и не мен ми е съдено да се превърна в това, което искренно ненавиждам. Ще се събудя някоя сутрин и ще си кажа: ,,Да, разбирам ги и тях" И край с мен, загубен съм. Безпокоя се за себе си прекалено много, знам. Като Буковски. Дали не трябва да постъпя като него? Ето, пак ще трябва да съм някой друг, и то само защото не знам кой съм или пък съм станал нищо. Странен процес, изпълнен с мъгливи спомени, клетви, воля, умираща ден подир ден, щастие, което от искрена емоция и мироглед се превръща в маска, която не ти позволява дори да дишаш свободно. Аз съм роб на всички човешки грешки.
Съквартиранта ми се прибира.
-'Що си пушил вътре?
- Ами пих и ми се допуши вътре.
-Е добре де, нали се разбрахме да не пушиш вътре?
-Човек, духай! Плащаме еднакво за всичко, така че духай! Ако искаш може да се редуваме, ще пуша вътре през ден, ако искаш и график може да си направим, ако искаш може и да ме разбереш като човек, все ми е едно. Само че от днес нататък аз няма да правя компромиси с живота си.
- Да бе, да пушиш е особено градивно. Нали ти разправяше, че ,,свободата на един човек свършва там, където..."
-Всъщност мисля, че Русо го е разправял, но както и да е, може и някой друг да е.
- Пиян си.
-Да, затова ми се допуши. Трябва ли да го казвам още 2- 3 пъти или ще си запишеш?
-Човек не искам да се караме.
- Супер, и аз не искам. Да ти сипя бира?
-Ок. Защо се сгромоляса светът ти днес?
Засмивам се.
-Нямам представа, знам само, че така стана.
Така и не намерих с какво да заместя Лунната соната и тя почна за 346-ти път. Със съквартиранта си казахме ,,Наздраве" и дълго се наслаждавахме на съвършенството на тази странна сплав от метали, пластмаси, гуми, чувства, мисли, цветове и вкусове, която за експресивност наричаме живот.