News:

Хабят се животите в България - и вие сте слепи да не го кажете това помежду си, неми сте и сте глухи като българи ...
из "Черните пътща на Европа" - М. Карбовски

История от живота на меланхолика

Started by English Accent, December 26, 2011, 14:25:27 PM

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

English Accent

Ето така се случиха работите. Бях с приятели в едно мръсно кафене, в което всяко копеле те познава и коментира. Пиех поне 7-ма - 8-ма бира, а беше към 3 следобед. Разбирахме се какво да правим на нова година. Загубена работа. Щеше да е по- тъпо  от миналата. Светът става толкова безразличен, когато си реалист. Отвратително. Чувството на загуба обаче ми е най- скъпото нещо. Ако имам нещо не знам какво да го правя, затова обичам да губя всичко и то непрестанно. Когато седиш на някой камък и гледаш скапаното нощно небе и осъзнаваш, че си загубил нещо ценно, защото си глупак, разбираш, че живееш. Както и да е. След кафето се прибрах вкъщи за коледната вечеря и създадохме прецедент като не се карахме. Даже изразих свободното си мнение, че ако дублираш песни на Елтън Джон на български си за бесилото. Цар лъв е хубав филм. Гледахме го и никой не плака. Тимон и Пумба ни разсмяха, въобще нищо особено не се случи у дома. Просто отбих номера и се наядох като за последно. Някой ми беше казвал, че силата на мъжа идва от корема и аз го приех на доверие. По- късно един приятел мина през нас да ме викне и направи страхотно впечатление на наште с люлянето си по улицата. Нищо, щом аз бях разочарован от себе си, то време беше и наш'те да осъзнаят, че няма да ставам президент, папа или повелител на света. На излизане си взех стихосбиката на Блага Димитрова. Човек никога не знае кога може да поиска да почете малко поезия насаме и да изпуши една цигара, а после да скочи от терасата или нещо такова. По празниците ставали най- много самоубийства. Е аз не исках да ставам част от статистиката. Щеше да е прекалено безславно за мен. Веднъж много се уплаших. Бях пиян и какво ли не още... сещате се, и лежах на скъпия кожен диван в апартамента на баща ми. Цъках на лаптопа, май пишех някаква шитня. Изведнъж ми се прииска да се самоубия. Докато го обмислях написах разсеяно в гуугъл "самоуийство" и заразглеждах имената на известните пичове, дето се бяха застреляли или обесили или натровили. Представяте ли си, повече от половината бяха поети. Мамка му, не исках да ставам част от статистиката, и така, от срам, пък и от някакви неспонтанни чувства към родителите си, реших да остана жив, и благодарение на това сега с приятеля ми крачехме надолу към центъра, за да пием по нещо- нали не е човешко млад човек да не купонясва на Коледа все пак. Пихме по една бира в същото кафене, в което като малки ставахме без да платим, и се засилихме към купона, който трябваше вече да е почнал. Да, ама не! Стояхме пред вратата, а вътре тихо като в дом а глухнеми. Звъннахме няколко телефона и се озовахме на друг купон със същите хора, които трябваше да са на първия. Оказа се, че домакинът се напил и видял някой друг лев, та тръгнал да забива някаква си мацка. Горкият, беше толкова надрусан и пиян... Пихме няколко часа и решихме да ходим към София на парти, само че трябваше кола. Слязохме пред блока. Двама пияни идиоти се бутаха по снега на някаква пластмаса. Нещо ги изебавах. Спряха да се бутат и тръгнаха към мен. Единият имаше томахок в ръката. В Етрополе е пълно с трапери и индианци, заклевам се в смъртната си душа.
- Какво бе, нещастници, ще ме колите ли? Та вие не смеете да се бием без сикирчета, па ще ме колите. Копелета.
Единият нещо ми се изребчи и трябваше пак да отварям отвратителната си ута и да псувам. Беше се изтъпанчил точно пред мен и главите ни почти се докосваха. Всеки, който се опитва да те спаши по такъв начин е идиот или поне простак. Иска да диша тежко, само че така се е уплашил, та дъхът му е спрял. Приятелите ми излезоха от входа (бях ги изпреварил по стълбите) и ония се сдухаха. - К'во бе, момчета, ако сте се сдухали им дайте сикирчето и ще се бия сам с вас, пък каквото излезе.
Може ли да си представите, че тия насраняци си хванаха пътя и отидоха във входа на отсрещния блок. ОК. Край на действието. Време е за ново. Стояхме пред колата на бащата на домакина ни и се чудехме дали ще го пръсне от бой ако я вземем или ще му спре кинтите. Взехме я. Преди да отпрашим видяхме, че ония двамата голи охлюва бяха събрали още хора и нещо ни се стършеха. Отидохме да видим ще става ли боя, няма ли да става. Не стана. Оказа се, че имаме познати в тяхната група и така... Щяха да ходят към компютърния клуб, в който бачкаха едни приятели и понякога си правехме купончета там... само че мирно, без да трошим щеките за билярд и така нататък. Разбрахме се да се видим там. Накачихме се 7 човека в колата и отпрашихме. Носехме се през призрачната нощ като единствените живи на тази земя. "Боже колко съм нещастен"- помислих някакси докато бях в еуфория. Напоследък често ми се случва и бях започнал да се чудя дали това е възможно или просто не наричам чувствата правилно. Както и да е, после се сетих, че и в Бог не вярвам, та се сдухах още повече. Нищо, пиянството ми даваше сила, или се чувствах силен в пиянството си, какво значение има? Можех да не спа още седмица и само да пия. Отидохме в клуба. Бирата там беше евтина и след като изпих 3- 4, разбрах се с един за една далаверка и загубих геройски един билярд, се сетих, че в раницата имам бренди. Извадих го и го зарпеглущах с бирата. Беше отврат, честна дума. Седях си на едно столче от тия високите дето се въртят и се наливах. Лафех си с някой. Един от ония дразнители ме бутна и за малко щях да падна. Не ме и погледна. - Ей, абдал, 'къв ти е проблема? Пак застана до мен и спря да диша. Мамка му, колкото и да ми е смешно това, мразя го. - Знаеш ли кой съм а? - попита и предполагам очакваше положителен отговор. - Не, ама сигурно и ти не знаеш, щом ми се отваряш- казах и се отдръпнах. Пийнах бира. Ония ме гледаше на кръв. Не издържах. - 'Айде илизай, бе мамка ти тъпа- изкрещях колкото мога и забързах към вратата преди него. Избрах си място навън, където нямаше лед и го зачаках. Наизлизаха хора. Ония дойде и застана на 2 метра от мен. Държеше бутилка от бира. Счупи я в едно ниско доварче отстрани и почна да ме псува. Такива най- ги мразя. - Копеле, страх те е да се бием, а мислиш че ще помееш да ме намушкаш, смешен си! Ония се блещеше срещу мен. Беше мъртав пиян. Направих една крачка към него и го ритнах в гърдите. Той не знаеше какво да прави. Другите ме хванаха отвсякъде и не можех да направя нищо. Почнах да вреща като бесен. - 'Айде удари ме сега бе, леке, нали ме държат, 'айде удари ме или пак те е страх? Кой си ти, а кой си? Нали много държеше да ми покажеш кой си? Завлекоха ме нанякъде, облекоха ми дрехите и после пак в колата. - Дайте поне да се напием свестно, че ми омръзна всичко! - казах с някакво нелепо отчаяние. Приятеля ни запали колата, даде бърз заден и се блъснхме в някаква кола. - Еби го, дай да се напием, и да се ядосваш, станалото станало- казах и си помислих че май не съм най- добрият приятел на света. Отидохме до бензиностанцията (само оттам можеш да си вземеш пиене в 3 нощес... какъв ад. Приятеля ми караше като дявол и пушеше цигара след цигара. От тия силните, дето ти правят дроба черен като самото зло. Купих му още една кутия цигари. За мен бях взел 6 бири. Даде ми аз да карам. За тези, които не знаят, нямам книжка. Излязохме от града и тръгнахме към Бойковец. Беше хубаво да карам. Отбих на полигона и изпуяихме един коз. Завъртях колата на леда и продължихе. Бойквец е най- хубавото място на тоя свят, а ако има и друг, то и там няма да намерите по- хубаво. То е малко селце с богаташки вили, които го развалят, но пак е хубаво. Спрях на центъра. Кръчмата не работеше. Изпихме бирите. - 'Айде да си ходим - каза някой. -Аз няма къде да се прибера- казах. -Е ходи си у вас!  - Нямам дом, казах ти. Оставете ме тук.  -Добре ще стоим тк цяла нощ.  -Благодаря ви.  Ето пак имах какво да губя. Постоях малко на капака на колата, изпуших няколко цигари, погледах къщите, гората, далечните планини, които никога не достигнах... Извадих стихосбирата на Блага Димитрова от якето си. Можех да обичам само тъжни и красиви момичета, знаех си. Помечтах. Качих се и запалих колата. Трябваше да спя, а като се събудя да знам, че пак съм загубил всичко.
... защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: "Аууууу!"

mariana_fairy

Краят на историята ми хареса, особено тази част "губя. Постоях малко на капака на колата, изпуших няколко цигари, погледах къщите, гората, далечните планини, които никога не достигнах... Извадих стихосбирката на Блага Димитрова от якето си. Можех да обичам само тъжни и красиви момичета, знаех си. Помечтах.", а и аз също като теб си вземам книги със себе си, не се знае кога ще ти се прииска да прочетеш нещо, което си заслужава. Също така темата за самоубийството не ми е далечна... :)
Душата ми легло ти беше...

English Accent

Благодаря за коментара. Интересно как тук може да споделяш толкова лични неща без да ти пука. Самоубийства и какво ли не. Иначе би ме било срам. Нещо като група за анонимни страдалци, а и хубава литература понякога... колко му трябва на човек... :)
... защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: "Аууууу!"