(Кръговрат)

[~SlynCheva*]

"Забележи ме.Хвани ръката ми.Защо сме непознати,когато любовта ни наистина е силна?Защо се преструваш.... без мен? Всеки път,в който се опитах да полетя-аз падах.Без крилете си се чувствам малка.Предполагам,че имам нужда от теб. И всеки път,когато те видя в съня си - виждам лицето,което ме преследва.Предполагам,че имам нужда от теб. Накарах се да повярвам,че си тук (когато те няма).Това е единственият начин,по който виждам нещата (изобщо). Какво направих?Изглежда,че на теб ти беше лесно да продължиш.. Може би съм накарала дъжда (болката) да завали.. Моля те,прости ми!Моята слабост ти причини болка!И тази история е моето извинение. През нощите се моля,че скоро лицето ти ще избледнее (в мен)!"

Когато чакаш,ти мълчиш.Това ми напомня за една мисъл: "Когато е тихо,непременно е и студено!". Разбира се,ти не си чувал тази мисъл,защото тя е моя,но следващия път,когато ти е тихо-обърни внимание дали не ти е студено!Днес ми е студено.Сега ми е студено!Не ми е много тихо.Физически ми е студено.Сякаш замръзвам.Тиха съм,защото чакам.И аз не знам какво.Дори не знам ще го дочакам ли,но в мен има надежда... която е тиха и чака.Виж как нещата се променят.. денят носи нощта,а нощта носи деня. Всяко слънце е светло,но онзи,който вижда нощта-трепери по звездите.Странно е.И необяснимо.Но кой се нуждае от обяснение,когато усеща всичко това?Той просто се взира и усеща.Понякога е тъжно,друг път е щастливо.И все пак,това спокойствие не може да ти бъде осигурено от някой друг.Няма споделена любов,която да те накара да се чувстваш така спокоен.Именно защото това спокойствие е донесено от полъха на изгубената любов.Или не изгубената,ами оставената във времето."Понякога съдбата разделя двама души,за да ги събере пак след време!".Дали?Дали това не са напразните надежди на всеки,който не спи в момента,защото се надява?Не знам.Няма и да разбера,навярно.Но все пак ми остава тихата надежда да мълча,докато се надявам.
Чакам зов.Получавам го понякога.Все си мисля : да беше махнал за сбогом, да беше кимнал поне. Обърна гръб,тръгна ..отне ми света.Понякога се връщаш,за какво?Чакаш ли молбата да чуеш?Не я ли виждаш в посивелите очи?Сълзите вече са мит.Няма ги.Отмиха се във вечността.Останаха известни като "наивните сълзи".Отидоха в онази графа,където хиляди души загубиха себе си по пътя.От сълзи.От безсилие.От безпричастност.До каква степен имаме право да взимаме-не знам.Но е безразсъдство да даваме до безобразие.Все пак трябва да внимаваме,когато пртевръщаме някого във "всичко",защото ако някога,по някаква причина той си отиде или се откаже от нас - ние няма да имаме нищо.Защо го правим?Как така подаряваме безрезервно доверието си на някого?Защо не оставим една малка частица за себе си,за моментите,когато слабостта ни ще има нужда от някаква сила? "Най-прекрасните моменти са били винаги случайни, винаги безпрецедентни и винаги с последващо усещане!" - е и?Какво усещане се сравнява с тази суха болка,която с всеки изминал ден притихва все повече и става все по-безгласна?Удавих я.Заличих я.А тя още е тук.Възможно ли е?Та нали като убиеш нещо,то вече не усеща?Защо убивам себе си,а усещам всяка капка,която (не) диша?Отвратително е.Отвратителна е всяка мисъл.Ама си я има.И си съществува.И аз я подхранвам. Преди половин година се събуждах по това време,правех си кафе,пишех ти съобщение и тръгвах за работа след някой и друг час.А сега.. това време носи разрухата,която ми забранява да набера твоя номер,да създам илюзията,че е възможно да бъдеш мой,дори за един миг.Работата остана някъде там.А следващите няколко часа ще бъдат изпълнени с прости въпроси,чиито отговори се крият някъде из необятното времево пространство.
То си е и до късмет!Някои такъв нямаме.Или пък прекалената вяра,че нямаме ни заслепява да го видим,когато се появи.Не знам.Много неща не знам.А и не искам да разбирам.Онова,което не знаеш няма как да те нарани.Макар да знаеш,че може да те нарани обаче,седиш и си задаваш въпроса: Какво ако ми помогне , вместо да ме рани?
Ах,тази човешка заблуда!Колко е необходима , за да преживеем моногамните хронични периоди на болката от раздялата...

"Пръстите трескаво пишат дълго изстрадани думи... искам някой да бъде с мен в тишината,която обгръща ме бавно (бавно).. да пие с целувки сълзите,но пак съм сама!Хей,хей,чува ли някой моя глас?Хей,хей.. вижда ли някой моя плач?Хей,хей.. хора!!?
Има ли кой да ме чуе?Напълно изгубих мечтите.Нищо не ме вдъхновява,но днес аз се раждам отново.Искам да си върна (върна) .. всичко,което раздадох!Сърцето ми!!!" ...

Има ли самотни?Със сигурност.Някои от тях са уморени .. легнали са да съберат сили за утрешната си тъга.Други пък нямат силата да заспят,очите им не са готови още.Питам се,какво ако има някой?Как ще ми помогне чуждата тъга?Ще бъда обременена да слушам.Не,че не искам.. не мога.Не виждам чуждата тъга в момента.Всъщност "в момента" е период от един месец насам.Дълъг момент.Усещам всичко.И е странно,защото когато ти се яде сладолед .. и имаш пред себе си сладолед (например) - ти го гледаш,а после го ядеш.А когато няма сладолед не се взираш в празното му място,с надеждата да се появи.иЛИ ПОне аз не правя така.А в момента това правя,ама не със сладолед.
Душата?Къде е.. я да я потърсим . Иска ми се да е жива. Ама не знам. Чувствам се жива. Може би,защото знам,че съм. НЯКАК си това чувство ме кара да преодолея всичко останало.Не помня как изглеждаха приятелите ми ... не помня как звучеше красотата в мен. Не помня вече нищо. Имам някаква амнезия. Нося в себе си една и съща мелодия .. ах,как не ми омръзна? Изморих се да тичам , ама не спирам. След малко ще припадна , ще изгубя цялата сила. Ама пак тичам. Не спирам. ТУК-ТАМ! После обратно! Не знам само тичам ли , бягам ли , или се въртя .. ? (Кръговратът!)
Единственият начин,по който живея живота си за мен означава да бъда отговорна за собствените си действия.Не знам как да бъда отговорна за чуждите.А и не се чувствам длъжна да се науча.Има неща,които искам да знам,но нямам стимула да отворя книгата и да ги прочета.
Не е лесно да намериш щастие в самия себе си, а да го откриеш другаде не е възможно!Или го откриваш,но то е по-непостоянно от непостоянството.
"Всичко ще бъде наред - каза ти - утре!Не плачи,не проливай дори една сълза.Когато се събудиш,аз ще бъда още тук.Когато се събудиш-ще победим всеки твой страх" . А сега аз искам сърцето си обратно!Ще оставя снимките ти на земята!Все още моля спомените!Не мога повече!Изплаках си очите!Сега се изправям срещу всичко.. начинът,по който ме обичаше изтрива всяка сълза!Имахме нужда от още малко време.. за да видя , всяка лъжа,която животът може да даде. Как се превърнах в такъв луд човек? Знаеш,че любовта ми ще ти покаже всичко!От едната крайност - в другата!Не знам как да се чувствам.За това се чувствам неопределено. В едната минута те обичам до безумие (наистина безумие) , в следващата съм спокойна и дори се справям без теб,след само още един миг - искам да изляза и да подаря цялата тази любов на някой друг. Хората са казали обаче,когато не знаеш как се чувстваш - не взимай важни решения за живота си!Може да е пагубно!И ще бъде .. представям си как излизам на кафе.С онзи,който дава всичко да бъде с мен,душа,сърце,тяло.. всичко!! Подарявам му няколко дни .. няколко спомена,радвам се. След само седмица ти се решаваш.Връщаш се.Зная,че ще дойда и аз. Защо да залъгвам онзи?Защо да го карам да се чувства както мен сега? НЕ! Аз не съм убийца на мечти.НЯМА И да бъда! Имаше едно време... бяхме ние двамата с тебТи си моят Бог! Не вярвах,че има такава любов! И все още съм на мнение,че си въобразявам.
Зная.Скоро ще бъдем пак ние! Защо тогава не спирам да тъгувам? А го знам. Усещам го с женската си интуиция,която НИКОГА не ме е лъгала.И най-безнадеждните ситуации са излизали с края,в който съм вярвала.А тази ситуация изобщо не е безнадеждна.Ние се чуваме,ти се притесняваш.Виждам те.Имаш нужда от време.Онзи ден,когато беше вкъщи помня какво ми каза. "Аз те обичам!Обичам те силно!Но не искам да съм с теб,докато не се науча да те обичам така силно,както ти мен!Знам,че това ще се случи скоро!Раздялата ни забързва любовта!Кажи ми,мога ли да те оценя повече - по какъвто и да е друг начин , ако не усещайки липсата на единственото същество,което някога е означавало нещо за мен?". Липса - от това имаш нужда.Каква е тази странна любов?Кои двама души не споделят любовта си и страдат един по друг,защото имат нужда от време да се обичат повече?Това е лудост!Огън,който сами палим и влизаме в него,за да видим дали е силен.Усещаме,че е силен-разпалваме го още и още , влизайки все по-навътре.Хм ... чудя се,няма ли после да е много по-красиво.. и може би,наистина няма да има нищо на тази земя,което да ни раздели !!! (?)... Честно,луда за връзване мечта!

(следва продължение) .... (може би) !