Обратната страна на изневярата

[mariana_fairy]

На една приятелка...

Тя усещаше, че нещо не е наред още от момента, в който той се появи в дома й с онзи огромен букет рози. Не беше свикнала на такова внимание. Каза си: ,,Крайно време беше...", но понякога нещата не са такива, каквито изглеждат – дали това не беше изблик на неговата  съвест или поне на остатъците от нея.
   Времето минаваше, а те все виждаха все по-рядко. Някакво смътно безпокойство обзе душата й. И после в един от онези дълги следобеди, пред телевизора с него, осъзна, че той й изневеряваше.
Защо по дяволите все още беше с нея? Не можеше ли просто да махне с ръка и да прекрати връзката им? Дали заради дългото време, дали заради това, че я усещаше все още близка, макар и не по онзи начин... най-вероятно дори самият той не знаеше.
Така тя стана по-наблюдателна от обикновено, успя да разбере името й, възрастта й, но не искаше да я вижда, просто не беше готова.
Често мислеше как би постъпила ако това й се случи, мислеше че ще бъде по-категорична, но в момента не знаеше как да постъпи. Бе дошло време да решава какво иска от живота си и как ще го живее оттук нататък. Всичко беше в нейните ръце. 

To be continued...

[Qween of the black hearts]

заинтригува ме искам продължението :)

[Jodie]

Ей много е добро.. кога ще има продължение..  [shame] [shame] [shame]

[Attention]

хайде, хайде, новата година е, и на мен много ми хареса, искам продължението  [evil]

[mariana_fairy]

За всички, на които им се чете :)

- Искам месец почивка... може би повече – думите й звучаха категорично изречени в телефонната слушалка.
- Какво ти става? Полудяваш ли? Как взе такова решение? – каза той недоумяващо, сякаш нямаше ни най-малка представа какво се случваше.
- Нищо. Не полудявам за твое сведение... имам си причини.
- Какви причини може пък ти да имаш?
- Много и то все сериозни.
- Няма ли да се видим и да поговорим?
- След месец може би – каза Поля със сарказъм в гласа си.
- А аз какво да правя дотогава?
- Възползвай се пълноценно от почивката.
- А нашата връзка? – продължаваше той.
- Какво за нея? Сега се сещаш... – многозначителното й мълчание натежа във въздуха и се опита да го счупи на малки парчета.
- ... Добре, щом така си решила, но аз искам да сме заедно.
- И аз, но времето ще покаже дали трябва или не. До скоро.
   Поля затвори и осъзна, че по бузата й се търкулнаха няколко сълзи.
        Трудните решения понякога се опитват да извадят на показ нашата слабост и страхове, но ние сме длъжни да се борим до край с тях и още по-важното – да ги преодоляваме.
   Тя не знаеше дали трябваше да постъпи така, но всяка крачка е крачка напред. Някаква студено, пронизващо, болно предчувствие й бе подсказало, че той й изневерява и тя трябваше да го подслуша. Скандалът и драмите не бяха в природата й, изглеждаха жалки и патетични. Това, което се случваше с нея трябваше никой да не вижда. Можеше отвътре да крещи, да се чупи, но трябваше да запази самообладание. Затова избърса сълзите си, направи онази физиономия, която я вадеше всеки път от бедите. За няколко минути нагласи своя багаж и час и половина по-късно километри я деляха от него и от разбитото й сърце, което беше забравила там.
   Ново място, нови хора... това ми е нужно. Имам 30 дни, за да реша... кръстопътища без знаци... като ги няма – ще рисуваме – мислеше Поля, докато вървеше по една напълно непозната улица. Погледът й бе привлечен от странна табела, обърната наопаки. ,,Тук е вашето място" – гласеше тя. Явно това бе малък хотел, макар че на пръв поглед не изглеждаше така. Все пак тя реши да влезе – ново място, нови хора – повтаряше си наум.
    Качи няколко мраморни стъпала, отвори масивната врата и се оказа в обширно помещение със старинни мебели и внушителни картини, изрисувани върху стените, подобни на абстракции, от които гледаха строги лица, замечтани очи, деца и жени.   
    - С какво мога да помогна – студен, делови глас извади Поля от унеса, в който я бяха отвели картините.
    - Извинете, стори ми се, че това е хотел. Търся къде да отседна.
    - Това не е хотел, госпожице – отговори възрастният мъж.
    - Ще тръгвам тогава. Извинете...
    - Не съм довършил... Това не е хотел, но все пак може да отседнете тук. Къщата приема гости.
    - Добре, благодаря ви. Каква е цената за една нощ?
    - Заплащането тук не е предварително, а след края на престоя ви.
      На Поля й се стори странно – и обстановката, и деловият мъж, и къщата, която не е хотел и все пак... имаше нещо в това място, което я накара да вземе ключа, който й подаваха и да се запъти към стая номер 7 в края на коридора на третия етаж.

[Jodie]

Еее защо спря :) Кога ще е продължението?  [heart__] [heart__] [heart__]

[Attention]

 :question: :question: [evil] [inlovee]

[chocolate_fairy]

и аз искамммм  [heart__]

[Dulce_Insoportabla]

Винаги спираш на най-интересното пък...  [lol] чакам продължението ( както и на един друг твой разказ [lol])
И все пак си мисля, че понякога трябва хубаво да се навикаме, за да ни мине и да "изхвърлим" негативната енергия извън себе си,а не да я таим в себе си.

[heart__] [heart__] [heart__]

[mariana_fairy]

Винаги спираш на най-интересното пък...  [lol] чакам продължението ( както и на един друг твой разказ [lol])
И все пак си мисля, че понякога трябва хубаво да се навикаме, за да ни мине и да "изхвърлим" негативната енергия извън себе си,а не да я таим в себе си.

[heart__] [heart__] [heart__]

Дааа, викането често пъти помага, не можем безкрайно дълго да държим в себе си тъгата, яростта и разочарованието. Аз все започвам и не довършвам, за да не ви отегчавам с дълги писаници, ще има продължение скоро, а колкото до другия разказ, напоследък писах по "Отудшник", ако е той - имаш го  :)

[Dulce_Insoportabla]

Ооо не, разказът  е за обувките. За онази мадама и "нейния" ( който още не е съвсем нейн) дето й даваше да пробва страхотни модели обувки. [inlovee]