Офисът на госпожа Калм

[dylgokoska]

Офисът на госпожа Калм*

(*-от англ. calm - спокоен,спокойствие)

Преподавателят стои пред нас и съсредоточено ни обяснява теории и похвати за превода. Лекцията вече наближава своя край, а моето съзнание е доста далеч от аудиторията, в която се намираме сега. Заето е със съвсем разлчни мисли и тревоги. Ежедневдни и по-простички от това как да преведем името на някоя улица от английски на български. Интересува ме къде да намеря офиса на ,,спокойствието", да си запиша час и да почакам докато ми дойде редът.
Има едно място, покрай което от време на време минавам. Сградата изглежда доста обикновена, дори малко стара и неподдържана. А когато имам път натам, винаги виждам само усмихнати, доволни хора, които излизат отвътре. Просто си личи, че преливат от щастие. Някои дори си тананикат любима мелодия. Весела, жизнерадостна. Понякога решително се запътвам към поръждясалата врата, но ме обзема страх и сменям посоката. Един път дори сложих ръка на портата и тъкмо щя да я бутна, когато отвътре се зададе поредният удоволетворен и усмихнат човек. Дръпнах ръката си, сякаш металът пареше, и буквално побягнах на където първо погледнах.
Доста силни са подозренията ми, че именно в тази леко отдалечена и неподдържана сграда се намира офисът на господин или госпожа Спокойствие.
Днес денят не бе по-различен от обикновено – лекции, разговори, малко шеги... Мислех, след като си тръгна от университета, да се прибера направо вкъщи. Нямах настроение за каквото и да е и знаех, че това не ме прави подходяща компания, затова отказах да се помотая с колегите. Тъкмо се качих в автобуса, когато телефониът ми зазвъня – беше майка ми, за да ми поръча нещо. Слязох на следващата спирка, за да сменя автобусите. Този, в който бях, вече не ми вършеше работа. Добре, че не чаках дълго, та настроението ми съвсем да се скапе. Малко преди да сляза се сетих, че ще мина тъкмо покрай онази сграда – старата и неприветлива... И си помислих, че може този път да събера смелост и да вляза вътре. Да, ама не. Целият насъбран кураж си остана на сигурно в мислите ми. Но все пак нещо се случи. Докато минавах покрай оградата, забавила крачка и вперила любопитен поглед към двора, един любезен и добре изглеждащ господин ме заговори, с което почти ме накара да подскоча. Така се стреснах.
-   Влез някой път. Може да намериш каквото търсиш. Опитай. Само с любопитни и плахи погледи нищо няма да разбереш.
Усмихнах се наполовина и едва успях да благодаря, в отговор на отправеното от господина пожелание за хубав ден. Седях там няколко секунди, а може и минути да са били, чудейки се кой беше този човек и как разбра какво да ми каже. Да не би да можеше да чете мисли? Защото това, което ми каза си беше чист отговор на моите мислени въпроси и колебания. Или просто бяха така ясно изписани на лицето ми, че всеки би разбрал? Едва ли. Но и четенето на мисли не бе по-вероятният, а и по-разумен вариант. Реших, че мога да опровергая част от изказването на непознатия, като попитам някой какво и кой всъщност има зад тази избеляла и неподдържана фасада. Неочаквано, но го сторих. Спрях едно момиче, идващо от вътре и попитах просто :
-   Какво има там?
-   Аз намерих каквото търсех. Опитай и ти.
Това получих в отговор. Но вместо да опровергае думите на непознатия, само ги потвърди и ме озадачи най-малко сто пъти повече. Едно избибиткване на клаксон ме върна в реалността. Свърших, каквото ми беше поръчала майка ми, и се прибрах. Въобще не мислех за случилото се. Вечеряхме, гледах телевизия, почетох малко от никгата си и си легнах. Това, че цяла вечер избягвах да мисля за днешната случка, не попречи да сънувам куп неща, свързани с нея.
Не знам сънят ми ли ми даде кураж, но на сутринта вместо да се кача на автобуса, който ме откарва в университета, аз взех този, с който се отива на онова любопитно за мен място. Стигнах там и влязох през дворната врата без капка колебание. Но смелостта ми млако се поизпари, когато трябваше да отворя входната врата на сградата. Мисля, че тъкмо щях да хукна обратно към  улицата, когато от вътре излезе усмихната жена и ми каза :
-   Влизай, влизай. Все още няма много хора, дори има свободни места за сядане.
Влязох. Механочно. Без да осъзнавам защо. Само се опитвах да сложа поне малко ред в хаоса, настъпил в главата ми. Поех си дълбоко дъх и в следващия момент сладката миризма, носеща се в помещението, така ме обгърна, че забравих всичко – страх, колебание, дори къде съм. Чудех се от къде идва това благоухание и коя съставка влияе по този успокояващ начин. Забелязах ароматизатор в единия ъгъл, който както по-късно разбрах, разпръскваше приятния мирис през точно петнадесет минути. Обаче това не беше обикновен ароматизатор. Уханието, което излъчваше, бе някак вълшебно, Караше ме да виждам пред себе си полянка, сред малка горичка, осеяна с най-различни цветя. Чуруликането на птичките бе така мелодично, че едва не си затананиках на глас. В стаяте ме върна мекият и топъл глас, идващ откъм вратата, срещу която седях.
-   Хайде, мила. Твой ред е. – каза спретната и мила дама, вперила поглед в мен.
,,Мой ред ли? За какво? Господи, в какво се забърках?" Това си мислех, докато вървях към протегнатата към мен ръка.
Е, вътре не се случи нищо страшно или опасно. Не мога да ви кажа какво, но определено си струваше.

... следва продължение ...

[chocolate_fairy]

Чакам продълчжението с нетърпение. Добре си заформила началото, сега обаче искам още  [heart__] Дано го получа скороооо  [lol]

[dylgokoska]

Радвам се, че ти е допаднало :) По-късно днес го обещавам прдължението  [heart__] :)

[MiMiToOoOo]

Мммм...ще те чета с интерес, Веси [heart__]

[dylgokoska]

Надявам се, Мими :) [heart__] 
Добре, че си ти, че да има поне един пост без изяденИ букви  [lol]


Госпожа Калм ми каза, че мога да и се обаждам, когато поискам, а за следващото ми посещение – тя ще ме потърси, за да ми каже кога ще се случи. Визитката и всъщност бе странна. Имаше само номер и красиво цвете. Без име. Аз го разбрах от някаква диплома, която висеше на една от стените в кабинета й. Така и не разчетох за какво е.
Не знам дали беше заради благоуханието в ,,чакалнята" или заради срещата ми с госпожа Калм, но в следващите дни се чувствах значително по-добре от преди. Беше ми по-леко, по-спокойно, по-радостно. Но нали това не стига на упорити инати като мен, аз не спирах да мисля какво в крайна сметка донесе тази промяна. Макар трезвият разум да отхърляше всяка подобна вероятност, на мен ми се струваше, че в цялата ситуация има нещо неестествено, дори магическо.
Тъкмо, когато след няколко дни упорство, почти бях отхвърлила мисълта за магии и вълшебства – получих обаждане. Да. От госпожа Калм. Тя всъщност дори не ме попита как съм, само ми каза кога да отида пак. На следващия ден в 15:00 часа. Нищо странно в разговора, макар че се учудих от нейната припряност, граничеща с лека нелюбезност. Хич не се вписваше в представата, която си бях изградила за нея.
Необикновеното в обаждането бе, че на дисплея на телефона не се появи нито номер, нито име, а едно цвете – същото като от визитката. Дори я извадих от портомонето си, за да се уверя. Това обаче ме обърка още повече. Когато получих визитката цветето бе в странни и тъмни цветове, а сега сякаш проблясваше в ярко червено и тревисто зелено. Започнах да се притеснявам за себе си. Какво ми става? Полудявам ? Просто не помня цветовете? Или нещо наистина странно се случва? Реших, че като отида ще поискам нова визитка, под предтекст, че съм изгубилата първата. Исках да направя сравенение. Така и сторих, само че новата визитка не бе тъмна и невзрачна, а досущ ярка като тази, която оставих у дома. Срещата ни протече почти като първия път. Разликата бе само в това, че на излизане от кабинета на госпожа Калм, погледът ми срещна красивите зелени очи на следващия, чакащ да влезе. За миг се загубих в тях, но гласът на мадам ме върна в ,,сега".
-   Довиждане, Клер. – отпрати ме тя. – Здравей, Еди. Заповядай. – госпожа Калм покани момчето и затвори вратата.
Дори в тази на пръв поглед обичайна ситуация, имаше нещо различно, Не знаех какво или защо, но усещах, че е така. Толкова се бях съсредоточила върху идеята да осмисля какво е, че щях да забравя за план Б, които имах за визитката. Попитах един господин дали има визитка на госпожа Калм. Той извади портфейла си, а от там и визитката. Аз бръкнах в джоба си, за да взема своята.
-   Да. Напълно еднакви са. – казах аз.
-   Права сте, еднакви, в тези невзрачни цветове. Малко са неподходящи за визитна картичка, нали?
-   Не.. ъ-ъ-ъ, да. – сългасих се аз и изхвърчах навън.
Ама какви неподходящи цветове. Та визитките направо грееха от яркостта на нюансите. ,,Трябва да отида да си прегледам очите. Сигурно там се крие отговорът. Нещо им има." С тази мисъл крачех към спирката на автобуса.

... следва част трета :) ...

[chocolate_fairy]

 [bravisimo] оооо давай нататък  [heart__]

[dylgokoska]

Дано с края не развалям нещата.. :)

Дните си минаваха, аз бях по-усмихната и жизнерадостна. Илизах по-често навън. Беше ми добре – хубаво и леко, за това и не звънях на госпожа Калм. Сигурно това бе причината тя сама да ме потърси отново. Бяха минали около две седмици, може и три, от последната ни среща. Чудех се защо ли ме вика. Не мислех, че е необходимо, но отидох. Някак си не смятах за уместно да откажа.
Седях там и си чаках реда, радвайки се на вълшебното благоухание, което ми стана любимо още от първия път. Нищо необикновено не се случваше, докато поредният посетител не отвори вратата. Беше Еди. Момчето с най-зелените и красиви очи, които някога бях виждала. ,, ?!  Помнех името му ?! Но аз го чух само един път и то случайно..." Тук една малка лампичка светна и прекъсна мисълта ми. ,,А дали беше случайно... Та тук почти нищо не се случваше така." Негласните ми разъждения бяха прекъснати отново, но не от друга лампичка, а от гласа на госпожа Калм :
-   Клер, знам, че е твой ред, но ще почакаш още малко, нали? Нека господинът, който седи до теб влезе пръв.  – А, Еди. И ти ли си тук? Седни моето момче, има доста други преди теб.
,, Господинът от съседния стол да влезе преди мен, а Еди да седне, че трябвало да почака повече. Колко удобно, при все, че единственото възможно за сядане място бе току що освободеният до мен стол." Тук вече намеренията на госпожа Калм направо станаха прозрачни. Можеше да започнем разговор и без нейна помощ. ,,А дали наистина можехме? Нямам идея."
Господин Зелени Очи се настани до мен, а аз в първия момент освен да се усмихна глупаво, друго не успях да направя. Все едно си бях глътнала граматиката. Аз! Бъбриваката, която трудно някой може да накара да престане да говори.
-   Здравей, Клер. Аз съм Еди. – каза той, протягайки ръка към мен.
-   О, няма нужда да се представаш. Госпожа Калм направи тази стъпка вместо нас. – изстрелях аз в отговор.
Защо просто не казах ,,Приятно ми е." , а веднаха започнах да остроумнича? Добре че поне не пренебрегнах жеста му и подадох и своята ръка.
-   Доста, м-м-м .. прозрачна постъпка от нейна страна, нали?
-   Абсолютно. Това е точната дума – прозрачна. – почти нормално отговорих аз.
После разговорът течеше леко и непреднамерено. Прекъсна го госпожа Калм. Дойде до нас, даде и на двама ни по една визитка и ни каза да си тръгваме, че за днес не останало вереме. Добре де, но поне да се беше престорила, че ще отпрати и другите хора. Тази мисъл бе прекъсната от визитката – сега от нея проблясваха още цветове, които преди не присъстваха.
След всяка среща с Еди нюансите на визитката ставаха все повече и по-ярки. Госпожа Калм не бе викала скоро нито един от двама ни. Едва ли щеше да го направи в близкото бъдеще.
След последното ми посещение при нея често гледам колекцията си от визитки – цели три! Понякога, когато се случва да се ядосам или натъжа, цветята от визитката спират да проблясват, дори придобиват нюанси, подобни на тези, които виждах от начало – тъмни и невзрачни. Но това, за щастие, се случва все по-рядко.
Когато съм със семейството или приятелите си, цветовете от визитаката сякаш прескачат от един в друг, във все по-ярки нюанси. А пък поглеждайки визитката, когато сме заедно с Еди, винаги виждаме еднакви цветове.

Край

[chocolate_fairy]

Много позитивно го завърши и много радва  [heart__]

Но малко ми се срува, че го попретупа накрая  [lol]

[dylgokoska]

За позитивното - такава беше идеята от самото начало.
За попретупаното - да, и на мен така ми се стори, но пък иначе рискувах прекалено да го провлача..  [lol]
Но...като се замисля, може да вмъкна още едно епизодче, мъъъничко :)

[MiMiToOoOo]

И на мен стана още по-интересно...няма да се разсърдя, ако напишеш още 2,3,4,5,6,7...части, г-це Спокойствие :p
Чакаме си дозата.. :p [heart__]