Бяхме на нудиския плаж във Варна.Не защото бяхме нудисти, а защото нямаше къде другаде да се лагерува. Нямахме пари, цигари, храна, само дрехи и едно одеало-мокро и тежко от влажния пясък. Батерията на телефона ми беше на една черта и го държах изключен.
Напихме се с единствената глезотийка, която ни беше останала-бутилка ракия, и ни домързя да влизаме в морето при рибарските мрежи за да крадем риба. Интересно занимание е това да крадеш риба от мрежите. Прибираш морски дарове в джобовете си, за да се прехранваш...Изживяване по Хемингуей или Байрон.
Успяхме да заспим, но често се събуждахме и слагахме дърва в огъня. Беше толкова студено и влажно, че забравяхме да поглеждаме звездите.
Сутринта бяхме схванати. В почивната станция отгоре на плажа ми наляха вода в шишето, което мъкнехме вече 400 километра. Снимахме се при табелата на Варна и след като разбрахме, че сме сбъркали пътя просто „ей така” прекосихме цяла Варна пеше в обратната посока, за да излезем на магистралата.
Приготвях се за последния ден от живота ми без въобще да го знам.
13 часа пътувахме на стоп и ни се случиха какви ли не неща, даже видях магазин „Тодор Живков” в Търговище. Човекът, който ни беше качил до там ни даде 5 лева, че приличахме на бездомници, но беше достатъчно деликатен, за да каже: „Да пиете по кафе”. Краката ни бяха изгоряли от слънцето като крилете на Икар. В Етрополе бяхме по тъмно. Гаджето ми и приятелите и пиеха в детската градина. Не отидохме, защото искахме храна и подслон...
На другия ден бях първо с Камен и той ми направи най-големия комплимент, на който е способен: „Ти си кораво копеле, щом си го издържал това” Не се чувствах „кораво копеле”, а си мечтаех за спокойно лято с много книги и малко алкохол...без трева.
Това беше последния ден от живота ми, а не го знаех. Бях взел от библиотеката няколко книги- „Идиот” на Достоевски, някакви романчета или разкази на Чандлър и Оскар Уайлд. Прибирах се в жегата. В едната ръка пликът с книгите, в другата огромен бургер (така най-бързо наваксвах изгубения контакт с цивилизацията) Бях доста ядосан на приятеля си, който беше с мен на пътешествието, но някак не го усещах този яд. Повече бях щастлив и правех планове за лятото. Вечерта трябваше да излеза с гаджето, че правехме 2 години, и затова се прибрах от Варна...Това ако не е компромис...
Пиехме си двамата в беседката (не мислете, че се скъпя за ресторант или нещо такова, просто така си ни беше традицията) и и разказвах без много подробности, защото такива нямаше и тя се правеше, че и пука, а аз злословех от време на време към приятеля си, защото да гледаш 22 годишно бебе си е трудно.
По-късно тя естествено се напи, заяждаше се, че трябва да се събирам с тия от бившия клас. Да, разбира се, че е годишнина ама тя ми беше казвала онези тъпи, гадни типични за това подмолно манипулативно същество думи от типа на „Иди ако искаш”. Казах и, че ще остана с нея и няма да ходя и какво ли не, ама пък на пияна кучка какво да и разправяш. Скарахме се, отидох си при класа и много се напих. Разказвах им за пътуването си до Варна и те ме слушаха, радваха се, смееха се. После за първата си година като студент...там плакаха.
Прибирах се нагоре с Васил (познаваме се от детската градина) и се карахме...Аз бях станал интриганта, а защо и как...Разочарования или комплекси...все едно.
Това беше последната нощ от живота ми. На „Кърчин” пихме вода. Той се разплака, после се сдобрихме...Пушихме по цигара и се прибрахме. В съня си умрях, а на другата сутрин дори не го знаех.
