НЕОБРАТИМАТА ИСТИНА

[Wildest Gaiety]

Тя беше притихнала нежно в прегръдките му, попивайки с очи заспалото му щастливо лице. Раздирана от собствените си объркани мисли. Дъхът му нежно галеше устните й...
Тя тихо се измъкна от леглото. Погледна го – толкова красив, спящ, обичащ я...и затвори вратата на спалнята. И ако до преди миг всяко нейно движение бе бавно и изпълнено със съмнения и несигурност, то сега тя бързаше с все сили и с увереността от решението, което най-сетне бе взела. Облече се светкавично бързо. Застана с обувки в ръка пред вратата и хвърли един последен поглед на апартамента, в който бе преживяла толкова много любов и болка. И излезе безшумно.
Таксито я чакаше.
20 минути по-късно тя вече напускаше града.


*   *   *

   Той протегна  ръка да я придърпа към себе си. Но леглото беше празно. Сърцето му заби силно. Стана, отвори вратата на спалнята и я затърси с поглед. Очите му още не бяха привикнали със светлината на красивото лятно утро. Топлината се бе разстлала из стаите и всичко бе приказно романтично. Но от нея нямаше и следа. ,,Може би е отишла за кафе..." едва доловимо прошепна. Дори и той не вярваше, но все пак седна на канапето в хола и я зачака. Тя всеки миг, щеше да влезе...
           Слънцето вече залязваше. Романтичните червеникави лъчи, обливащи стаята и всичко в нея, придобиха зловещ кървав вид.  - ,,Тя не се прибра!" -  Кръвта от неговото собствено сърце.

*   *   *

   Тя слезе на гарата, тъкмо, когато слънцето червенееше зад хоризонта. Беше красиво. Беше приказно красиво. Тя взе такси и помоли шофьора да я откара до единственото й познато място в този град.
   Когато пристигнаха, беше запленена от красотата на площада. Беше такъв, какъвто си го спомняше, но сега залеза му придаваше още по-голямо вълшебство.
   Беше идвала тук само веднъж...преди може би 10 години. Май и тя тогава беше на толкова. Баща й я бе довел, докато обикаляше с него по участия. Той беше цирков артист. ,,Защо беше? Може все още да е..." Тя не знаеше, не беше чувала нищо за него отдавна. Отиде до фонтана и хвърли монета. Не си пожела нищо. Спомни си какво й бе казал той, в онзи хубав септемврийски ден, когато видя очите й обляни в сълзи:
-   Защо плачеш, мое малко мече?
-   Той не иска да дойде с мен, тате!
-   Кой?
-   Не го ли видя? Момчето на първия ред, което ми подари цветя след представлението?! -  учудено и леко обидено попита.
-   А-а-а да! – престори се баща й, макар и спомен да нямаше за кого говореше дъщеря му.
-   Той не иска, не иска, тате, да тръгне с нас! Аз му казах, че няма проблем, че никой няма да иска нищо от него...само да е с мен, но той ми отказа! Не можел да напусне училище, а и майка му нямало да го пусне...
-   Не страдай, мъниче – прекъсна я той - той не те заслужава! Той просто не те обича. Влюбеният мъж обещава всичко. Дори да не го изпъни, той обещава, защото иска и вярва, че може да го изпълни. Той просто не те обича достатъчно...
Останаха при фонтана още няколко минути, а после се върнаха в цирка, който  трескаво се приготвяше да отпътува.
   Тогава я заболя от думите на баща й. Беше нелюбезно и болезнено да кажеш на едно малко влюбено момиченце, че любимият й не изпитва същото към нея. Но думите на баща й останаха завинаги в паметта й.

   И сега, години по-късно, надвесила се отново над фонтана, тя си ги припомни за пореден път  ,,Той не ме обича достатъчно, щом дори не се опита да ме излъже, че ще ме последва навсякъде!..." Като дъжд по студен прозорец, тези мисли ситнеха върху твърдата повърхност на необратимата истина. Тя вече бе направила своя избор. Бе си  тръгнала. Но дали това бе най-правилното?! ,,Боже, колко го обичам!"


   *   *   *

   Все още стоеше в хола, когато слънцето напълно се скри. Тя никога не го бе напускала. Не и истински. Винаги се връщаше. Но този път беше различно. Почувства го. Не знаеше какво да стори. Извън пределите на гордостта му бе да й се обади. Ами ако не му вдигнеше! Как той тогава би живял с мисълта за това жестоко отхвърляне?! Или пък можеше и по-лошо да е... Не, не, той дори не смееше да си го помисли. И все пак...ако му изкрещеше, чe повече не желае да го види? Тогава? Тогава какво?! Не можеше да спре да мисли за това - любовта, която изпитваше към нея, към Единствената, заслужаваше ли си риска да бъде отритнат, смазан емоционално и унижен??? Като дъжд по студен прозорец, тези мисли ситнеха върху твърдата повърхност на необратимата истина. И го приспаха.

   *   *   *

   Тя се отпусна в твърдото легло, в малката стаичка, където реши да пренощува. Всичко около нея беше старо и захабено. Като в душата й. Тя стана, облече си халата, влезе в банята и наказа тялото си със студената вода. Но умът й й поблагодари. Тъкмо, когато излезе от банята го чу. Той чукаше. Прозорците дрънчаха под напора му. Беше дъждът! Беше чакан откак настъпи пролетта. Загледа се навън...беше мрачно, студено. Като в сърцето й. Навън валеше, вътре също. Легна си. Опита да заспи, но всички опити бяха напълно излишни. Грабна телефона. Понечи да му се обади. Но преди да чуе сигнала се спря. Нямаше право да излиза повече от предела на достойнството си и да го търси отново. Нали само преди няколко часа уверено си тръгна от дома им. ,,Поправка – неговия дом. Пък и аз толкова много направих за тази връзка. Отказах се от всичко, заради него, заради НАС. Той, той не ме обича достатъчно..."
Почувства колебливо облекчение... И заспа.

   *   *   *

В другия край на света, един мъж тъкмо се събуждаше. Погледна телефона си... Не му бе звъняла. ,,Какво ли прави тя сега?" ,,Е, навярно спи" – отвърна му тъничко гласче отвътре. ,, Да, сигурно спи – съгласи се той. Боже, толкова много я обичам... Защо й трябваше да се връща там!   ?   Защо не пожела да я придружа?! Ами ако..." - нямаше сили да го изрече. ,,Имаш предвид, ако пак се върне при него?" – попита гласчето. Той извърна глава. Собствените му мисли го плашеха. Не искаше да мисли такива неща. Но все пак не я бе чувал от три дни – не отговаряше на обажданията му, на съобщенията. Почувства се толкова изолиран, толкова далечен за нея. ,,Тя ме обича...казвала ми го е толкова много пъти, как би могло да не е така!? Пък и какво от това...аз ще й простя изневярата. Мога да го направя, разбира се че мога... Обичам я повече от всичко на света." Той щеше да й прости наистина всичко. Но още не знаеше какво щеше да означава ВСИЧКО....

*   *   *

Когато се събуди, почувства отново празнотата, обгърнала я през последните три години. Тя беше сама...както винаги. Никога не се почувства обичана с него. На думи може би...но думите спряха да бъдат достатъчни още през първата. През следващите 2 тя искаше действия. Но никога не ги видя или почувства.
Погледна часовника си. Беше 10ч. сутринта. Време за кафе и цигара. Отскочи до магазина и си купи дълго горчиво кафе и кутия отрова. Прибра се в стаята и зачака телефона. Не знаеше защо чака той да й се обади, той никога не го правеше. ,,Пък и какво ме интересува в действителност?!?! Той е кретен и ... и не ме заслужава!!!" Но тя пак чакаше. В 12ч. освободи стаята. Нямаше никакъв багаж. Само раница и дамска чанта. Всичко друго бе останало у ТЯХ.
Купи си билет и зачака влака с отрова в уста.

*   *   *

   Звънеше й. Отново. И отново. Никой не вдигаше. Вече цял ден. Не отиде на работа. Не отиде на концерта, за който бе купил билети 1 година по-рано. Не направи нищо цял ден. Освен да й звъни. Отново. И отново.
   Нещата около него престанаха да имат значение.

*   *   *

Тя се качи на влака. Не знаеше къде отива. Купи си билета без да попита за къде е. Нямаше значение. Единственото, което бе важно сега, бе да избяга от мислите си. Пътуването из страната винаги й помагаше за това.

*   *   *


Поръча си кафе в любимото му заведение. Скрита в ъгъла под черна къса перука, сини лещи, опушени очила и много грим, безразлична стойка загърната в дълго черно палто с висока яка, прикриващо чертите на лицето й.
   Той влезе и седна на любимата си маса в другия край. Поръча си любимия си Джак и извади цигара. Опипа джобовете си, намери запалката. Превъртя камъчето, но пламък не се появи, направи го отново със същия  неуспех. Прокле се наум. Вън беше прекалено студено, за да отиде дори до колата да си вземе друга. По-лесно щеше да е да помоли някого за огънче. Стана от масата, огледа се не толкова внимателно и погледа му се спря на дамата в черно, която пушеше в ъгъла. Приближи се бавно, разглеждайки я внимателно.
-   Извинете, може ли огънчето?!
Тя му го подаде бавно, без да вдига поглед от кафето си. Боеше се да не я познае.
Той си запали, задържа погледа си още миг и тъкмо щеше да си тръгва, когато:
-   Не съм ви виждал, от тук ли сте?!
Тя махна вяло с ръка, прибра запалката си и цигарите, остави пари на масата и стана. Не го погледна, не му отговори, защото дори и номера с външността да бе минал, то гласът й щеше да я издаде. Прекоси помещението, отвори с грация вратата и пое чистия студен въздух.
   ,,Той не ме позна!" , почувства облекчение. ,,Той не ме позна!", облекчението се превърна в огорчение.
   Запъти се към единственото място, където чувстваше спокойствие в този град, който винаги я бе напрягал (или поне винаги, откакто го срещна) – парка. Алеите бяха затрупани от снега, но тя не усещаше студа. Краката й бяха мокри, но това нямаше значение. Той не я позна. Седна на любимата си пейка, направо върху снега... ,,Той не ме позна!". Като дъжд по студен прозорец, тази мисъл ситнеше върху твърдата повърхност на необратимата истина. 

*   *   *

Той я видя. И я позна. Егото в него му казваше, че тя се е дегизирала така, за да може да го наблюдава тайно. Но фалша в него изсъска, че може би се е криела от него.
Като дъжд по студен прозорец, тази мисъл ситнеше върху твърдата повърхност на необратимата истина.
Поръча си втори Джак, изпи го на един дъх, плати си и тръгна към единственото място, което беше съхранило чистотата на спомените му с нея – парка. Алеите бяха покрити със сняг, а маратонките му следваха нечии стъпки, които отвеждаха към неговата любима пейка.

*   *   *

   Бяха минали пет месеца, откак я чу за последно. Все още й звънеше всеки ден, но тя все така не му вдигаше. Беше напуснал работа – живееше от спестяванията, беше прекратил срещите си с приятелите – говореше си с телефонния й секретар, беше се отказал да излиза дори навън – разхождаше се в спомените им, беше спрял да се храни нормално – засищаше го болката, беше заменил съня с рандевута с нея във въображението си. Беше изгубил воля за живот – защото бе изгубил НЕЯ.
Всеки ден посрещаше изгрева с мисълта, че тя днес ще вдигне. Всяка нощ посрещаше луната с мисълта, че тя тази нощ ще се обади. Като дъжд по студен прозорец, тези мисли ситнеха върху твърдата повърхност на необратимата истина. ,,Обичам я! Това е единствената истина!!!"

*   *   *

   Той стигна края на стъпките. Спря пред пейката. На нея стоеше черна перука, а в снега по земята блестяха две сини очи.
-   Здравей! Мина толкова време! Къде беше? Защо си замина просто така?! Защо не ми се обади?! – въпросите се нижеха един след друг и той нямаше сили да ги спре. Бе мечтал за този миг, в който да ги зададе.
-   Здравей и на теб! – безкрайно дълга пауза. – А ти защо не ми се обади?! Чаках да го направиш месеци наред!
-   Не знаех дали искаш!   ? – отчаяно опита да се измъкне той от въпроса.
-   Дали искам?! Това е глупаво! Винаги си знаел, че това е единственото, което искам – да пристъпиш глупавата си гордост заради мен! Но ти и този път не го направи. Разочарова ме за последен път!
-   Това ли е всичко?! – попита още по-отчаяно той.
-   Да! Мисля, че да!
Настъпи дълга пауза. Той седна до нея на пейката и хвана ръката й в своята, а тя положи глава на рамото му. Така останаха повече от час. И двамата бяха в приказката на спомените си. Белотата придаваше чистота на изгубената им в недоразуменията любов, дърветата отрупани със сняг бяха свидетелите на щастливото им минало и им помахваха с клони, а скритите под дебелата зимна покривка плочки пазеха веселите им стъпки, докато се държаха за ръце. Бяха в бялата приказка на миналото си. Но то вече бе свършило. Знаеха го и двамата.
   Тя стана, целуна го по челото, прегърна го с цялата любов, която бе изпитвала към него и се отдалечи по стъпките, които ги бяха събрали два дни преди Коледа. ,,Чудеса се случват!", помислиха си и двамата.
   Той остана да я гледа, докато се скри зад дърветата и чак тогава се изправи. От него изпадна бележчица: ,, Обичам те! Винаги ще те обичам, защото ти ме научи на това! Ти ще останеш завинаги в спомените ми с чистотата на този бял сняг, но аз трябваше да си тръгна, защото не съм твоята Друга половина. Осъзнах го на скоро. Когато си тръгнах исках просто да те нараня и да ти покажа какво ти си ми причинявал. И повече от всичко на света се надявам да не си го изпитал. Прости ми, че ти го пожелах! И като за последно Обичам те!"
Като пухкав сняг по затоплен прозорец, тези думи ситнеха върху твърдата повърхност на необратимата истина и се топяха от топлината на чувствата.

*   *   *

   Посрещаше поредната луна с мисълта, че тази нощ тя ще звънне, с все същата неугасваща надежда и...
Телефонът иззвъня. Сърцето му се разтрепери. Със страх и надежда вдигна.
-   Здравей! – чу гласът й отсреща. – Ще ми отвориш ли вратата?
Той се затича по стълбите, стигна вратата, отвори я със свито сърце, а тя стоеше отпред с раница в ръка и щастлива освободена усмивка.
-   Обичам те, Грахчо! – прошепна едва чуто тя, така че да я чуе само сърцето му и се хвърли на врата му.
-   Обичам те, Шушулке! – прегърна я с цялата си нежност и любов той.
,,Тя се върна!... Обича ме!... Избра мен!... Обичам я! Обичам я повече от всичко, дори от себе си!".  Като топъл дъжд по студен прозорец, тези мисли образуваха водни струйки по твърдата повърхност на необратимата истина. А необратимата истина е, че истинската любов е над всичко!

[Dulce_Insoportabla]

Хареса ми. :)

[Wildest Gaiety]

мерси