От другата страна на моста

[MoonLight]

От другата страна на моста



   Мостовете са особен символ на срещи и раздели. Те често съединяват два отсрещни бряга, но и често ги разделят.  Историята познава много съдби започнали и свършили върху тази свързваща длан, протегната към отсрещния бряг над нежните течащи води, които отмиват стари спомени и носят нови със себе си. А стоящите на моста дори не подозират как в тях се влива съдбата на този, който стои до тях и тихо наблюдава хоризонта. Да гледаш с някого в една посока е ценно, по-ценно от всичко друго.
   Преди година есента беше безкрайно приветлива и топла. Слънчевите лъчи още носеха частичка от топлината на лятото и не спираха да озаряват есенния пейзаж. Листата, откъсващи се от занемелите дървета, се разпръскваха навсякъде по алеите. Тротоарите напомняха на абстрактни платна, изрисувани от замечтан по летните залези художник. Вятърът не желаеше да напомня за себе си с онази есенна острота, той също копнееше за летните дни и бе запазил мекотата си, която се вплиташе в клоните на дърветата и караше листата нежно да шумят.
   Последният ден от септември бавно вървеше към залеза, толкова бавно, сякаш беше недовършен и очакваше още нещо да се случи. Дървеният мост, който свързваше две съседни малки градчета , хвърляше сянката си над реката, която се плъзгаше нежно по линиите на бреговете. Цял ден бе събирал следите на хората, които просто искаха да се разходят и да се порадват на далечния пейзаж, проследяващ пътя на реката до където им стигаше погледа. Пред малкият мост, точно по средата, се показваха клоните на дърво, отдавна залято и останало без листата си, но все още намиращо сили да се придържа здраво към земята. Всички наричаха това дърво ,,Желание", защото хората вярваха, че щом е понесло часовете и е оцеляло на времето, би могло да понесе молбите на случайно минаващите, които вярваха в силата му да сбъдва.
   Небето започна да изпъква с пастелените си оранжеви нюанси и да подсеща за залеза. Мостът беше опустял, защото всеки искаше да се прибере у дома и да прекара вечерта си спокойно. Дърветата наоколо спряха да шумят и зачакаха. След няколко минути по пътечката измежду тях се появи силуетът на младо момиче, пристъпващо към моста. Косите му имаха цвета на шоколад, разтопен в залязващия хоризонт и блясъкът на речните дипли, а очите бяха дори още по-нежни. Беше се наметнала с цветно копринено шалче, което приличаше  на ушито от есенни листа. Пристъпи бавно към началото на моста и при всяка крачка дъските скърцаха, напомняйки колко стар и ценен е всъщност. Едната си ръка, момичето плъзгаше по парапета, който слънцето бе затоплил и усещането беше повече приятно.    
   След като стигна до средата, красивият силует спря и подпря ръце на моста, гледайки замечтано по слънцето, което се спускаше все по-надолу, и по-надолу, подарявайки й незабравима гледка, наситена с меки цветове. Чуваше се само звукът от реката й тук-таме някоя птица, която бързаше да отлети към гнездото си, закъсняла, подмамена от красивия залез.    Миг по-късно, някъде наоколо чу ново скръцване на старите дъски. Обърна глава към мястото, от където само преди малко бе дошла, но не видя никого. Звукът идваше от противположния бряг, от където се задаваше нов силует – по-висок и по-внушителен. Тя погледна натам и първото нещо, на което погледът й се спря, бяха очите на новодошлия. Те бяха по-тъмни от нощта и по-загадъчни от недовършена приказка. След това погледна чертите на лицето му – изразителни и по свое му, уникални. Осъзна, че го гледа по целия път до нея, но не успя да откъсне погледа си. Това което не осъзнаваше беше начинът, по който прелестната й усмивка се изрисува на лицето й. Забрави къде се намира, секундите спряха да се изнизват, поспряха, за да погледат.
   След няколко мига младото момиче насочи погледа си към хоризонта като съзнанието й рисуваше в нея тъмните очи на непознатия. Двамата съзерцаваха залеза почти един до друг. Единственият звук, който някой можеше да чуе в този момент, беше звукът от ритъма на две сърца, започнали да туптят като едно.
   Слънцето вече се беше скрило наполовина, хвърляйки нюансите си по облаците. Двете сенки на моста просто се любуваха на красотата, а мълчанието стана непоносимо. Въпреки това, никой не казваше и дума, не издаваше и звук. Природата не пожела да остане безучастна и прати вятъра при тях. За секунда само, сякаш от нищото, ги обгърна полъх, достатъчно силен, за да разроши косите на посетителката  и да понесе със себе си коприненото шалче, което до преди малко я обгръщаше. Шалчето магически отлетя, завъртя се няколкото пъти във въздуха и се уви около клоните на дървото насред реката, сбъдващо желания.
   Чу се притихнал смях. И двамата се спогледаха усмихнати и високият силует заговори:
      - Ценно ли е? – попита той, а гласът му беше леко дрезгав, но заедно с това приятен за слушане.
   Последваха няколко секунди мълчание, а след това се чу гласът на нежното момиче, който звучеше като песен:
      - Всъщност да, но явно вече няма особено значение. Ако вятърът се усили още веднъж, ще го понесе по течението на реката.
   А вятърът изчезна. Отново нарочно.
      - Пожелавала ли си си някога нещо на това дърво? – попита дрезгавият глас.
      - Никога - насочи поглед към дървото тя. – Чувала съм, че имаш право само на едно желание и трябва да го обмислиш добре.
      - Не знаех за това. Значи имам късмет, че все още нищо не съм си пожелал. – пошегува се момчето, но в гласа му присъстваше и доза сериозност. – Казвам се Иво.
      - Елена – свенливо подаде нежната си ръка към неговата. Докоснаха се само за миг, но и двамата усетиха тръпка, която се разходи по телата им. – Как може да не си чувал за това поверие, всички в околността го знаят. Дървото и мостът са символът на двете градчета, свързват ги.. както отделните два бряга, така и хората.
   Иво не отговори, а се загледа в коприненото шалче, кацнало на дървото като рядък вид птица. Слънцето почти изчезна от погледите им и беше време кратката среща да завърши.
      - Утре ще кажа на рибарите, когато минават с лодките си от тук, да се протегнат и да ми върнат шалчето. Разбира се, ако вятърът не реши да го вземе със себе си – усмихна се тя и пристъпи крачка назад, гледайки красивия силует срещу себе си. – Радвам се, че се запознахме. Дано скоро се видим пак.
      - Надявам се. – помаха леко с ръка той и се отдалечи към своя бряг.
   Нощта падна безсънна и ухаеща на есен. Двата отсрещни бряга заспаха тихо в очакване на утрото да ги събуди.
   Момичето, което цяла нощ остана будно, излезе рано от вкъщи. Градчето все още бе сънено и много малко хора обикаляха по улиците му. Утрото донесе със себе си повече хлад от вчерашното, но напълно разбираемо, беше първият ден от октомври.
   Хората наоколо се приготвяха за новия ден. Търговците на пазара подреждаха стоката си грижливо. Усещаше се лека суета както всяко утро, очакващо големия ден. Няколко минувачи поздравиха Елена с усмивка, но всеки бързаше на някъде и никой не се спря, за да разговарят. Насреща й, надолу по баира, се качваха рибарите, носещи със себе си сутрешния улов. Точно тях търсеше и се зарадва когато се приближиха към нея. Поздрави ги с широка усмивка, но се спря само при най-стария, който беше нейн дядо.
      - Защо си станала толкова рано? – попита той и я погледна. – Ние едва се връщаме от риба. Днес уловът беше добър, виж колко много риба донесохме със себе си. Ще стане добър пазарен ден. Не мислиш ли?
      - Определено. С толкова много прясна риба, няма кой да не се спре. – подкрепи въодушевлението му тя. – Аз исках само да попитам дали с другите рибари не видяхте едно копринено шалче пред моста на самотното дърво? Вчера бях там, а вятърът сякаш го сграбчи и го понесе натам. Заплете се в клоните и там остана..
      - Минахме от там няколко пъти дори, но шалче не видяхме. Сигурно се е изгубило вече. Но нищо, ще си вземеш ново!
      - Да, но е толкова старо и ценно вече. Жалко, че се изгуби. – тихо въздъхна тя. – Е, няма нищо. Дано продадеш всичко днес.
      Дядото продължи пътя си нагоре по баира с по-бърза крачка, за да настигне приятелите си. А Елена продължи да слиза надолу към моста. В умът й се разбъркваха спомени и образи от вчера. Момчето с най-дълбоките очи, не й излизаше от ума и тайно се надяваше днес да го види отново.
   Вече наближаваше моста, когато на него видя кацнала птица. Приближи се. Птицата започна да придобива недовършена и странна форма. От толкова далеч не се виждаше какво точно стои на моста. След като стъпи на него тя разпозна коприненото си шалче, което бе завързано отстрани на моста. Остана очудена и с неприкрита радост отиде и понечи да го отвърже. А на единия му край с малка кърфичка стоеше прикрепено листче с надпис на него. Любопитна, тя побърза да го вземе и прочете написаните няколко думи там:

,,През нощта минах от тук и вятърът беше върнал шалчето
обратно на моста. Реших да ти го завържа тук, за да си го
вземеш на сутринта. Вчера забравих да спомена нещо,
красива си..."

   Дъхът й спря, а сърцето започна да бие учестено. Искаше й се той да е тук и да се вгледа в тъмните му очи с благодарността, която изпитваше в момента. Не знаеше кога ще го види пак, за това й хрумна да остави бележка на същото място.. Знаеше, че ще мине от тук и ще я види. Извади едно листче от джоба си и написа следните няколко думи:

,,Умът ми все теб търси. Една толкова кратка среща остави
у мен недовършеност..  Искам да те видя пак. И ти знай..
красив си..."
   
   Сгъна листчето и го сложи между двете кръстосани греди. Така никой друг нямаше да го забележи.
   Елена прекара следващия час на моста. Случайните минувачи поздравяваха и отминаваха кой за където се беше запътил. Тя очакваше Иво да се появи, дори само за миг, дори само да го поздрави. След този час тя реши да тръгва. Пак щеше да се върне привечер, когато мостът опустееше отново.
   Градът беше оживен през целия ден. Слънцето се усещаше малко по-слабо от вчера, но все още бе решено да остави малък спомен за лятото. То почти измина своя път и отново се насочи към хоризонта над реката.  Небето получи златистата си премяна и засия красиво.
   Мостът отново опустя. Само един единствен силует, очертан от залеза, стоеше там и чакаше. Беше дошла преди няколко минути. Там където бе оставила листчето си, нямаше нищо, нямаше го и нейното послание. Явно някой го бе взел, въпреки че не е било адресирано за него. От очите и се тъкулна мъничко тъга, облечена в сълза. Тя проблясна със седефен блясък и полетя надолу, сливайки се в реката.
   Стана по-мрачно и застудя. Цялата потрепери, когато вятърът премина бързо покрай нея. Отказа се да чака, какъв беше смисълът? Прекрасният, до вчера непознат, нямаше да дойде днес. Може би утре.. Елена изтри с дланта си поредната сълза и въздъхна силно, сякаш казваше край на плача. Закрачи по моста и се заслуша в скърцането му. След няколко крачки се спря, но скърцането продължи. Обърна рязко глава назад и с притаендъх се загледа в полумрака. А от там се чу нежно:
       - Съжалявам, че закъснях. Обикновено имаме навика да се срещаме по залез слънце.
   Веднага го позна. Веднага позна гласа, който цял ден звучеше в главата й.
      - Аз.. аз минавах случайно – с треперещ глас започна да му говори тя. – Но така или иначе си тук и аз исках да ти благодаря.. Нали знаеш.. че шалчето ми. Искам да кажа, че.. – Елена си пое дълбоко въздух и едва успя да продължи, опитвайки се да събере мислите си. – Благодаря, че ми върна копринения шал. Аз видях и посланието, което ми беше написал.. и аз.. благодаря и за това. Аз също ти написах нещо и го оставих точно там – тя посочи ъгълчето, където масивните греди се пресичаха и образуваха малка пролука, а след това продължи да говори задъхано и с привидно притеснение. – Но се оказа, че някой го е взел.. И от части се радвам, защото там пишеше нещо, което.. не смятам, че е уместно. А пък и не бих могла да те гледам в очите сега, ако знаех, че си го прочел.. защото сам разбираш. Как да го кажа.. щях да умра от срам.
   Елена каза всичко това само за няколко секунди и на новодошлия му се стори доста забавно, защото тя почти не си пое дъх и бе толкова притеснена, че изглеждаше безумно сладка така. Той не я спря нарочно, харесваше и да говори толкова много. Правеше го с непринудено детско очарование.. сякаш се превръщаше в малко дете, а не в привлекателната дама, която стоеше пред него.  А тя продължи.
      - Е, както и да е, радвам се, че все пак не си го видял. Да знаеш как се бях притеснила, че ще ти се стори прекалено...
   Но този път Иво я прекъсна с уж прикрита усмивка, която придаваше лукав вид на лицето му.
      - Е, значи мислиш, че и аз съм красив, така ли? – повдигна вежда той и направи такава гримаса на неприкрито задоволство, че и двамата започнаха да се смеят на висок глас.
   А срамежливата разговорливка закри лицето си с двете си ръце и дори в полумрака личеше, че е поруменяла от срам. След което тихичко каза:
      - Май е време да вървя, не биваше да го четеш! Виж какво стана.. – докосна лицето си с пръсти, за да види как я е засрамил.
      - Значи това, което си написала е лъжа, така ли, срамежливке? – започна да се шегува красивия младеж.
      - Не, не.. аз го мисля, само че, знаеш как е, когато..
   Иво пристъпи на сантиметри от нея и докосна лицето и с ръката си, погледна я в очите и й се усмихна. А тя се разтопи.. След секунда отстъпи крачка назад и с весел глас каза:
      - Нека те заведа на разходка от другата страна на моста, в моя град. – посочи той към отсрещния бряг.
      - Сега ли? – попита учудено тя и се направи на замислена, след което бързо каза – Добре, да вървим..
   Небето беше съвършено чисто, нямаше нито едно облаче, което да закрие дори частичка от прекрасната луна. Двата силуета вървяха измежду високите дървета и гората се изпълваше със смях. Вървяха дълго по една криволичеща пътечка докато накрая стигнаха до едно място, сякаш излязло от приказен сюжет. В средата на гората съществуваше едно езеро, което не беше от най-често посещаваните, защото беше на няколко часа път от къщите и градските улици. Езерото беше обградено отвсякъде със старите дървета, а точно над короните им луната светеше красиво и рисуваше сребърна пътечка по повърхността на езерето. Гледката беше вълшебна.   
   Двамата седнаха на един голям камък, който до половината бе залят от водите на езерото и когато седнеш отгоре ти се струва сякаш си на лодка в самото езеро. Първите нещо, което наруши съвършената тишина беше възхищението на Елена:
      - Толкова е прекрасно.. Никога не съм идвала тук. Завладяващо е. Чувствам се сякаш съм сред декорите на невероятна пиеса и следва само отнякъде да заблестят прожекторите.. Невероятно красиво е..
      - Това е моето местенце. – каза Иво след като тя спря да говори, за да погледа красотата на това диво място. – Понякога идвам тук, за да се оттърся от проблемите и досадното ежедневие. Но знаеш ли какво, красавице? – попита закачливо той, обръщайки глава към нея.
      - Какво? – погледна го с неприкрито очакване.
      - Никога не съм водил никой тук. Никой, освен теб.
      - Благодаря ти.. – Елена потрепна дали от студ, дали от емоцията, но Иво побърза да я попита:
      - Студено ли ти е? Виж как тъничко си се облякла. Ще настинеш. Ела по-близо до мен, ще се стоплиш.
   Тя помръдна няколко сантиметра вдясно и ръката й докосна неговата, усещаше блаженната му топлина. А той й прошепна:
      - Така по-добре ли е?
   Тя не му отговори, а само се усмихна. Стояха така, един до друг, дълго време и никой не каза нищо, докато Елена не каза:
      - Странно е, нали?
      - Кое е странно? – загледа се в красивите й очи, които на тази светлина изглеждаха още по-тайнствени.
      - Това че.. дай си ръката. – тя хвана топлата му ръка и я постави точно до сърцето си. – Усещаш ли как тупти?
       Иво усети тръпките по дланта си от учестения ритъм на сърцето й. Топлината от дланта му се разпростя по цялото му тяло и той потрепери.. След секунда дръпна ръката си, а Елена гледаше с недоумение. На лицето й се изписа разочарование и страх да не би да беше прекалила и той да си тръгне. Но единственото което той направи беше да сложи ръката си отстрани на лицето й и да се загледа в очите й сякаш чакаше да прочете нещо там. Единственото, което видя в тях, беше блясък.. но не този на луната, а блясък от душата й. Доближи се до нея на един дъх разстояние и я целуна нежно. Устните им се докосваха леко, но бяха толкова нежни, че не устояха на лекия допир и се впиха жадни един в други. Ръцете им се плъзгаха по телата им и събираха в шепи всяка тръпка от емоцията.
   Целувката сякаш продължи вечно. Телата им не можеха да се откъснат един от друг до зори. Излъчваха страст, която дори студените води на езерото не биха могли да угасят.
   Нощта се изниза като миг и лунната светлина избледняваше, правейки път на слънчевите лъчи. Двата сгушени в един друг силуета бяха се унесли уморени в кратък сън.
   Пръв отвори очи Иво, който се загледа в спящата до него нежна фигура. Целуна ръката й, която той държеше и й прошепна:
      - Добро утро, красавице. Мисля, че дойде време да се връщаме.
   С блаженно затворени очи и с тихичък глас тя му отвърна:
      - Да останем тук завинаги.. – и въздъхна още по-тихо.

   Иво и Елена се върнаха, всеки в града си, дори още преди рибарите да бяха свършили със своя ранен риболов. Денят се изниза бързо, изпълнен със спомени за изминалата нощ, изпълнен със сладката тръпка на очакването. Никой не беше споменал нищо за следващата среща, но то се знаеше – при залез слънце.
   Елена не можеше да стои вкъщи и просто да чака. Цялата кипеше от енергия, за това реши, че малка разходка из града би й подействала успокояващо. Облече една светло синя ризка, която очертаваше добре талията й с мисълта, че и Иво ще я види толкова хубава. Все пак за него се гласеше така усърдно. Сложи в косите си фибичка във формата не пеперуда с цвета на ризката й, така изглеждаше още по-красива.
   Разходката й започна от фонтанчето на центъра и продължи по главната улица, която и днес беше препълнена. Търговците отново бяха изпълнили витрините си от горе до долу със стоката си, която чакаше да бъде продадена. А купувачи не липсваха. Всички излизаха от магазинчетата с големи торби, кой с храна, кой с някоя нова празнична дреха.
   Тя се спря пред една витрина и загледа красива сребърна гривна, със синьо мънисто по средата. Толкова много й хареса, че постоя там няколко минути. Точно когато реши да продължи с разходката си надолу по баира и към мостчето, познат глас я поздрави:
      - Как си, Елена?
   Тя се обърна по посока на гласа и видя едно момче, което живееше през няколко къщи от нейната. На външен вид беше много привлекателен и като човек беше добър и скромен. Навремето бе излял чувствата си пред нея, но тъй като тя не ги споделяше, общуването им стана тягостно и избягваха да говорят често.
      - А, здравей, Ники. – хвърли му бърз поглед тя и отново се загледа в красивата гривна. – Добре съм, ти как я караш?
      - И аз съм добре. Видях те тук и реших да те поздравя.
       - Добре си направил. Жалко, че нямам време да побъбрим още. – каза тя и понечи да тръгне. Но Николай я попита:
      - Накъде си се разбързала така?
      - Разходка. – отвърна кратко тя.
       - Да дойда с теб? – опита се да се пошегува той, ала не получи отговор на въпроса.
      - Беше ми приятно да си побъбрим. – каза тръгвайки си Елена като се престори, че не е чула въпроса му.
   Точно след секунди тя забрави за това и в съзнанието й изникна образът на момчето, което владееше мислите й. Последните няколко метра, които я деляха от моста й се сториха безкрайни. Единственият звук, който чуваше, бе мелодията на сърцето й.
   Слънцето отново правеше обстановката незабравима като не спираше да краси небето с цветовете си. А мостът отново излеждаше вълшебен. Елена стъпи на него и закрачи бавно, гледайки в далечината очаквайки да види познатия й силует да приближава. Вятърът се усили и застудя. Клоните на дърветата се огъваха под силата му, а листата хвърчаха като луди наоколо.
   След няколко минути нервно крачене нагоре-надолу, Елена забеляза едно малко бяло листче между масивните греди на моста, което едвам се крепеше в пролуката.  В първия момент се зарадва, защото знаеше от кого е, но след това замръзна на място. Защо му бе да оставя листче, ако щеше да дойде само след миг.. дали щеше да дойде? Направи няколко нервни крачки към мястото, където беше прикрепено, защото се страхуваше да не би вятърът да го отнесе със себе си. Протегна се, за да го хване, но сякаш нечия невидима ръка го грабна и понесе по въздуха. Сякаш хиляди ветрове си го подаваха помежду си и нарочно го отнасяха далеч от протегнатите ръце на самотния силует. Листчето се завъртя още няколко пъти и се скри зад близките клони на дърветата.. изчезна за секунди. А самотния силует усети страх..
   Мина цял час. Слънцето отдавна залезе. А на мостът си стоеше само една сянка, сливаща се с нощта, втора не дойде. Бележката, която отлетя, разбира се.. не се върна, а изчезна заедно със залеза. Изчезнаха и надеждите на самотната сянка да срещне красивите очи. Но кой знае.. следващият ден може би носеше нови надежди за нея.
   През цялата нощ бушуваше безмилостна буря. Вятърът свистеше силно и пронизващо, а облаците оставиха в пълен мрак околността. Дъждът се изливаше с часове и се впиваше остро в земята. Стана толкова студено, че някои от големите капки дъжд се превръщаха в остри ледени стрели. Точно в тази нощ си отиде и последната следа от горещото лято.
   Следващият ден бе мрачен и дъждовен. Над реката се бяха спуснали тежки мъгли, които сякаш се бяха увили около хоризонта и не го оставяха да си поеме дъх. Въздухът бе студен и вятърът вече не галеше малкото останали листа по дърветата, а свирепо ги разкъсваше. Оживлението в града също изчезна. Всички се бяха сгушили у дома, на топло, слушайки свистенето на разгневените ветрове навън. Посещенията при моста също намаляха. Почти никой не излизаше на разходка там, защото студът около реката бе още по-пронизващ. Опустя, с изключение на една и съща фигура, която не спираше да идва всеки ден при залез слънце, за да чака някой да сподели залеза с нея.
   Елена не се интересуваше дали беше студено, дали валеше или дали тежките мъгли пълзяха над реката, тя просто чакаше там всеки ден, при всеки залез. И всеки път поглеждаше към малката пролука, очаквайки да намери там написана дори една негова дума.. Всеки ден мислеше какво ли е имало на бележката, която вятърът така нечестно й отне. Сърцето й бе обвито в страх от това дали той е добре, какво се е случило и защо го няма тук сега, до нея.
   Заваля и първият сняг. Дните се нижеха бавно един, подир друг. Мостът се отрупа с нежния снежец и единствените стъпки, които най-често личаха там, бяха само от едната страна на моста, до средата му.. и обратно. Другата половинка бе съвършено бяла и съвършено недокосната..
   В първият ден на декември снегът за малко спря да вали. През последните няколко дни не спираше да трупа и всичко наоколо изглеждаше като малка зимна приказка. Мостът пустееше съвсем. При залез слънце познатата фигура от едната страна на моста се появи. Крачеше бавно, загледана в земята, а в очите й не се четеше нищо.. Онзи топъл поглед сякаш бе затрупан от снега и на негово място се беше появил леден блясък. Стигна до средата на моста и се спря, обърната към дървото, което сбъдваше. Тишината се наруши от монотонния и шепот, който едва разкриваше посланието си:
       - От толкова много години знам, че изпълняваш желания, но до сега не посмях нищо да поискам.. Страхувах се, че ще пропилея едничкото си желание за нещо без особено значение – шепота сякаш се усили и заедно с него в очите й се роди сълза. – Но сега знам какво желая. И ще го кажа на глас, дано се сбъдне. Дано наистина си дърво, което сбъдва желания. Ти само виждаш как всеки ден идвам тук и всеки ден го чакам да се върне. Но той не идва. И да знаех какво пише на тази бележка, какво щях да променя? Той пак нямаше да е тук. Виж ме, отслабнах много, почти се стопих от пулсиращата самота в мен. Изобщо не ми е лесно.. на никой не е лесно да чезне по някой.. А как боли само. Как боли да обичаш една илюзия, като накрая сам се превръщаш в най-голяма илюзия сам за себе си.. Знаеш ли какво разбрах.. Много пъти правим неща, които хората не заслужават – в добрия и в лошия смисъл...
Задуха силно и стана по-студено. Слънцето почти изчезваше от хоризонта, отстъпвайки място на дългата и тежка нощ. Чуваше се само един отчаян глас..
      - Но нека не говоря повече. Остава само да си пожелая нещо, нали? Пожелавам си.. Пожелавам си никога повече да не го видя. Пожелавам си никога повече да не безпокои съня ми.. През последните няколко месеца не спира до боли. Искам болката да изчезне. Пожелавам си да забравя. Завинаги.
   И природата за пореден път доказа съпричастността си към съдбите на хората. Силният вятър накара клоните на дървото на желанията да се огънат и с този поклон да покажат че всичко са разбрали, и всичко са чули. А слънцето изчезна в дълбините на мрака. Тъмната фигура закрачи бавно и слезе от моста. Обърна глава назад и прошепна нещо, което само нощта чу. Дори луната разбра, че това бе последният път, когато самотната сянка щеше да дойде тук. Това беше последният залез, прекаран в надежди за някой, отишъл си отдавна.
   
. . .

   Минаха месеци, дори години. На ръката на Елена блестеше златна халка с едно познато мъжко име. Притежателят на халката с нейното име, бе Николай. Двамата се бяха оженили наскоро. Елена не знаеше дали го обича, но бе убедена, че с времето и това щеше се случи. Все пак някога се бе оставила на любовта да я води.. а тя не я заведе никъде. За това разумът бе силата, която владееше живота й и не се оставяше на случайни емоции да я погубват. Момичето, което не спираше да мечтае се превърна в момиче, което забрави как се мечтае.
   Беше хубава пролет – слънчева и топла. В къщата на Елена и Николай бе тихо и спокойно. Елена се беше заела с почистване и подреждане из стаите, а съпругът й си почиваше след тежката работна седмица. Тя подреждаше дрехите в общия им гардероб, изхвърляше онези, които вече бяха непотребни и забърсваше прахта по рафтовете. На най-горния рафт забеляза малка синя кутийка с вградени сини и зелени камъчета отгоре. Не беше нейна, за това попита съпруга си:
      - Какво има в тази кутия? Може ли да погледна?
   Той погледна към кутията и се усмихна.
      - Разбира се, дори ми позволи да ти разкажа за нея. – Николай стана, направи няколко крачки до нея и отвори кутията. - От малък я имам. Вътре събирам куп ненужни неща, които намирам. Не ми се смей, това че съм голям човек, не значи че не мога да правя неща от детството – пошегува се той. – Просто навик.
   Той отвори кутията. На дъното имаше стара снимка, стъклено топче, сребърна верижка от часовник, няколко листчета, капачка от бирена бутилка и куп други ненужни неща, които явно носеха своята сантиментална стойност.
      - Какви са тези неща, разкажи ми за някои от тях? – любопитна и усмихната, Елена зачака.
        - Ами, нека да видим.. Капачката от бирената бутилка е от първата бира, която баща ми ми позволи да изпия заедно с него. Тогава за пръв път се почувствах голям, въпреки скромните ми петнадесет години – чу се тих смях и разказът продължи. – Стъкленото топче си го намерих на една алея. За малко не се сбихме с най-добрия ми приятел, когато спорехме кой пръв го е видял и за кого да остане. Разбира се, не аз бях първия, който го забеляза, но бях по-едър от приятеля ми – последва по-продължителен смях, изпълнен с умиление към детството.
       - Приятни спомени си си събрал тук. – усмиха се приветливо съпругата му и сложи ръка на рамото му. – Харесва ми това, че си толкова сантиментален.
      - Не всички неща тук са свързани с мен. Виж например тази странна бележка. Намерих я преди няколко години близо до моста. Запазих я, защото ми се стори интересна.
   Николай подаде внимателно листчето на Елена, а тя замръзна в мига, в който разпозна почерка на онази голяма любов, която още идваше в съня й понякога. Това беше онази същата бележка, която се бе изплъзнала на сантиметри от пръстите й. Тези няколко реда, които изчезнаха след залеза, може би бяха виновни за цялата мъка, изживяна в онези дни. Тя притаи дъх и се зачете в надписа, който гласеше:


,,Не знам как, но за един залез време аз се влюбих в теб. И не знам ти обичаш ли ме.. така безумно силно. Но знам как ще разбера. Ако и твоето сърце тупти за мен, както моето за теб, ела утре при залез слънце на езерото.. Ако не дойдеш, няма повече да те безпокоя, ще си отида... Моля те, не си отивай. Моля те, ела. Забравих да спомена нещо,
красива си..."