Поцинкована симфония (Сладолед на тънка клечка)

[DEVIL_IN_HEAVEN]

Пристигна ромон летен под прозореца,
затананика поцинкованата песен.
Очите му в прозореца заболи се
изблизват сладолед на тънка клечка.
Дълбоките очи прекрасно спомнят си
вкуса на онзи цвят ванилов, летен -
уж някак си досадно старомоден,
пък сладък и най-простичко - човечен...
Прииска му се с дъх да го докосне
и да го милва, докато не стане течен...
Нетърпеливо се промъкна под прозореца
чаровникът от поцинкованата песен,
но беше празно като в сладоледен спомен.
Само очите му неволно се набодоха
на счупена отдавна тънка клечка...

[djuliano]

Симфония ли, казваш? Май соната е -
за скрилите се в тъмното години,
за бившите изчезнали приятели,
за истината, пак по монокини,
за прелестното слънчево ескимо,
което омагьосваше земята,
за нещо непонятно и незримо,
разтворило се тихо в светлината...

[DEVIL_IN_HEAVEN]

Онази палаво плисирана пола,
прелитаща като глухарче през полето,
отдавна в скрина си събира прах,
на старост и забрава там обречена...
А някога бе първата по красота,
поднасяха й предложения на клечка
и сваляха й шапки сладоледените господа,
стопени днес във възрастни човечета...
Ванилов е вкусът на младостта -
уж вечно нов, модерен, сладък, сочен...
а всъщност е плисирана пола,
отлитаща като глухарче непорочност...

[djuliano]

Вкусът на младостта? Тя е безвкусна,
безвременна, безлика и безкрайна -
понеже свръхсветлинно все препуска,
е като неутрината нетрайна.
Това, което вътре в теб остава,
е тъжна подигравка на съдбата -
потъващо във тихата забрава,
ръждясало отдавна старо злато...