Гордо сведена глава - част 1

[sprocker]

Гордо сведена глава
Част 1

- Искаш ли да си с мен?
   Страхуваше се да отговори. Въпросът му беше безобиден, както и отговорът който тя би дала. Ужасяваше я собственото и безсилие. Какво ще я попита след това я плашеше да отговори сега. Искаше и се да избяга, да се скрие, да не го чуе. Не можеше. Не можеше да изтрие миналото, настоящето и най-малко бъдещето. Нито да покаже слабост, не и пред него. Остана й само да отлага, а това умееше най-добре. Премести бавно крака си върху другия, сложи облечената в ръкавица ръка върху тях и се усмихна. Движейки се, забавяше неизбежното, а усмивката и я защитаваше от неговата.
   Пое си дъх незабележимо. Той забеляза. Продължи да я гледа с мълчание, реши че ако тя иска да си играят, ще се води по него. Мисълта че я изтезава го забавляваше. Четеше се в очите му, а те сякаш не му принадлежаха. ,,Тези очи са правени за друг" си помисли тя. Беше под техен контрол, ала собственика им не понасяше.
   Опита се да измести поглед встрани, но продължи да се взира в тях. Те бяха врата за която нямаше ключ, стена без прозорци и я държаха заключена от останалия свят. Обичаше тях, мразеше него, а себе си презираше. За слабостта. За липсата на контрол върху мислите и съзнанието си. Те отдавна не и принадлежаха, беше и ги взел в мига щом я погледна с откраднатите зелени очи. ,,Как може такова отвратително създание, да носи нещо толкова прекрасно", се запита още тогава. Като малка бе чела, че очите са ,,портал към душата"... това определено не бе неговата.
   Той знаеше отговорите й на всичките му въпроси. Нямаше нужда да й ги задава. Нямаше нужда да говори изобщо и рядко го правеше. В случаите когато все пак я питаше, бе просто да потвърди чувството си за собственост. Успяваше. Всеки път. За него ,,не" или ,,да" не бе от значение, сякаш в техния свят нямаше разлика. Бе му отговаряла и по двата начина, понякога мълчеше и рядко му отвръщаше с въпрос. Резултатът си оставаше в негова полза и след разговора всеки път бе негова. Ако изобщо някой може да получи нещо което вече му принадлежи.
   Този път реши да не чака отговор. Да я омаломощи, отнемайки й това последно право, щеше да е неговия триумф. Точката след поредица от запетаи. Да и върне свободата, но не и желанието да е свободна. Свобода без инструкции за употреба. Щеше да стане по-негова от когато и да било.
   Тялото му се напрегна. Стоеше прав, леко разкрачен в другия ъгъл, точно срещу нея. Беше застанал така, сякаш не той е в стаята, а стаята е около него. Винаги щом влезеше някъде, помещението спираше да изпълнява ролята която му се полага и ставаше негова лична крепост. Банките преставаха да са финансови институции, превръщаха се в бетонен затвор със стъклени решетки. Той бе надзирател, а хорицата случайно попаднали там – затворници и лична охрана. Получаваше каквото поиска. Понякога дори не се налагаше да го иска. Хората се стъписваха, спираха и го следяха с поглед, надявайки се да не избере точно тях. Никой не знаеше на какво се дължи тази му харизма, нито с какво ги контролираше. Ако някой можеше да наблюдава без да бъде обзет от същите усещания би го описал като напълно невзрачен, 30тина годишен и нисък на ръст човек. Никой не го описваше така. Никой не говореше за него. Излизайки от помещението решетките изчезваха, работата продължаваше и никой не си спомняше за него, като че ли такъв човек не само не бе влизал, но и не съществуваше.
   Съществуваше. Казваше се Джош Уайтклиф.
   Той тръгна към вратата в ляво, спря се пред нея и погледна момичето отново. Гледа я секунда повече отколкото се полагаше за сбогуване, показвайки превъзходството си. Не каза нищо и излезе, но тя чуваше гръмогласния му смях в стъпките, в завъртането на дръжката и в затварянето на вратата. Чу го и в тишината на неговото отсъствие. Подигравката му отекна в стените и се удари в главата й. Въздухът се сгъсти и всяко движение и причиняваше болка. Той излезе, но влиянието му остана. Стаята ограждаща го до сега, се превърна в него. Той беше в стените и в мебелите. Бе обсебил тишината и въздуха.
   Чувстваше как стените се приближават към нея и се опитваха да я смажат, а въздухът се стягаше около тялото й. Последва взрив от емоции, толкова силен, не можа дори да заплаче. Страхът изчезна от меките й черти и на лицето й се намести просто една студена сянка. Празнота. Куха черупка и нищо повече.
   Затвори очи и отпусна главата си на страничната облегалка.
   На сутринта камериерката щеше да я открие в същата поза, със същото празно изражение и опита й да я събуди щеше да се окаже неуспешен. ,,Предозиране с преспивателни", бе лекарското становище.
   На следващата сутрин Джош прочете за нещастната кончина на младо момиче в мотел ,,Тук и сега".
   И тя стана негова. Тук и завинаги.

[chocolate_fairy]

И после?
Много ми хареса начина на повествоавнието. Дано и продължението да е добро.  [heart__]