Грях

[mariana_fairy]

         Задухът бе обхванал целия град, пепелта се надигаше от  земята и жадуваше да се слее със светлината на слънцето, която владееше душите на хората.  Пазарът, както обикновено, беше претъпкан. Продавачите крещяха и подканяха всеки да се спре и да купи. Гласовете им се сливаха и ако човек се заслушаше в тях, би помислил, че те всъщност пеят. Навсякъде се носеше тежкия дъх на тютюн и ароматни масла.
         Ада както всеки четвъртък сутрин, обикаляше и търсеше седефени конци за роклята, която шиеше. Бяха й останали само последните щрихи, малко дантела и всичко щеше да бъде перфектно. Тъкмо зави на ъгъла, където обикновено спираше за кафе, когато някой се блъсна в нея. После я подмина без дори да се извини и се сля с тълпата. Ада усети дясната си ръка по-лека, погледна я. Негодникът беше свил златната й гривна.  Щеше да извика след него, но вече беше късно, той се беше изгубил. Това бе единствената вещ, която момичето бе запазило след брака си.
         Преди три години нейното семейство я омъжи за Елим – богат търговец на платове. Тя беше петата му съпруга. Пет не беше лошо число, то трябваше да им донесе късмет и семейно щастие. Когато се ожениха Ада беше едва 20 годишна и плака много, тъй като сърцето й обичаше друг, но понякога не ни е отредено да избираме сами и тя се примири да живее така, както съдбата й бе предначертала.
         С времето свикна да обича Елим, да му се отдава, да го слуша и да изпълнява всяка негова дума. Хубавото беше, че тя разполагаше с платове, с време и с възможност да прави това, което обича – да шие. Нещата, които излизаха изпод ръцете й бяха като платна, нарисувани от незнаен художник. Тъй като останалите съпруги вече бяха ощастливили Елим с деца на нея не й се налагаше да бърза с това свое женско задължение. Тя си имаше собствена малка къщичка, където прекарваше дните си, заедно с трите си прислужници и иконома. Елим се отбиваше винаги, когато може, носеше подаръци, беше мил, но често пътуваше и Ада се чувстваше самотна.
          Първоначално мислите за момчето от миналото надничаха на ъгъла на живота й и не смееха да се доближат. После една по една започнаха да влизат в ума й и да заемат все повече място. А сега, когато загуби гривната, подарък от него, сърцето натежа от мъка. Прибра се по-рано от обикновено и се затвори в стаята си, където плака дълго. Не го бе виждала месеци наред, но още помнеше допира  му и загледаните му, в нея, черни очи. Беше се опитвала да го забрави, наказваше се заради мислите си. Една омъжена жена не бива да мисли за други, няма право... и въпреки това го правеше. Има мисли, които се загнездват в главите ни и не ни позволяват да ги изкореним, колкото и грешни да са.

to be continued...

[chocolate_fairy]

Сега няма да те оставя на спокпйствие докато не го завършиш  :p  [inlovee] [inlovee] [inlovee]

[mariana_fairy]

Сега няма да те оставя на спокпйствие докато не го завършиш  :p  [inlovee] [inlovee] [inlovee]

Тази идея се роди преди няколко и ме преследва оттогава, и ме кара да я изпиша, да я материализирам. Така, че не бива да я караме да чака дълго.  [heart__]

[mariana_fairy]

Година по-късно...  [inlovee]

    Ада обу любимите си пантофки. Сложи един извезан тъмен шал на главата си и излезе бързо от дома си. Май никоя от слугите не успя да я види. Сърцето й биеше до спиране, започна да се задъхва, дори за момент се закашля. Нозете й сами я водеха през тълпата, покрай стария парк, после няколко преки пътеки, две три старинни къщи, вляво покрай джамията и беше там...
    За момент у нея се роди едно горчиво колебание, което я накара да отстъпи няколко крачки назад. Събра смелост и почука на тежката порта. Адел живееше сам, работеше в домовете на хората и така си изкарваше прехраната. Ада не чака дълго. Когато го видя дъхът й спря. Беше все така красив, висок и тъмен, с онези големи черни очи, които омагьосват.
    - Защо си тук? – попита я смирено.
    - Загубих гривната... отвърна Ада и очите й се насълзиха.
    - Спокойно, една гривна... сигурно имаш още много. Елим не ти ли е купил?
    - Престани. – каза тя раздразнено.
    - Бих те поканил да влезеш, но не знам дали е редно, все пак омъжена жена не бива да остава с чужд мъж насаме.
    - Нека да влезем за малко.. Липсваше ми – отвърна тя сякаш не бе чула думите му.
Адел я покани да влезе в малката си къща, в която живееше сам. Предложи й чаша чай с мед и канела и седна на масата срещу нея. Сключените му ръце издаваха скритите му желания да я докосне и прегърне, но той се въздържаше от подобни своеволия.
    - Полудя ли? -  само ми кажи. Ако разберат, че си тук няма да се размине и на двама ни.
    - Знам, знам... Стига си мърморил. Последните няколко месеца за мен се превърнаха във вечност. Не спирам да мисля за теб.
    - А трябва...
    - Така ли? А ти... ти направи ли го?
Тежко мълчание се разнесе из малката стая. Чуваше се само учестеното дишане на двамата. И после, после плахият допир на влюбените им устни докосна тишината. Една кратка, открадната целувка, за която си струва да оставиш всичко и всеки, само и единствено защото обичаш.
    - Не си го направил... знаех си, че не си – прошепна Ада. Не ми казвай нищо. Аз го знам – ти все още ме обичаш – тънка и самодоволна усмивка озари лицето й. И сякаш това беше нейното място и нейният мъж стоеше пред нея. Една илюзия, която се разби на парчета, след като съществува само няколко мига.
    - Но...
    - Шшш. Трябва да тръгвам. Обещавам пак да дойда.
    - Моля те, недей да рискуваш живота си заради мен.
    - До скоро – Ада не го слушаше. Вървеше по пътя, а сякаш летеше. Шалът забулил лицето й усещаше целувката на Адел. В този момент тя не мислеше за платовете, за роклите, за лукса... и за Елим. В този момент светът беше изчезнал и на негово място се бе наместил образа на Адел.

[chocolate_fairy]

Нали ще има продължение??????

Трябва да има!!! Искам да има!

ООооо Миме, не го бави, моля те...

[mariana_fairy]

Нали ще има продължение??????

Трябва да има!!! Искам да има!

ООооо Миме, не го бави, моля те...

След една година...  [namigG] [inlovee]

[chocolate_fairy]

Аааа не не не...