Какво ни липсва?

[tonnny_bg]

В последно време много мисля по следният въпрос:
Какво ни липсва ,за да успеем като държава?
Дали трудолюбието ни е малко,дали егоизма ни е в повече или има друго?
Какво мислите?

[mariana_fairy]

И аз мисля по този въпрос, защото човек няма как да си затвори очите пред кризата на социалността, обхванала цялото общество. Много са причините да се докараме дотук - исторически, икономически, политически, манталитет и др.
За трудолюбието - не сме мързелив народ, макар че кафенетата по цял ден са пълни с хора, които явно не работят.
За егоизма - има го, но според мен той е свързан с не дотам благоприятните условия на живот, в които живеем. Те ни карат да се затваряме в черупките си и да мислим само за себе си.
Това е една тема, върху която се заслужава да се помисли, а отговорите опредлено биха били от полза. Проблем се оказва липсата на доверие между отделните личности и във властта, поставянето на собствените интереси пред тези на останалите, избутването на вярата в периферията на съществуването и много, много неща.
Проблемът е комплексен, изходът от него ще изисква страшно много усилия и постоянство.

[`Fallen_Angel`]

Ще прозвуча като начална учителка, но първо ни липсва дисциплина. Винаги си мислим, че можем да минем между капките. Винаги гледаме да изкръшкаме, ако това е възможно.
Второ ни липсва обеднинието. Вечно се делим на провинция - столица, мои - чужди, от еди си кой университет - от еди си кой колеж, еди си каква работа - еди си какви пари. Класите при нас не са ясно разделени, но винаги намираме начин да кажем - "Ето, този е под мен, той трябва да ме почита".
Трето, но не в този ред. Липсва ни качествено образование. Не говоря само за това в училищата, но и за това, което семейството ти дава. Не може на 30 години да си неграмотен, да не знаеш, че е "не знам" или че в края на думата в мн. ч. няма "ий". Не може да не казваш "Добър ден", да си мислиш, че някой е длъжен да те търпи и да се налагаш с лош характер.
Четвърто, не знаем какво значи думата "толерантност", но я проявяваме винаги спрямо чуждите и сме я превърнали в много грозна черта, която граничи с хмм... няма да го кажа :) А после се проявява постоянносто ни мрънкане за живота и как той, както и другите в него, винаги се възползват от нас. Никой няма да се застъпи за теб, ако ти не се застъпиш сам. Никой друг няма да води твоите (на страната ти) битки.

Не може да нямаш тези основни правила в личния си живот, в държавата си, а да се надяваш, че ще си нещо хубаво.
Човек трябва да знае правата си, но и задълженията си

Лично мое мнение, не ангажирам никого с неговата повърхностност :)

[chocolate_fairy]

А аз виждам нещата малко по по-друг начин.

Мисля си, че ни липсва българското. Имам вътрешното чувтво, че е паднало някъде по пътя на дългите преходи. Станали сме чергари и носим чергарски души. И точно като номадите всеки дърпа за себе си и все пак стои в племето. Дисциплината я няма защото вече вяра не хващаме на никой.

Помня по история ни учеха как сме се съхранили като нация под чуждо иго - вярата и чувството за етническа принадлежност. Но не е това. Не са искали да ни асимилират просто. Нищо не им е пречело, но не такава им е била политиката. Далече съм от идеята тука да развивам теориите за онеправданите и потиснати хорица. Това е част от нас като един организъм. Ние сме си народ не по-различен от всички други. И ние носим историята си, наследството си, традициите и нравите. Ккаво да не би в другите държави да няма некадърни и некачествени кадри? Или нямат проблеми с морала и затъпяването на подрастващото поколение; с корупцията по всички етажи и организираната престъпност? Нима само ние не сме доволни от битието си в нашата държава. Все си мисля, че ако животът ми беше уреден, нямаше и да се замислям как стигнахме до тук. Е, аз не бих, какво остава тогава за онези, които реално няма от какво да се оплакват. Всеки според чергата си.

Все ми се струва, че гледаме по-често назад отколкото пред себе си и напред. И все по-често в чуждата паница и постеля, отколкото в собствените. Това сме ние, такива сме. За зло или добро това е българският свят, нито по-прост нито по-сложен от когато и да било.

Може би ако имахме една обща кауза, достатъчно силна да ни обедини в едно цяло, ще открием, че имаме много повече отколкото сме подозирали. Няма как да върнем изгубеното, но поне имаме наша си държава, никой не ни заплашва със заколение и от нас си зависи до къде ще я докараме.

[MoonLight]

Проблемите наистина са много. Обаче замислете се. Американският народ да не е по-умен от нас? Ние да не сме по-глупави случайно... Само дето онова стадо овце някой го е хванал за ръчичка и го води. А нас няма кой да ни покаже кое е правилното.

[tonnny_bg]

Ясно е ,че всичко което ни липсва се крие в миналото,в историята ни,обаче...все пак можем или не можем да се изправим и какво трябва да се направи?Добре,ще възпитаваме децата си да имат силна ценностна система,да бъдат добри ,внимателни,да се борят за мечтите си и да мислят винаги за страната си където и да се намират ,но дали това е достатъчно?
Снощи гледах БТВ-репортерите по темата за 'Силикона'.Миролюба Бенатова попита едно от момичетата :Какво искаш от мъжа до теб?А тя отговори:Кола и къща. [oops]
Та питам се защо?Защо и е кола и къща ,ако няма любов?Наивно ли е да смятам ,че любовта е отживелица и така ли трябва да бъде?Това ли да са нещата към които трябва да се стреми един млад човек?

[`Fallen_Angel`]

О, Тони :) Това въобще не е повод за притеснение.

Като малка и аз исках принц, който да ми купи кон и много щях да го обичам. Пък виж какво излезе от мен. Най-скъпият подарък, който ми е правил мъж е една поредица книги, защото просто не приемам часовници, лаптопи, гсм-и и други такива мили предложения.

Не може да очаваш едно дете в детската градина да има голяма представа за стойностните неща. То вижда, че родителите му искат и имат нужда от нова кола, вижда и иска, когато родителите му му предлагат да си има собствена голяма стая. Никой не учи детето си на поезия и романтика, доколкото знам аз.

Въпросът е обаче да хванеш правилната възраст и начин, за да му представиш жаждата за знание. Щом у един човек се породи такава жажда, той започва респективно да се замисля над нещата от живота, да сравнява четено, научено, видяно и да си прави ценностната система.

Не може да оставиш нещо на самотек, но и не може да пришпорваш времето. Можеш само и единствено да даваш правилна насока на нещата.