Да пропуснеш живота си

[MoonLight]

       Вървях бавно по мокрия асфалт, отразяващ светлините на нощните лампи. Различно е чувството да си ангел толкова години, след като някога си бил обикновен, страдащ човек. Не че ангелите не страдаме, обаче е различно. Една от привилегиите на това да бъдеш избран, нещо като да спечелиш от лотарията, е че получаваш един съвсем нов живот. Нека ви разкажа какво се случи.
       Не съм умирала. Не си мислете подобни неща. Всъщност историята е много проста.
       Събудих се една сутрин. Насред празния ми апартамент стоеше млад и симпатичен младеж. Нямаше ореол над главата или криле по тялото си. Но пък определено имаше нещо ангелско в светлите му очи.

       Точно като по филмите ми съобщи, че животът ми от днес ще се промени. Спомена ми, че вече притежвам сили, с които мога да си боравя с времето, съдбите и мислите на хората. Помислих си, че съм прекалила с питиетата миналата вечер.. което всъщност така си и беше. Но причината, насред спалнята ми да стои истински ангел, не беше тази.
       Но разликата с приказните филми, излязли напоследък, беше че си оставах в моя апартамент, живеех същия живот и се налагаше всеки ден на работа да се виждам със същите досадни хора. Новото беше, че притежавах времето им, разполагах и със съдбите им.
       Привлекателният ангел, озовал се в спалнята ми (за жалост не в леглото), ми каза, че при най-малкия гаф, който направя – ще бъда наказана. Въпреки, че звучи изкушаващо, не беше флирт, а истина.
       Накратко – задачите ми са да показвам на хората къде бъркат и да връщам времето назад, така че да могат да осъзнаят минали неща, рефлектиращи на настоящето им. Но аз нямах право да им казвам къде точно са сбъркали. Обаче откриеха ли сами, всичко можеше да бъде поправено. Но ако сърцата и душите им са твърде замъглени от егоцентризъм или незаинтересованост, това означаваше, че не заслужават промяна.
       Е, звучи ли ви забавно? Повярвайте ми, не е!
       Първите няколко случая, които ми възложиха, бяха леки – битов алкохолизъм, приятелско предателство, уволнение от работа и няколко случая с домашни любимци, които избягали от вкъщи. Ами да! Дори и животните са чувствителни, щом стопаните им се окажат идиоти и не се отнасят към тях с уважение.
       Една прекрасна съботна вечер обаче, някой позвъни на вратата ми. Тъкмо отпивах от вълшебния си ангелски елексир – топло мляко с какао. С досада и изразено с пуфтене недоволство, отворих вратата. Сладкият ангел със кристалните очи стоеше там. А аз само му казах:

       -Тъкмо за теб си мислех, красавецо.
       -От всички ангели-свалячки, на които съм бил шеф, ти определено си тази,  която флиртува с мен най-много.
       -Много смешно, влизай. – казах аз и затваряйки вратата зад него, го огледах от глава до пети. – Е, какво ми носиш? Не виждам торта и бутилка шампанско.
       -Нося ти нова задача.
       -За какво става дума, кой домашен любимец е избягал този път?
       -Днес имахме съвещание и споменах името ти, защото реших, че вече достатъчно бързо напредваш. Имаш достатъчно опит за нещо по-сериозно. Притеснява ме само отношението ти към задачите, не винаги си много сериозна. – направи няколко обиколко около мен, гледайки ме подозрително. След това седна на стол около масата, чакайки ме да направя същото.
       -Не разбираш ли от шега? Понякога ми е забавно да те свалям, но няма общо с изпълнението на задачите ми. Достатъчно сериозна съм. – присъединих се към него и също седнах.
       -Да, права си. Така е. – понижи глас той и се загледа в земята. – Въпросът е, че следващия ти ангажимент е сложен. Да кажем, най-сложния възможен.
       -Нека позная. – опитах се да се направя на остроумна. – Мъж от преградието на средна възраст, опитал се да се самоубие, защото шефът от службата понижил заплатата му?
       -Нали беше сериозна? – погледна ме злобно, иначе милият ми шеф.
       -Да, да.. слушам те. Извинявай. – казах аз без да влагам особено много съжаление.
       -Става въпрос за любов, мила шегаджийке.

       В първия момент ми стана неприятно, откровено казано. Във втория момент, също. Погледнах го с недоумение и казах:

       -Не мисля, че това е по моята част.
       -О, мисля че това е точно по твоята част. – тогава той ми хвърли плик от писмо върху масата, точно до вече изстиващото ми мляко с какао.
       -Какво е това, подкуп? – намигнах му аз.
       -Не, хайде отвори го. Снимка е. – промълви сериозно ангелът ми.
       -Снимка на теб? Гол? – отново подхванах шегаджийския тон.
       -След секунди няма да ти е толкова смешно. – започна да злорадства синеокия красавец.

       Скъсах плика за писмо и извадих от него снимка. Беше с гърба към мен и за това понечих да я обърна. Още в мига, в който я видях, замързнах.

       -Мислех, че ние не се занимаваме с лични дела. – отбелязах с раздразнение аз.
       -Е, грешно си мислела. Това, както знаеш много добре, е любовта на живота ти. – сериозно ми заяви сладкият мъж.
       -Е, чак любовта на живота ми.. Очевидно не е, щом не е тук в момента. – троснах му се с видимо раздразнение аз.
       -Ще видиш. – намигна ми той. – Лека вечер!
       -Ей, ей, чакай малко. Къде си мислиш, че отиваш? Не драматизираш ли малко. Не сме в някоя сапунка, за да ме оставяш в неведение. Или се бъркам, къде са камерите? – започнах истерично да крещя, без да го съзнавам.
       -Успокой се. Някога преди давал ли съм ти напътствия какво можеш да правиш? Нали сама разбираш за съдбите на всички. Подяволите, та това е твоята съдба. От каква помощ имаш нужда по-точно?
       -По-добре си тръгвай, защото току-що ти се ядосах за първи път. – заядливо му заявих.
       -Казах ти, че няма да ти е толкова забавно, когато откриеш какво те чака. Сладки сънища.. с мен. – започна да злорадства той и честно, идеше ми да му ударя подобаващ шамар!
       -Но той в града ли е? – попитах аз.
       -Вече да. – излизайки ми отговори.

       Тръшнах му вратата под носа. Ядоса ме много. Да идва тук, да прекъсва приятното ми занимание и да сипва сол в стари рани. Много подходящо за невинен ангел.
       На следващия ден се наложи да говоря с ,,любовта на живота ми". Отидох при него и най-директно му заявих, че ще го заведа в миналото ни. Първата му реакция бе да пипне челото ми и най-иронично да провери дали не съм вдигнала температура.

       -Не ме дразни, Джо. Ела с мен. – задърпах го към вратата на офиса му.
       -Чакай, чакай да си взема машината за връщане в миналото. – едва се сдържа да не избухне в смях.
       -Вземи си бухалката, за да мога да я стоваря върху главата ти в този момент. – погледнах го с целия си гняв.

       Излязохме в коридора. Хванах го за ръка и погледнах в очите му, а той продължаваше да бръщолеви и да се смее.

       За секунди всичко се случи. Стояхме на пейката в парка, където ходехме най-често, когато бяхме заедно. Усмивката му замръзна и едва се задържа на краката си.

       -Добре, това беше страшничко. – ококорил очи промълви той.
       -О, това е само началото. – въздъхнах аз и го задърпах към една от пейките.
       -Много бързо си забравила, това не е нашата пейка, а онази там. – посочи с пръст отсрещната пейка.
       -Да, знам, че това е тя, умнико. Просто е заета!
       -Не е заета, абсолютно празна е! Луда ли си?! – попита ме с недуоумение. Но аз си замълчах. Защото само след секунда, на отсрещната пейка стояхме двамата с него – миналата година, пролетта. А Джо гледаше и не можеше да повярва. Не успя да каже  нищо. За това аз го улесних.
       -Това сме аз и ти. Краят на април месец, миналата година. Имах да ти казвам нещо много важно, но ти не ми позволи.
       -Кога съм те спирал? – улових раздразнението в гласа му.
Не му отговорих, а само му дадох знак да замълчи и да слуша разговора ни. А той беше следния:
       -Джо, радвам се, че излязохме днес. Цяла сутрин обмислях хиляди неща в главата си и в момента там е пълен хаос. – гледайки се сама себе си, видях в очите си пламък. Никога не съзнавах, че той е там. Никога не си бях давала сметка колко щастлива съм с този човек.
       -О, Боже мой! – възкликна Джо насред оживения парк, в топлия пролетен следобед.
       -Какво има?! – казах аз с най-нежния си глас, тръпнещ от очакване.
       -Не мога да повярвам! – крещейки възкликна той като не спираше да се взира в телефона си. – Току-що близък колега ми е пратил e-mail, в който ми съобщава, че съм повишен! Скъпа, повишили са ме в редактор! Вече съм редактор във вестника, на който посветих седем години от живота си.
       -О, така се радвам за теб! – скочих наивно от пейката и го прегърнах, влагайки цялата си любов. – Заслужаваш го! Няма човек, който да го заслужава повече от теб!
       -Не мога да повярвам и че най-накрая ще живея в Лондон – мечтата ми! – не спираше да се усмихва той.

       А аз спрях да дишам. За секунда или две.. дали не бяха десет. Не можех да помръдна, сякаш някой току-що ме бе превърнал в статуя. Усмивката ми изчезна по-бързо от колкото се бе появила. А през мен сякаш мина болка.

       -Какво има, сладка моя? – адски глупаво ме попита.
       -Абсолютно нищо. Просто не очаквах това. – едва сдържах сълзите си.
       -О, милата. Ние пак ще се чуваме. Ще ти се обаждам всеки ден, а когато идвам да видя нашите, пак ще излизаме. Държа на теб, нали знаеш?
       -Тогава не заминавай. – шептейки изрекох, а една сълза успя да ме бребори..
       -Това е мечтата ми. – изрече той и реши, че било време да си тръгва. Прегърна ме и сякаш за секунди изчезна.

        Дори не успях да се съвзема да му кажа нещо повече.
Гледах го как бърза надолу по алеята. Бързаше към своята съдба и бягаше от тук.. В съзнанието ми пулсираха единствено последните думи, които чух ясно ,,Това е мечтата ми". Тогава, без да се усетя казах на глас:

       -Ти си моята мечта. Исках да заживеем заедно. За това беше целият хаос сутринта...
Вътърът отвя думите ми. Никой не ги чу.

       В следващия миг двамата отново бяхме пред офиса му. А аз попитах:

       -Защо се върна?

Отне му известно време да се отърси от видяното и да се съвземе.

       -Върнаха ме обратно, понижиха ме на старата служба. – каза ми той, а от гласа му усетих болката. Но дали от това, което току-що бе видял или от признанието, че е загубил ,,мечтата си". – Скъпа, аз не знаех..
       -Не сме заедно, за да ме наричаш така. Отдавна вече не сме. – с пресипнал глас му отвърнах подобаващо. Още в мига, в който изричах думите, усетих как нещо ме жегва. Не исках да е така, исках да сме заедно, но вече беше късно.
       -Кълна се, че ако знаех какви планове имаш за нас, аз никога нямаше да си отида. – понечи да докосне ръката ми, но аз се дръпнах.
       -Точно там е уловката, ,,скъпи". Трябваше да останеш дори да не знаеш за това. Такава е истинската любов, но явно твоята към мен не е била такава.
       -Беше! И в момента е! – повдигна вежди, гримаса, която имаше за цел да убеждава. – Нали знаеш... човек осъзнава какво е имал, чак когато го изгуби.
       -Още по-лошо за теб. – троснах му се аз. – Тръгвам вече.

       Джо не успя да ми каже нищо. Беше твърде стъписан, а аз твърде изтощена, за да го чакам да се осъзнае. За това просто си тръгнах.

       Вечерта моят секси ангел не дойде, но честно казано, не бях и в такова настроение. Исках само да си легна и да заспя дълбоко. Сънят винаги лекува.

       Но разбира се, някой нямаше такива планове за мен, защото телефонът ми звънна. Направих няколко крачки до холната масичка, наведох се и го взех. На екрана се изписа име, което от почти година не бях виждала да ме търси, въпреки че беше обещал да ми се обажда – Моят Джо. Явно през месеците не съм намерила време да махна ,,моят" и да оставя само ,,Джо".

       Все пак вдигнах, дори не успях да кажа ,,ало", когато го чух да говори задъхано:

      -Виж, трябва да проговорим, не съм на себе си. Искам възможно най-скоро да дойдеш на покрива на ,,Плаза", там където винаги говорехме по цели нощи. Моля те, ела!
       -Бих могла да дойда, но.. не знам.
       -Моля те. – прозвуча така отчаяно, че не успях да откажа.
Взех си червеното палто и в движение го облякох, докато взимах ключовете си и гасях лампите. Грабнах и телефона си.

       Покривът, за който ми говореше, не беше много далеч, само на шест-седем пресечки от апартамента ми. За това стигнах бързо.

       От едната страна на сградата имаше аварийно стълбище, което водеше точно на покрива. Закрачих нагоре, катерейки железните стълби, потропвайки шумно с червените ми кожени ботуши.
След осем етажа се озовах там, леко задъхана, но любопитна. Покривът не беше особено голям. В единия ъгъл имаше светещ надпис ,,Плаза", който бегло осветяваше мястото. В единия край, на стари дървени шкафчета, беше седнал Джо. Аз тихичко му казах:

       -Ей, за какво е всичко това? Идването ми?

       Не беше много разговорлив. Всъщност не обели и дума в продължение на няколко минути. Вече се бях приближила до него и го гледах в очите.

       -Обичам те. – каза ми той. А аз дори на слабата светлина успях да видя сълзите по бузите му, стичащи се в мрака.
       -Виж, не съм дошла тук за това. – казах му тихичко.

       Но Джо изведнъж изкрещя:

       -Чакай малко! За какво беше всичко това, идваш тук, показваш ми миналото ни, а после си тръгваш?
       -Правя ти услуга, глупако! Опитвам се да те предпазя от бъдещи подобни ,,малки" пропуски. Просто си отвори очите за живота. Той минава покрай нас непрестанно и върви напред, само че не се връща! Ако си изпуснал нещо, то няма да се върне. – започнах и аз да крещя.
       -Но ти си тук, ти се върна при мен! Нещата са поправими. Току-що ти казах, че те обичам. Не мога да живея без теб, няма смисъл да живея без теб.
       -Тръгвам си. Не съм дошла за това, пак ти повтарям. – заявих му аз и му обърнах гръб, тръгвайки обратно надолу по стълбището.

Но Джо не ме остави да си тръгна. Хвана ме за ръка и ме обърна рязко към себе си.

       -Моля те, не си тръгвай. Знам, че и ти ме обичаш. – доближи се още по-близо до мен и вече усещах топлия му дъх.
       -Аз ти се моля, пусни ме да си ида. – не се и опитвах да сдържам сълзите си.
       -Ако ми кажеш, че не изпитваш нищо към мен, ако ми кажеш силно, че не ме обичаш. Кажи го!
       -Моля те, Джо... нека си ида. – понижих глас в знак на безсилие.
       -Кажи ми го и те пускам! – продължи да раздира тишината с виковете си.
       -Не, не мога. Обичам те, много те обичам! – с пресипнал глас се опитах да повиша тона си, за да го убедя в думите си. – 365 дни не съм спирала да мисля за теб, 365 нощи не съм спирала да те сънувам. От както замина, не съм същата. Чезна, защото не си до мен. Но вече е късно, вече не съм същата. Не можем да сме заедно. – наведох глава към земята и няколко сълзи изчезнаха в цимента под мен.
       -Обичаш ме, каза го. Любовта лекува рани, любовта връща хората един към друг. Тя е магия и ще ни помогне да сме заедно отново, вярвам го!
       -Ти не разбираш..

       Преди да успея да кажа нещо, той понечи да ме целуне. Приближи се на милиметри от мен, усещах топлината на кожата му.. а устните му бяха на една въздишка от моите. Не успях да се дръпна, не успях да предодвратя разочарованието и болката, която той трябваше да изпита в този момент. Не успях да устоя на миналото си, въпреки че знаех настоящето си.

       Миг преди устните му се допрат до моите.. аз изчезнах. Буквално. Озовах се на няколко крачки зад него. А той онемял се обърна. Не знаеше какво се случва.

       -Следващият път – понечих да му обясня аз, с изгаряща болка в мен – в който ме докоснеш, ще отида по-далеч.
       -Защо го правиш. – с пресъхнало гърло ме попита той, треперещ.
       -Не го правя аз. Такава е съдбата. Да си ангел изисква жертви. Никой като теб, човек, каквато бях и аз, не може да се докосва до мен. Направи ли го – изчезвам. Този път на няколко крачки, друг път няколко години от теб. Следващият път може да не съм вече в твоето време. Знам, звучи налудничево, но просто ще ида в друго време, а отида ли там – никога повече не бихме могли да се срещнем, до края на моя и на твоя живот.

       Джо целия трепереше, безмълвен, недоумяващ, изплашен. А аз страдах, не само защото той страдаше, а защото го обичах. Любов, която ще бъде първа и последна и в моя, и в неговия живот. И двамата го знаехме. Но най-страшното беше невъзможността за нещо, което до скоро ни принадлежеше.

       Не ми трябваше много време, за да реша какво да правя. Не ми трябваше и здрав разум за това. Чувствата ми говореха и действаха вместо мен. В този момент не мислех, само чувствах.

       -Обичам те, Джо. – изкрещях силно на глас, така че целият свят да ме чуе сега.
       -Обичам те, Анджела... и теб и ангелското ти име. – крещейки заяви и той.

       Макар и никой от двама ни да не казваше и дума за това, знаехме го. Мислехме по един начин, само както двама, обичащи се до безумие хора биха могли.

       -Готов ли си? – през сълзи го попитах аз, усещайки се как гласът ми силно трепери.
Не получих отговора си. А само това, което последва.

       И двамата оставихме нощта да ни води, страстта да действа вместо нас и обичта да ни е оправдание. Всеки от нас направи една крачка към другия, а очите ни не спираха да се гледат едни-други. Какви пламъци горяха в тях този момент, само ние можехме да ги видим, а още по силно – да ги усетим. Диханията ни се сливаха, а миглите ни закачливо се докосваха. Последените ни пламенни погледи се сляха в див пожар, който и вечността не би могла да угаси. В този миг устните ни се сляха в най-нежната целувка, която някой от нас бе изпитвам до сега. Целувката продължи едва миг, но остави наслада за цял живот.

       В следващия миг аз се озовах година напред, а Джо остана в миналото. Времето ни раздели. Завинаги. Ако някога животът ни срещнеше отново, ако дори ръцете ни се докоснаха... разстоянието от една година щеше да прерастне в нови десет. Край. Съдбата каза думата си, ние се подчинихме, нямахме друг избор.


. . .


       Вървях бавно по мокрия асфалт, отразяващ светлините на нощните лампи. Различно е чувството да си ангел толкова години, след като някога си бил обикновен, страдащ човек. Не че ангелите не страдаме, обаче е различно. Една от привилегиите на това да бъдеш избран, нещо като да спечелиш от лотарията, е че получаваш един съвсем нов живот. Не споменах ли колко години са минали от тази история?
Четиредесет и пет.

       За тези години помогнах да много хора да преоткрият себе си. Бях истински ангел, винаги готова да помогна. Но на себе си не успях да помогна.

       Отдавна вече не съм младото девойче, което някога бях. Но споменът все остава така силен. Да загубиш нещо оставя по-дълъг спомен от колкото да го спечелиш. Сега вървя по същата улица, където някога бяха Покривът и ,,Плаза". Сградата в момента е парк, няма я, разруши ли са я.

       Но нека извадя нещо от джоба на палтото си, искам да ви го покажа.

       ,,Обичам те, Анджела. Никога не съм преставал да те обичам. В този живот нямахме късмет, но дано в следващия аз да бъда с теб, и ти да бъдеш с мен – да сме заедно. Спомняш ли си последната целувка на покрива? За мен тя беше последната целувка изобщо. Никой след теб не се е докосвал до мен. Изглежда любовта ми към теб е безгранична, а сърцето ми беше заключено през всичките тези години. Това е наказанието ми, че си тръгнах от онази пейка, на която седеше целият ми живот. Моля те, намини през дома ми, живея в същия апартамент повече от петдесет години и те чакам. Искам само да чуя отново гласа ти."

       Бележката я получих преди месец. Веднага исках да отида и да го видя. Качих се до последния етаж на сградата, в която живееше. След като бях на почти седемдесет години ми беше много трудно да изкача всички тези стълби, които преди изкачвах тичайки. Почуках на вратата. Там стоеше младо и хубаво момче, което ме попита:

       -Мога ли да ви помогна с нещо?
       -Търся Джо?
       -Това предишният наемател ли е? – попита ме леко очудено.
       -Предполагам да. Вече не живее ли тук?
       -Съседите ми казаха, че са го взели в дом за възрастни. Но разбрах, че е на стотици километри от тук, защото той така пожелал. Разказват се странни истории за този човек. Говори се, че пратил писмо на своята любима от младите му години, но тя цяла година не дошла да го види. Поболял се от мъка. Все пак е бил сам, пък и не е можел да се грижи добре за себе си. За това поискал да замине...

       Благодарих на момчето и си тръгнах. Джо нямаше от къде да знае, че ще получа писмото една година по-късно. Нали бяхме в различни времена, различни години... Аз смятах, че ми го е пратил преди месец, когато го получих. Но всъщност бил го пратил преди година и един месец...

       Така и не се видяхме повече. Никога.

[NoMore]

 [hearts4]

[chocolate_fairy]

Стига бе, защо?

Ужас! Как можа да накажеш така героите си? Винаги може да е гадно...

Чудесен текст, на един дъх се чете  [inlovee]

[reinbow]

Направо онемях  [6te mal4aaa]. Невероятна история, макар и толкова тъжна... но колко истини има в нея... Поздравления и благодаря, че го сподели   :flowers:

[MoonLight]

[hearts4]

Мерси, че намина. :)

Стига бе, защо?

Ужас! Как можа да накажеш така героите си? Винаги може да е гадно...

Чудесен текст, на един дъх се чете  [inlovee]

Ами, просто исках да припомня на себе си и на всички останали как не трябва да губим връзка с никой... защото не знаеш какво те чака с него за в бъдеще! Благодаря много за мнението!  [inlovee]

Направо онемях  [6te mal4aaa]. Невероятна история, макар и толкова тъжна... но колко истини има в нея... Поздравления и благодаря, че го сподели   :flowers:

И аз онемях,  когато видях, че сте го харесали! Благодаря, че отдели време да го прочетеш!  [heart__]

[Dulce_Insoportabla]

Настръхнах! [6te mal4aaa]

[MoonLight]

 [shame]  [gu6]

[Kpucka]

Просто е страхотно това което си написала !

[MoonLight]

 [inlovee] Много благодаря и добре дошла!

[Kpucka]

И аз благодаря :)