Абсурдът, отчуждението и другостта

[mariana_fairy]

* Цитатите, както и вдъхновението идват от личността на един гениален екзистенциалист, любим мой философ и писател - Албер Камю

"Ставане, трамвай, четири часа работа в канцеларията или фабриката, ядене, трамвай, четири часа работа, ядене, спане, и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота със същия ритъм; не е трудно дълго да следваш този път. Само че някой ден изниква въпросът: "Защо?" и всичко започва от тогава".
      Всичко е едно монотонно, еднообразно, празно съществуване без смисъл. Крещиш, предизвикваш Вселената, но тя както винаги остава безмълвна. Опитваш да намериш отговорите, но такива няма, абсурдността е разперила своите пипала и е обхванала малките човеци в плоските им светове, задушава ги, заблуждава ги, не им оставя пространство и въздух. Отнема им и това, което нямат.
,,Хората също излъчват нещо нечовешко. В някои часове на прозрение механичният характер на техните действия, лишената им от смисъл мимика прави глупаво всичко, което ги заобикаля. Човек говори по телефона зад стъклената преграда, не го чуваме, но виждаме неговите безцелни гримаси: питаме се за какво живее той. Абсурдът се състои също в това безпокойство пред нечовешкото у самия човек, в този неразбираем крах пред образа на това, което сме, в това ,,гадене", както го нарича един съвременен писател. Той се съдържа и в чужденеца, който през някои мигове идва срещу вас в огледалото, в този познат и все пак смущаващ близък, когото откриваме по собствените си снимки."
            Понякога се чудиш кой е този в огледалото и защо се крие зад твоето лице и дали владее твоите мисли, дали той и ти сте една и съща личност?
     Човек за човека е палач в собствения му абсурден свят. Отчуждеността се разпростряла навсякъде и кълве от последните останки на човешкото. Заслужава ли си да се живее или е по-удачно да сложим край на абсурда с едно дръпване на спусъка или с шепа хапчета? Самоубийството би сложило край на абсурда, но не в това е смисъла. По-важното е човек да не се подаде на онзи процес, наречен ,,философско самоубийство", с който на мястото на яснотите идват илюзиите,  истината е заменена с псевдо-такава и тогава на човек не му остава почти нищо. Той се оказва примирен, твърде примирен, за да се бори с каквото и да е, а това води до неизбежен крах.
       И така човек се оказва самотен – безгранично и неразрешимо самотен, единственото, което му остава е светът на литературата и философията и борбата с абсурда, срещу всяка посредственост и комерсиалност, защото бунтът е единствения възможен изход.

[chocolate_fairy]

Тази философска гледна точка малко ме разочарова и в същото време ми се вижда много логична.

Но ако трябва да избера своя бунт, няма да тръгна срещу абсурда, ще тръгна срещу деградацията.

Обичам да чета философските ти разсъждения, за съжаление много мрак усещам от теб напоследък, надявам се  е временно.

[heart__]

[mariana_fairy]

Тази философска гледна точка малко ме разочарова и в същото време ми се вижда много логична.

Но ако трябва да избера своя бунт, няма да тръгна срещу абсурда, ще тръгна срещу деградацията.

Обичам да чета философските ти разсъждения, за съжаление много мрак усещам от теб напоследък, надявам се  е временно.

[heart__]

Ама тя деградацията е част от абсурдния свят, в който живеем. Свят, в който консуматорите и потребителите са забравили за истинските ценности и са обезмислили нравствеността със своята пасивност.  Бунтът всъщност се въплъщава в активната, творческа позиция на човека, готов за прогрес и положителна промяна.

Мракът ми е любим, не знам дали е временен, но в случая Камю ме  разтърси с нещата, които изчетох от него и ми повлия в тази посока на писане.

Мерси за коментара  [gu6]