5 години

[chocolate_fairy]

Когато се качих на петия етаж, все още не знаех дали трябваше въобще да съм там. Стана ми изведнъж нервно и превъзбудено. Този етаж беше някога моя етаж, този дом беше някога моя дом, а този мъж – моя мъж. Сега всичко това ми беше чуждо. След развода бях избрала номадски живот. Местих се от място на място и не се задържах никъде за повече от половин година – време достатъчно да ми омръзне всичко.
Времето ме научи, че време никога няма и всичко е само мигове без време. Върнах се не за да търся нещо загубено, то не беше загубено, а за да заема мястото си.
Позвъних на звънеца. Отдавна не бях чувала напевната му мелодия и си спомнях колко много пъти бях отваряла тази врата от другата страна, повикана от тази мелодия. Почаках малко, но вратата не се отвори, по принцип не чакам, но този път позвъних повторно. Чух стъпки от вътрешната страна. Замръзнах на място, когато очакването да видя него, се прекърши и срещу мене стоеше тя. Някаква жена, доста млада, почти бяло-руса коса, небрежно прибрана на висока опашка, с големи сини очи и силно сексапилно излъчване, изострена от изрязаното впито потниче и прилепналите дънки. В този момент като две снимки се запечатаха пред очите моя и нейния силует. Аз, изморената от живот скитница и тази млада красива жена. Колко несправедлив удар под кръста ми нанесе тази неловака ситуация. Секундите минаваха като минути,  а аз изпаднала в шок стоях като вдървена и зяпах момичето в сините й очи и сякаш времето беше замръзнало в този миг на неудобство.
- Да...?!?! – озадачено и в очакване подметна момичето. Определено не знаех какво да кажа. Имах съвсем различен план. Идвам, звъня, Андрей ми отваря, смаян е, аз се усмихвам, казвам здравей, той ми отвръща невярващ на очите си, аз го поглеждам както едно време и той ме кани да вляза, влизам, разглеждам стария си дом, пием кафе, в началото е неловко, но после предишната ни близост се пробужда и си говорим както едно време и после, може би, защо не, щяхме да се озовем в спалнята, единственото място където нямахме разногласия. А можеше и просто да пием кафе, да му кажа, че съм се върнала вече, че съм се променила, че оставам и после да си тръгна и аз не знам, но в нито един от сценариите нямаше русо момиче. Но О, Господи, та тя можеше да му е дъщеря.
- Здравейте, това домът на Андрей Константинов ли е?
- Даа... – отвърна тя с недоверие
- Извинете ме за безпокойството... аз... аз съм – Господи, каква съм му, тя очевидно не ме познава... да излъжа или истината... истината или лъжа – негова... братовчедка. Той не ме очаква, зная. Аз живея в Лондон и реших да направя изненада на роднините си и понеже бях при майка ми вече и си казвам, защо да не дойда да видя Анди и да изненадам и него. – усмихнах се тъпо и някак ми се прииска да се извиня на бързо и да изчезна –  та... да... аммм извинявайте за неудобството... висчко хубаво – тъкмо си представях как се сривам в дън земя и се опитвах бавно и спокойно да напусна тези толкова депресиращи място и ситуация, когато чух милото й гласче
- Той ще си дойде довечера, защо не наминете тогава?
Обърнах се и се усмихнах по-скоро снисходително, отколкото мило и си тръгнах.
Тази случка в рамките на пет минути обърна плановете, които не бях приела съзнателно като планове, а някак си ги бях подразбрала подсъзнателно, рухнаха и внесоха отчаяние и смут в душата ми. Истината е, че и идея си нямах какво точно исках, но си имах някаква вътрешна увереност, че с прибирането вкъщи, след всичките тези години на странстване, обикаляне и намиране на нищо друго освен загуба на време, ще си дойда и ДА, той щеше да бъде там, щеше да е преминал през хиляда хиляди неща, щеше да се е променил, но щеше да си е мой както винаги съм го чувствала. Егоистичните ми нагласи всъщност не са такива каквито вероятно изглеждат. Разводът ни се случи три години след сватбата, а тя беше завършек на четири години връзка, чиято основа беше приятелството ни откакто се помнехме. Андрей е с 2 години по-голям от мен, но това, че израснахме заедно в един малък квартал, ходехме в едно и също начално училище, а после и в една и съща гимназия беше предпоставка да сме неразделни.
Качих се в колата си. За годините обикаляне по различни държави и събирането на толкова много контакти и приятелства, бях успяла да подредя живота си нелошо. Имах добър натрупан капитал и вече тези неща останаха на заден план. Майският ден беше толкова топъл, че вместо да си пусна климатика на колата, отворих прозореца и оставих свежия въздуха да роши косите ми. Спокойствието да шофираш удома е несравнимо.
Една тъпа болка ме удари в сърцето. Вече Андрей не беше мой. Нямаше ме пет години. Но нито веднъж през това време не си бях давала сметка, че след като сме разведени и след като мен ме няма буквално в живота му, той ще ме замени. Толкова ли бях наивна и глупава да вярвам искрено, че това което имаме... имахме с него беше връзка за цял живот каквото и да ставаше. Кое беше нещото, което в продължение на пет години ме караше да вярвам, че никой и нищо на този свят не може да ни раздели? И осъзнах, това беше любовта ми към този човек. Цял живот не спрях да го обичам. Бях се влюбвала във други, бях вярна на други и имах планове с други, но неговото присъствие в живота ми стоеше като жигосано в душата ми. Сега трябваше да запълня тази огромна дупка зинала в съзнанието ми, че аз всъщност няма вече при кого да се върна, няма къде да отида, няма нищо, домът ми се превърна в тесен затвор за внезапно осиротялата ми душа. Трябваше да се стегна. Трябваше да помисля малко върху цялата тази ситуация. Господи, наистина ли бях толкова наивна да вярвам, че този мъж ще е сам през всичките тези 5 години. Едва сега осъзнах истинската стойност на времето, за мен те бяха отлетели като седмици на почивка в далечни земи, а за него са били 5 години по 365 дни... без мен. Осъзнавайки това вече ми стана логично русото момиче в дома ми.
Не можех да продължавам да шофирам безцелно в града, трябваше ми бърз план за действие. Да си тръгна ли и да потърся нов живот или да остана и да се опитам да разчистя порутения си живот в това градче, да започна на чисто?! Трябваше ми кафе, трябваше ми гореща глътка горчивина и цигара за да пропъдя обърканите си мисля. Спрях колата и влезнах в една бензиностанция. Поръчах си кафе и седнах на една от малките квадратни масички. До мен беше щанда с пресата и много списания. Издърпах си един брой на местния вестник и се зачетох с последните новини в това изначало скучно място. Все едно държах вестник от преди 5 години. Нищо не се беше променило. Честно казано това ме изненада. Очаквах тази ситуация да се случи между мен и Анди, не между мен и вестника. Направо ми се доплака. Реално не помня кога плаках за последно. Май беше, когато трябваше да напусна прекрасния си апартамент на центъра на Виена. Мисля, че той беше станал истински мой дом за годината, в която живях в него. Единственото място, което се вкопа в сърцето ми. Мислите ми плавно се понесоха назад. На лента виждах живота си за тези 5 години. А времето преди това... то не беше на лента. Него виждах в прозрачна мъглявина като съвсем друга част от мен. Нали и за това избрах лентата. След развода нищо нямаше значение за мен. Трябваше да започна с ново аз, а това нямаше как да стане в този град, в тази страна. Имах нужда да бъда друга, и станах друга...
Зачетена във вестника представата ми за времето изтече и се загуби в изстиналото кафе. Когато надигнах поглед, картината пред очите ми се заби като пирон в мозъка. Анди стоеше пред  касата и броеше пари. Цялата кръв, която имам се изсипа в петите ми в този момент. Спомням си, че исках да стана, но не можех да помръдна нито един мускул на тялото си и само стоях като статуя, закована на стола. Миг, два, три... мислите ми се блъскаха безцелно в празната ми глава. Той се обърна и застана точно срещу мен. Аз стоях вцепенена, той... първоначално не можех да разбера какво беше това на устните му – усмивка, вцепенена усмивка, изненада, неприятна изненада, тъжна изненада, или казваше здравей. Едва когато той направи първата си крачка към мен, всички блокирани двигателни способности се отблокираха и аз съумях да се изправя. Помня как се усмихнах несъзнателно. Помня как си подадохме ръка, помня как ме погледна дълбоко, дълбоко, толкова дълбоко в очите, че изведнъж тази аз, която бях създавала през тези 5 години умря за миг и срещу него стоеше неговото момиче, както той ме наричаше, от гимназията. И тогава всичко стана лесно. 5те години помежду ни изчезнаха и той стоеше до мен, не помня кога си беше взел кафе, но помня че разговаряхме така, както разговаряхме след училище в кварталното кафе. Не се беше променил много, висок, слаб, а кафявите му очи бяха стана ли като че по-дълбоки. Косата му все още беше гъста и черна, а лицето беше много по-мъжествено отколкото го помнех. Беше все така перфектен. Топлият му глас се разливаше в мен и едва долавях смисъла на думите, те просто се вливаха, изпълваха ме, сгряваха ме, интуитивно осъзнавах смисъла им и толкова много се зарадвах, че все още можех да го разбирам, дори и когато не го слушах внимателно. Колко дълго сме стояли не помня. Когато се поосъзнах навън вече беше тъмно. Обличах си якето, когато го чух да ме кани на вечеря. Вечеря? У дома, имам предвид у тях? С русичката? Но не казах нищо, може би ако искам да започна на чисто ще трябва да се науча да живея в хармония с миналото и настоящето, така че по-добре рано от колкото късно да положа основите на това. Приех с неохота. Той предложи да отидем с неговата кола, да съм оставела своята на паркинга на бензиностанцията, после щял да ме върне. В колата му, разкъсвана от съмнения, че не бях взела най-доброто решение, все пак се чувствах на мястото си – от дясната му страна, както беше цял живот до преди 5 години. Обърнах се към него и инстинктивно щях да си сложа ръката на крака му, както правех винаги, когато отивахме някъде с колата. Едва потиснах този рефлекс и затворих очи. С колко много такива малки неща имах да се боря от тук нататък. Когато влезнахме във входа, Анди се обърна към мен и ми каза ,,Искам да те запозная с много специален човек" и се заизкачва по стълбите. Още не беше късно да си тръгна. Все още можех просто да се извиня, че съм забравила нещо важно и няма как, трябваше да го свърша... дали не трябваше наистина да избягам... отново... както преди 5 години? Но останах, втрещена, изплашена от идеята да застана рамо до рамо с русокоската и той щеше да ни сравни. Задължително щеше да го направи. И тогава аз къде ли щях да мога да се покрия от ужаса на възрастта си и на изтеклите години през вените ми. Умът ми не го побираше, как така остарях изведнъж с толкова много векове. Тръгнах след него. Вродено уверената ми походка в този момент ме предаваше. Несигурността лъхаше от мен като през отворен прозорец. Душата ми се беше сгърчила между всичките аз, които имах и се чудеше зад кой образ да се скрие. Стигнахме до врата ни, неговата врата. Извади ключовете и отвори. Покани ме да вляза. Ужасно беше. Да те канят да влизаш в собственият ти дом...не помня по-неестествено нещо в живота си. От другата стая дочух стъпките й, а миг след това видях и красивото й лице. Усмихната пое палтото му и го закачи на закачалката.
- Е, беше ли послушна? – попита Анди с толкова топлота в гласа. Господи, що за отношения имаха? Направо не доумявах как беше възможно въобще да се промени толкова много изведнъж в нейно присъствие.
- Да, чичо, до преди малко нареждахме кубчетата с картинки – отвърна тя с младия си глас. Чичо!?!? Кубчета?!?! О, Господи, та това е Криси, племеницата на Анди, която изкара детството си с родителите си в Гърция. За 5 години от ниско, леко закръглено момиченце с шини на зъбите се беше превърнала в красавица за завиждане. Втрещението ми стана явно видимо, защото се наложи Анди да ме побутне за да се осъзная, че момичето чакаше да й подам якето си.
- О, вие сте се намерили? - възкликна тя, докато закачаше дрехата ми до тази на Анди.
- Да сме се намерили – Анди ми метна един от онези негови погледи със смръщени вежди, които ми мяташе толкова искрено винаги, когато нещо ама наистина не можеше да разбере.
- Не знаех, че ти и татко имате братовчедка в Лондон, ако ми бяхте казали, щях да ви тормозя да ме пуснете да отида някое лято при нея – дозакопа ме тя. Анди не каза нищо, само веждите му почти вече се докосваха една друга. Ужас. И вместо да започвам да му се обяснявам се усмихнах развеселена от приятната мисъл, че нямаше да се налага да ме сравняват с младата девойка, а и от мисълта, че всичко, което си бях помислила след първото ми идване, е било заблуда. Трябваше да седна, трябваше ми едно малко, а може би две големи. Знаех къде стояха шишетата и просто нахлузих едни чехли и се запътих към всекидневната. Анди и Крис ме последваха.
- Някой друг иска ли?, попитах докато измъквах едно от шишетата.
- Аз - присъедини се към мен Анди. Седнахме на дивана и аз налях по едно средно като за начало.
- Крис, моля те доведи Ния, да не стои сама оттатък. - Кубчетата! Ето какво пропусках в онзи момент на успокоение. Крис се върна с прекрасно малко момиченце на ръце. Около две годишно малко мишле с черна гъста коса и огромни кафяви очи, същите като на баща й. Да, целия ужас и смут се върнаха в душата ми. Беше женен повторно и имаше дете!
- Лора, това е Ния, най-специалния човек на земята – каза Анди, докато поемаше в големите си ръце малкото същество. Дори не знаех какво да направя. Беше ли редно да задавам въпроси или беше редно да се порадвам на детето?! Искаше ми се да я взема в ръце. Искаше ми се да си представя какво би било, ако Ния беше нашата дъщеря. Ние нямахме дете докато бяхме заедно. Винаги работата ни стоеше на първо място. Именно тя стана и причината да се разделим. Толкова години работехме заедно, че целия ни живот се обвърза с работата и тя стана нашата рожба и ябълка на раздора. Неусетно разговорите ни бяха погълнати само от нея. Тя беше с нас навсякъде, на масата за вечеря, сутрин в кафетата ни, в телефонните ни разговори и когато дойде момента да се настани и в спалнята ни, нещата излезнаха извън контрол. Вече Ние включваше работата, аз и той, после стана само тя, а ние се загуби в суровото усещане, че сме се отдалечили един от друг. Така загина бракът ни. Дойде един дъждовен ден, в който не можехме да си кажем нищо друго освен няколко изречения по работа. Това ни довърши. Не бяхме повече щастливи и не се и опитахме и да бъдем. Бяхме заседнали и никой от нас не намери сили в себе си да се бори за нас (без работата). След последния разгорещен скандал (по работа), безкрайно нещастна си събрах няколко парцала в куфара и се изнесох. В онзи момент и идея си нямах, че ще е за дълго, много дълго. Ядосана и подвластна на емоциите, взех решението да замина за Италия за няколко месеца, за да ръководя един от офисите на фирмата ни от там. В началото това подейства терапевтично. Вече в разговорите ни се вмъкваше и ,,как си", но беше за кратко. В Италия, усетила липсата на напрежението да се прибираш с работата си вкъщи, постепенно отчуждението ни се затвърди. И предпочетох да остана там. В Рим поживях няколко месеца. С отварянето на офиса в Прага, отворих още една страница на странстването си и без да се усетя затворих страниците с Анди. Бизнеса тръгна. Обособих собствена дъщерена фирма, на която провървя особено много. Контактите ми с Анди намаляваха. На тяхно място зачестяваха тези със служителите му и много скоро седмици, месеци а накрая и години не се чувахме. Документите за развода бяха набързо оправени и подписани. Последно живях във Виена. Тя стана моя фаворит. Въпреки миризмата на канализация по централната улица през лошите дъждовни дни, тя ме плени с романтичното си очарование. Но където и да бях, колкото и заета да бях, с колкото и нови хора да се срещах винаги в мен си остана чувството на незавършеност, на самота, на чуждост. Знаех, че ще се върна в малкото градче, където бях израснала, знаех, че там принадлежа, само отлагах момента или чаках нещо да се случи за да се прибера. И когато човек чака нещо да се случи, то се случва. След поредната си раздяла с поредния единствен и последен, нямах желание да се впускам отново в авантюри. Не исках да впрягам себе си и да хвърлям същите безплодни усилия да градя живот, към който отлично осъзнавах, че не принадлежа. И така се върнах. И се върнах и на петия етаж, където сърцето и душата ми ме водеха. А сега държах малката Ния в ръцете си и изпитвах тихо съжаление, че няма да нарича мене мамо. Съпруга и дете, той вече имаше друг живот и аз нямах място в него.
- Къде е майка й? - попитах аз след като вече може би десет минути очите ми потъваха в дълбините на нейните.
- Трябва да дойде утре да я вземе – отвърна равнодушно Анди. - Ние се разведохме преди 6 месеца. Просто не се получи. Ния е при мен за почивните дни – усетих тъгата му, усетих колко много го болеше, но не казах нищо. Какво можеше да кажа. ,,О, честито, имаш вече два провалени брака зад гърба си", абсолютно тъпо. А можех просто да кажа ,,Съжалявам, че не се е получило", но нямаше да е истина, защото, ако трябва да бъда откровена не съжалявах.
- Крис, сложи Ния да си ляга, преди да е станала кисела, че й се спи - Криси взе детето от ръцете ми и двете изчезнаха през вратата. - Криси много ми помага, ако не е тя не знам как ще се справям с всичко сам.
- Много е пораснала – отвърнах аз - Какво стана, защо се разделихте?
- Колкото и да не ми се иска да си призная, още от самото начало си знаех, че нещата ще свършат така, но потисках това чувство с надежда, че може и да се размине. Е, не се размина. Ти замина, изчезна, дори не вярвах, че вече ще те видя отново. Анелия е чудесна, мила, отзивчива, дори прекалено добра. Не я заслужавам. Тя не е човек, който се бори, тя е родена да бъде домакиня и майка. Имаше огромна пропаст помежду ни и тази пропаст ни погълна. А ти? Омъжи ли се повторно?
- О, не, бракът се оказа нещо в което не съм добра и не мога да се справям с него. Не поисках да се впускам отново в това. Заложих на работата и не прекалено сериозните връзки. Научих се поне да контролирам себе си повече - Усетих, че Анди загуби представа какво да ми каже, затова продължих - Върнах се Анди. И дойдох тука. И видях Криси и не я познах. Помислих, че е приятелката ти или дори съпруга. Ужасих се. Толкова млада, толкова красива, а аз, вече не съм това, което бях....
- Права си – усмихна се ехидно той.
- Какво искаш да кажеш?!?
- Разхубавила си се
- Оуу... не думай! – разсмях се аз.
И така се срещнахме след 5 години. Аз и той. Момичето и момчето, тичащи пред блока с другите хлапета. Децата, които стояха на третия чин в средната редица. Най-сладката двойка на гимназията. Отново бяхме ние, без работата.
Следващите седмици се виждахме ако не всеки ден то поне през ден. Наваксвахме си. След няколко месеца ме покани да се върна у дома. А след година и нещо отново сложихме старите си венчални халки, без да тормозим близки и приятели с повторна церемония. Просто така. Тези пет години ни бяха толкова нужни да се преоткрием, както е нужен съня за да се възстановим. Странно нещо е животът. Странно нещо е любовта. Странни сме и ние. Важното е, че доказахме пред себе си и света, че сме един за друг. 

[mariana_fairy]

... Започнах да чета с интерес, а напоследък трудно нещо може да задържи вниманието ми дълго. На моменти се натъжавах, на моменти несъзнателно се усмихвах. Философският финал "Странно нещо е животът. Странно нещо е любовта. Странни сме и ние." ме накара да потрепна лекичко. И така в най-общ смисъл хубаво е, че те чета пак, много ми хареса текста  ти [gu6]

[chocolate_fairy]

Малко прекалих с обема, радвам се че ти стигнаха нервите да го изчетеш  [gu6]

[mariana_fairy]

Малко прекалих с обема, радвам се че ти стигнаха нервите да го изчетеш  [gu6]

Обемът си е ок, успя да ми поддържаш интереса през цялото време. Ти си един увлекателен писател [inlovee]

[chocolate_fairy]

[Qween of the black hearts]

определено ме зареди с положителна енергия благодаря ти имах нужда

[chocolate_fairy]

Наивничко, но и аз имах нужда да се заредя с нещо по-обнадеждаващо

Много се радвам, че съм те заразила  [heart__]

[Creep]

И нам мен много ми хареса  :p :p :p

[chocolate_fairy]

И на мен много ми харесва, че ти е харесало  :p   [heart__]

[kalista]

Даже не знам какво да кажа...

Натъжих се, разплаках се, трогнах се.. Господи, дано има такава любов!


И много аплодисменти за тези редове:

Цял живот не спрях да го обичам. Бях се влюбвала във други, бях вярна на други и имах планове с други, но неговото присъствие в живота ми стоеше като жигосано в душата ми.

[Creep]

 [shame] [shame] [shame] [shame]

[MoonLight]

 [inlovee] [inlovee] [inlovee] [inlovee] Прекрасно! Странно преплитане на "загубено" и "възстановено". Но емоцията като цяло е положителна! Чудесно!

[chocolate_fairy]

Даже не знам какво да кажа...

Натъжих се, разплаках се, трогнах се.. Господи, дано има такава любов!


И много аплодисменти за тези редове:

Цял живот не спрях да го обичам. Бях се влюбвала във други, бях вярна на други и имах планове с други, но неговото присъствие в живота ми стоеше като жигосано в душата ми.

Миличка, и аз се надявам да има такава любов. Само знам със сигурност, че само времето ще покаже. Животът всеки ден ми доказва, че някои неща просто са писани да бъдат  [inlovee] 

[inlovee] [inlovee] [inlovee] [inlovee] Прекрасно! Странно преплитане на "загубено" и "възстановено". Но емоцията като цяло е положителна! Чудесно!

Да си призная първоначалната ми идея беше да ги оставя разделени и да се получи нещо от рода на "като не мислиш навреме, колкото и да съжаляваш после, времето назад не се връща", но после ми се прииска да е по-симпатично  [heart__]

Благодаря ви запрекрасните коментари, момичета, много широко ме усмихнахте. Изпращам ви тези усмивка, дано ви стане толкова топло на душата, колкото на мен  [inlovee]

[me4tatelka]

И мен ме разплака, феичке..  [heart__]

Много ми хареса  :) A на фона на GunsNroses - November rain
просто ми въздейства много силно..
Благодаря за емоцията!  [heart__] 

[chocolate_fairy]

Много съм щастлива, че съм те докоснала, Зи! Преръщам те  [heart__]