Поляната

[Qween of the black hearts]

Някъде там, по средата на обсипаната с утринна роса  поляна, спеше Тя и очакваше изгрева.
Съвсем скоро  багрите на първите зимни лъчи на слънцето щяха да погалят нежното лице. Беше доста хладно,направо беше мразовито ала още нямаше сняг. Дърветата бяха премръзнали,тревата беше суха и сива.Поляната кротко се издигаше  върху един самотен хълм и разкриваше прекрасна гледка към прашния град.

Тя бе дошла тук снощи. Това пустеещо място винаги я успокояваше. Беше тичала дотук.Беше се опитала да избяга.Всеки път го правеше .. ала всеки път на сутринта,щом слънцето я огрееше и подутите и от плач очи погледнеха града тя събираше смелост и се връщаше отново.
Всеки път Тя бягаше от едни и същи демони, макар и в образите на различни хора демоните бяха еднакви. Всеки път когато тръгваше към поляната си обещаваше че няма да се връща,че няма пак да позволи да я съсипват... А те, демоните, я нараняваха много. Разкъсваха парчета от топлата и чиста душа и жадно ги поглъщаха.. да точно така Човешките демони. Всички онези хора които не вярваха в нея.Всички които просто я използваха. Всички онези които и се присмиваха,всички на които тя помагаше всеки път но никои никога не бе до нея когато Тя имаше нужда. Оо да от последните болеше най-много. Тя знаеше, но въпреки всичко помагаше на всеки винаги и за всичко. Когато и писваше и просто вее не сдържаше сълзите си, когато вече не можеше да се пбори с неправдата.. тогава идваше тук. Независимо от сезона,времето,обстоятелствата.. поляната винаги бе там. Точно толкова самотна колкото беше и Тя. Винаги Тя се вглеждаше в малките неща и там намираше покои. Начинът по който вятърът полюшваше клоните и навяваше спокойствие. Сивите облаци над  града,пропускащи само 2 3 лъча светлина я караха да се изпълни с надежда. Идваше тук зареждаше се с нови сили а на сутринта тръгваше обратно към несправедливостта на живота.

Не и този път!

Дойде прекалено изтощена,уморена от хорското лицемерие лъжи и интриги. Прекалено наранена от злокобните думи,които бе чувала през последните седмици, изцедена... от човешките вампири пиещи от нея добротата и.
Този път беше прекалено студено. Този път тя не намери надежда. Този път от изтощение Тя заспа.

На сутринта багрите на първите зимни лъчи на слънцето огряха нежното и лице, студеният вятър разроши косите и... ала тя не отвори очи... и нямаше никога повече да ги отвори...



Не бъдете много строги  първият ми разказ е

[chocolate_fairy]

Радвам се, че съм първа.

Много познато чувство носи целия текст и края ме натъжи много.

Поздравления за първия ти разказ  [heart__]

[rockstar]

хубав финал  ;р

[Qween of the black hearts]

хубав финал  ;р

не се и съмнявам че такъв финал би ти допаднал! :)

Радвам се, че съм първа.

Много познато чувство носи целия текст и края ме натъжи много.

Поздравления за първия ти разказ  [heart__]

blagodarq mili`ka