След скучното бяло на зимата...

[mariana_fairy]

      Поредна чаша кафе в пластмасова чашка, поглеждам часовника на ръката си – още една минута в полза на времето. Стъклата на офиса са изрисувани от ръцете на зимата, а на мен така ми се иска да дойде пролетта, но човек трябва да бъде търпелив, да се научи да чака, най-вече себе си...
        Напоследък си задавам въпроси, на които отговорите са загубени. Близостта на хората ми е необходима и същевременно не я искам и понякога съзнателно я отблъсквам – с думи, дела, с мълчание. Заслужава ли си да отваряме затворени врати пред тези, които не трябва? – може би. Щяхме ли  да бъдем същите или не и аз, и моите дни,  загубени из лабиринтите на времето, ако бях променила дадена ситуация ? – не знам.
        Единственото, което наистина искам е нещо, което да ме накара да изляза от болната меланхолия, обхванала живота ми. Да ме накара да се усмихвам, да разтърси света ми и да ми подари малко цветни дни, които са ми така необходими след скучното бяло на зимата. Какво друго ми остава, освен да чакам..., а чакането ме убива. Разлага мен и мечтите ми на милиони парчета и ме вкарва в коловозите на света ми, чиито рамките са отдавна определени -  от мен, от другите, от времето.
Мълчанието е за онези, които не могат и най-вече не искат да се опарят, не искат да бъдат огорчени или наранени, но те просто не знаят, че всеки понякога страда. Въпросът не опира до страданието, а до това как ще го предолееш и какъв житейски урок ще научиш. И с всичко се случва със цел, дори това, че сме тук, точно сега.
        Протяжно, монотонно чакане, мълчалива инерция, замръзнали дни – каквото има за живеене ще го преодолея. Не за друго, просто ми се иска след скучното бяло на зимата, да ме стоплят плахите усмивки на пролетта, която може би ще доведе загубените отгвори на моите сърдити въпроси. Може би ще се справи с еднообразието, надвиснало над мен и вслушвайки се в тихия й мелодичен глас, ще събера парчетата от себе си и ще заживея истински.