Въпрос на гледна точка

[MoonLight]

I.


   Насред малката арт-зала, върху стара дървена масичка, бяха поставени два предмета – сочна, червена ябълка, а до нея бяла ваза с червени цветя. Прозорецът осветяваше 'моделите' на днешния час по изкуство само от едната им страна. Светлината от следобедното слънце падаше меко върху предметите и правеше червения цвят топъл и огнен.
Около масичката в кръг бяха наредени младите художници, опитващи се да изрисуват до съвършенство всеки детайл, от това което виждаха. Лицата на всеки един от присъстващите, имаше задълбочен и много съсредоточен вид. Тишината се нарушаваше единствено от движенията на моливите по повърхността на белите листа, както и от острите токчета, с които Афиона се разхождаше сред учениците си. В интерес на истината тя бе по-малка дори и от някои от тях. Но кой може да ограничи талантът с години. Младото момиче рисуваше като богиня. Боичките, моливите и пастелите, с които тя сътворяваше дори сякаш и по-истински свят от този, в ръцете й се превръщаха в магия от цветове. Всичко, което тя рисуваше, сякаш всеки момент щеше да започне да се движи.. Сякаш момичето, държащо лилавите цветчета, всеки момент щеше да затвори очи и да помирише уханието им.. А онази бяла птица на платното бе толкова истинска, че всеки несъзнателно очакваше само след миг тя да полети .
В този следобед Афиона бе напълно потънала в своите си мисли. Разхождаше се и разсеяно гледаше картината на всеки. Тъкмо мина като бърза сянка през изкрящия слънчев прозорец. Платната на рисуващите там бяха цветни, червени и наситени с приятните нюанси на топлото есенно слънце. Направи още няколко крачки по стария скърцащ под и заобиколи още няколко такива слънчеви картини. След секунди вече беше от другата страна и слънчевите лъчи осветяваха красивите и нежни черти на лицето й. С разсеян поглед зърна цветовете от тази страна на стаята. Погледна няколкото картини и за миг спря на място.. От тази страна всеки цвят бе тъмен.. студен.. отблъскващ дори. От изображенията  лъхаше съвсем друга, по-тъжна нотка. Погледът й рязко се отмести от платната към масичката в центъра на стаята. Слънцето все още грееше така закчливо, но останало пред ябълката и цветята, то хвърляше студена сянка назад. Ябълката изглеждаше почти черна, а цветчетата увяхнали. Сенките падаха криво и грозно, така объркващо, че учителката забърза към другата страна – слънчевата. Ъгълът, под който виждаше предметите от всичките страни бе различен на всяка крачка.. Но в началото те бе видяла само слънчевата, може би защото така е пожелало съзнанието й..
Афиона привидно вече изглеждаше уморена. За днес това беше четвъртата й група, а настроението й не й позоляваше да се отдаде на работата си изцяло. За това тя прецени, че ще е по-добре за всички, ако оставят всичко така за утре.

-Е.. радвам се, че всички успяхте да дойдете! Изглежда се справяте чудесно, но за съжаление днес трябва да прикючим малко по-раничко.. Не се чувствам добре, но обещавам на всички ви, че няма да се разболея.. утре пак съм тук! – усмихна се мило тя и погледна към всички. -Ще ви чакам отново по същото време. Приятна вечер на всички.
В малката стаичка се разнесе по-силен аромат на боите. Всички прибираха приспособленията си и се подготвяха да излязат. Шумът на тихия смях и оживените разговори на всички около учителката, й се струваха на километри от нея. Не спираше да гледа предметите насред стаята и не спираше да мисли трескаво, сякаш опитвайки се да проумее нещо.  В този момент някой до нея се прокашля и тя се обърна рязко през рамо.
-Не исках да Ви стряскам, госпожице Афиона. – каза учтиво и и хладно ученикът, обадил се и преди малко.
-А, Анджело, ти ли си.. Хареса ли ти часът днес?
-Да,  но можеше и по-добре. – изрече с малко нагла нотка в гласа си младото момче.
-Ще си взема бележка. Мога ли да ти помогна с нещо?
-Не. Просто се дръпнете, за да мога да мина, ако може.. разбира се.
-Да, разбира се. – смутено се отмести тя.
   Самоувереният ученик се запъти към вратата и дори не пожела лека вечер. Изражението на лицето му се изостри още повече, когато излезе навън, така всякаш целия свят му беше крив. Отдалечавайки се от поредния час по изкуство, Анджело отново изглеждаше замислен. Слънцето тъкмо започна да се скрива зад сградите и оставаха само отблясъците му по прозорците на къщите, които той задминаваше. Не бързаше, вървеше бавно и спокойно. В едната си ръка държеше папка с някои от новите си рисунки, разбира се все още недовършени. Напоследък музата му.. нека кажем, че бягаше към него по заобиколен път. Започваше графично да представя идеите си, но стигнеше ли се до тънките детайли.. всичко отиваше подяволите. Може би на това се дължеше осезаемото му раздразнение напоследък, което никой не понасяше.
   След няколко минути стигна до дома си. Открехна портата на оградката около къщата му, но така и не си направи труда да я затвори докрая на влизане. Мина по пътечката към входната врата, която беше осеяна от падащите есенни листа.. чак прекаляваше! Но Анджело в никакъв случай не се вълнуваше в момента дали дворът му е затрупан или е за пример на всички недоброжелателни съседи.  Отключи външната врата и припряно влезе. Захвърли папката с рисунките си на масичката до вратата, така че малка част от тях се показаха извън нея, за малко да паднат. На белите листове хартия имаше безброй линии.. на нечии устни.. очи.. нечии разпуснати тъмни коси.. Анджело бързо напъха скиците си обратно и се ядоса на дързостта им да се покажат така нагло, сякаш напомняйки му колко недовършени са те!

Минаха няколко часа и навън стана тъмно. Тъмнината не беше от онези острите, непрозрачни и плашещи дори. Небето бе ясно, а пълнолунието осветяваше уличките на малкото градче. В къщата на Анджело не светеше нито една лампа. Отвън изглеждаше така все едно дори и къщата вече спеше. Луната хвърляше купища от вълшебната си светлина през прозореца, а на дървения под се очертваше рамката на прозореца. На пътя на сиянието се изпречваше само едно бяло платно, нетърпеливо чакащо да бъде погалено с цветове.. На границата на светлината от мрака в стаята спокойно стоеше дървено кресло, а на него Анджело, вторачил се в бялото платно. .


                                                                     ...

Афиона тъкмо се приготвяше да си легне. Чувстваше се психически изтощена, а това винаги рефлектираше на физическото й състояние. Усещаше как цялата гори от температурата на тялото й, която явно отново се покачваше. Мразеше тази защитна реакция на организма й.. Всеки път, когато нещо тревожеше ума й, всеки път, когато бе наистина притеснена, ставаше точно така. Беше свикнала, за това не предприе нищо, освен да си легне по-рано от обикновено. Нощната лампа на шкафчето до нея светеше с обичайната си мека, оранжева светлина, която винаги я успокояваше преди да потъне в дълбок сън. Но тази вечер чувството за самота, което така я бе стиснало за гърлото, не искаше да отхлаби хватката си.. а напротив – стискаше по особено коварен и мъчителен  начин.
Младата учителка се завъртя гневно за пореден път, очаквайки най-накрая да намери удобно за тялото си положение, така че да заспи спокойно. Отвори очи и погледна празната половина на огромното легло, в което спеше. За какво по дяволите на някого му трябва толкова голямо легло, когато го дели само и единствено със себе си..? Е.. понякога и кошмарите я навестяваха и по цели нощи спяха до нея, но поне бяха учтиви и не оставяха следи от неоправено.
Вече няколко часа не можеше да заспи, а главата й кънтеше от собствените й мисли.. ,,С какво съм заслужила поведението на този своенравен Анджело. Побърквам се, когато чета в очите му тази ненавист към мен. И този малък град.. задушава ме! Където и да ида, каквото и да правя.. той все е там. А само ако можех да съм в големия град.. щях да успея да го забравя.. да забравя.."


                                                                   ...


   Мегаполис. Шум. Прах. И нищо друго. Хиляди коли задръстваха улиците на забързания град. Хората се блъскаха по тротоарите, угрижени в своите мисли, забравили динамиката на света около тях.. вървяха на зиг-заг измежду стотиците си съграждани.. без дори да ги поглеждат. Клаксоните на автомобилите в този бяха често явление, но сякаш никой не ги чуваше. Както селяните бяха свикнали с песните на птичките навсякъде около тях, така и гражданите не обръщаха внимание на дивия шум, заобикалящ ги навсякъде. Над града почти винаги се спускаше мъгла.. но не от дъждовните изпарения, а от цялата мърсотия на големия град. Слънцето не винаги се виждаше кристално ясно.. но пък кой ли го гледаше и без това.
   В цялата тълпа от закъсняващи чиновници и забързани бизнес дами и господа, Афиона се чувстваше малко объркана. Носеше със себе си огромни бели скици на малкия град.. уличките.. Хората непрекъснато се блъскаха в нея, защото тя не преставаше да се върти изгубена, в това торнадо от човешки мечти, заглушени от градския шум. За миг си спомни за тъмните му очи.. сладкия глас. Но нали големия град забравя това? Ангажиментите те отнасят и не мислиш за дребните увлечения.
-Къде съм сега? – попита една просякиня на улицата, протегнала ръка за жълти стотинки.
-Как така къде? Не виждаш ли? Съзнанието ти е по-объркано дори и от този хаос. Не виждаш ли, че любовта ти те побърква, а ти я подтискаш с все сила? Ще съжаляваш за това, не се съмнявай!
-Но.. – изгуби глас Афиона. – Той ме мрази.
   Тогава изведнъж цялата тълпа от забързани граждани се спря и я посочи с пръст. В един глас всички изкрещяха:
-ИЗГУБЕНА! Изгубена!..
-Не, аз знам къде съм.. Не съм изгубена.. не съм!
-ИЗГУБЕНА...
   Изведнъж Афиона подскочи в леглото си и мракът я прегърна силно. Беше задъхана и изтощена от коварната температура, която й донесе поредния кошмар. Омръзна й. Просто искаше да спи. Без да сънува.

...

   Нощта продължаваше. На другия край на града Анджело все още не спеше. Луната леко се беше изместила и хвърляше светлина само на половината, все още бяло, платно. Очите му бяха все така лудо втренчени в това бяло късче материя, което адски нагло просто си стоеше празно. А художника бе подпрял главата си с ръка и чакаше да го обземе вдъхновение. Но какво има да чакаш нещо, което явно си беше отишло и нямаше намерение да се върне. Нервите му не потрепваха леко в тялото му, а той стина юмрук и удари масичката за кафе до него. На пода падна чашата му от сутрешното горчиво кафе и се разби остро. И тогава нервите му просто не издържаха. Стана бързо, взе четката, натопи я в катранено черната боя и гневно започна да прави рязко дебели линии върху празното поле. Замахваше толкова силно и решително, че четката сякаш раздираше платното, а то издаваше заглушени звуци на примирение. Линии, черти.. щрихите не лееха една след друга и драсаницата преди малко придоби образ на жена. Косите, които Анджело рисуваше изглежаха като истиснки и спускащи се по платното. Очите станаха прекрасни, тъмни и изпепеляващи, устните чакаха само да заговорят.. Продължи да рисува тънка шия, която само чакаше да бъде целуната.. и нежните ръце около нея.. Истинска лудост се четеше в очите му, изпепеляващо желание и мъничко нежност. Захвърли четката и натопи пръстите си в черната боя. Продължи да извайва скулите на нежното си творение с пръсти. Приближи се по-близо до картината си, за да вижда още по-детайлно. Всеки кичур коса падаше леко на раменете й, а усмивката й бе влудяваща..
   Изведнъж Анджело се стресна и спря. Не мърдаше. Не дишаше. Замръзна. А в следващия момент изрече на глас:
-Защо ме е страх да те обичам, Афиона?






II.


   Изгревът както винаги имаше перфектните контури, които само стар художник можеше да улови в пълния им блясък. Перфеткно беше и заради това, че прогони нощта – тежка вероятно за повече от двама.

[chocolate_fairy]

Чудесно! Много чудесно. Възхитена съм  [heart__]

[MoonLight]

Чудесно! Много чудесно. Възхитена съм  [heart__]

[heart__] Искрено благодаря. Само че не знам кога ще намеря време да го продължа и довърша. [gu6]

[chocolate_fairy]

Ще очаквам продължение  [heart__]

[Qween of the black hearts]

аз също... искам продължение