Самодивска поляна

[chocolate_fairy]

#1

Аз не съм романтичен човек, романтиката от мен си замина след като сърцето ми беше жестоко смачкано в лъжи и измами в 10 клас, после в 11 и още веднъж, май бях първи курс. После, мислейки, че съм разбрала, че любовта е коварна и не заслужава лесно доверие, с целия си акъл лапнах по един мъж, който успя да ме склони да се оженим. Нали такъв бил живота. На 26 години вече нямаше какво да чакам и да се пипкам, то по-добър от този, едва ли щях да си намеря. А и въпреки че живеех далече от майка ми, тя винаги се възползваше от всеки удобен случай да ми напомни, че на моите години вече отдавна е имала щастлив брак и три деца. Не толкова от глупостите на майка ми, че жената не може да чака до последно да се задоми, ами от собствена глупост, приех, че този въпросен господин, с който имахме доста симпатична и спокойна връзка до сватбата, е просто идеалният Правилно ми казваха приятелките ми, че той не е за мен, но нали все си мисля, че аз си знам най-добре, бях женена  две години, в които душата ми се тресеше в конвулсии от неудовлетвореност. Проблемът не беше в мъжа ми, проблемът си беше изцяло мой. Разбира се последва и развод. Раздвоена между: така трябва и не искам така, напуснах дома ни, вече на 28 години, със сравнително добра работа и приличен доход, се установих в малка квартира в центъра на големия град. Майка ми полудя от разочарование. Дъщеря й отново се беше провалила в живота и за нея това беше едва ли не краят на света. Е, с помощта на успокоителни в началото и много подкрепа от страна на сестра ми и брат ми, нещата някак поутихнаха за година и половина. Живеех си живота, работех си, често излизах с приятелки и се чувствах доста добре. Живота беше хубав. Успях да събера пари за собствен доста хубав апартамент (всъщност разкошен на разкошно място, за кола (красавица), често правих подаръци на майка и на татко, като ги пращах на екскурзии по няколко пъти в годината – казано в прав текст – купувах  им спокойствието. От време на време ходех на гости на брат ми и семейството му и се срещах често със сестра ми, която все още нямаше брак, но на там беше подкарала нещата. Всичко се беше наредило просто чудесно. Какво повече да иска човек с закърняло от болезнена любов сърце и неуспешен брак зад гърба си?
Е, има какво да иска.
Един тежко горещ ден, тъкмо завършвах една доста успешна сделка, получих предложение от шефа да замина за някакво си никак известно село някъде в планината за няколко дни. В основата на тази ми задача стоеше сделка. Голяма сделка. Огромна сделка. Парче земя, холандци, много пари, туристически комплекс. Чудесно! Какво повече да кажа. Няколко дни на село... където и да се намираше, все щях да издържа без Latte Macchiato или задължителната вечер порция cheesecake. Няколко дена се преживяват. Трябваше да замина в края на седмицата. Първата ми задача беше да си купя спрей против буболечки и мечки и разни мазила за хилядите ми алергии. Събирах багажа си няколко дена. Какво му трябва на човек на село!?!?? Някакви удобни дрехи. Ок, няма да нося сандалите на 9 санта ток, ама въобще сандали разумно ли е да нося? Късите поли и френските чорапи отпаднаха, отпаднаха и ленените ми костюми, освен три от тях, които щяха да ми потрябват за срещата с гостите и най-вече целият куфар с гримове и мазила, от който подбрах само най-нужното. И бях готова. Нахъсана за победа, стегнах прилично голям куфар, помолих портиера да ми го свали до колата и да го прибере в багажника, дори разреших да използва сила, ако окаже съпротива да се побере. Седнах зад волана и запалих двигателя, но се усетих навреме. Къде по дяволите отивах?!?!? Веднага загасих двигателя и пуснах най-добрата си приятелка Джиджи, демек GPS-а, но понеже в задръстванията винаги имам доста време за убиване и промишлени количества скука, постепенно се сприятелихме и логично беше да й дам име. За пръв път бях изумена, че Джиджи не знае нещо. Нямаше и представа къде се намираше въпросното село Самодивска поляна. Ужасена се понесох към най-близката по-известна бензиностанция и си купих една от онези големи карти с нарисувани цветни тънки червейчетa на тях. Разпънах я на капака на колата, запалих си цигара и започнах с показалец да преравям имената, ситно изписани по Централна Стара планина. След три изпушени цигари и с зачервени вече очи установих, че името на селото е изписано с доста дребен шрифт и го бях подминавала няколко пъти, докато накрая по някаква случайност го фокусирах. Джиджи получи нареждане да ме упъти до някакво явно по-едро село (с по-голяма точка) в околността, а името му дори не си направих и труда да запомня.
Така моето първо по рода си пътуване в ,,другата България" започна. Като градско чадо мразя да съм на повече от 30 минути разстояние от своето Latte Macchiato или супермаркет въобще. Предвкусвайки раздялата, в стомаха ми се сви едно тъпо притеснение, че нещата се променят. Шумът от двигателите по задръстванията изчезна, нервните клаксони и кретенски подвиквания също отшумяха с отминаването на табелата със задраскания град. Малко по малко привикнах с тишината, после си пуснах и малко Chill out и се отпуснах зад волана. Джижди я накарах да млъкне за пълен релакс и да си призная хареса ми. Защо ли си губех времето при моят психотерапевт. В такива ситуации човек остава достатъчно сам за да прецени нещата буквално от разстояние. Само аз, тихата Джиджи и пътя.
Да си призная, тов не беше първият случай, който ми се налагаше да пътувам извън града, не беше дори и стотния. Но винаги до сега знаех къде отивам и обикновено крайната точка не беше in the middle of nowhere. Разликата беше особеното чувство с което цялото това събитие ме зареди. Приключенско вълнение и най-вече предчувствие, че е нещо различно. Шофирането на прави отсечки ми достави истинско удоволствие. Нямаше дразнители, които да активират рефлекса ми за цветущо изразяване на недоволство, нямаше въобще нищо, за което да се хвана за да му се ядосвам. Първата ми работа като се върна си набелязах да бъде уволнението на психара дето ми се водеше за терапевт.
След близо час спокойно шофиране по магистралата, Джиджи ме смъкна от нея и ме поведе по някакъв път, отначало прав, но с изядените километри започваше да се вие и да става все по-стръмен.

[agressive_girl]

Дотук е много интересно, Феичке! :) Чакам продължението. :kissoflove:

[mariana_fairy]

Много е добро... Искам още... [heart__]