Делириум

[theheart_ofthefire]

Прозорци. С изпочупени стъкла. Стоят разпилени по пода. Часове, дни, месеци... Не разбира защо когато нещо се счупи, го изхвърлят. Иска й се да колекционира смърти... Да окача по стените си бездиханности... И да лежи в постели от накъсани изгреви...
Няма ги стъклата. И пердета няма. А тя се съблича. На дъх разстояние от прозорците. Младият мъж стои на леглото. Неразбиращ. Съдещ я. И възхищаващ й се едновременно.
- Защо? А ако те видят?
Тя се обръща. С невидима усмивка по тънките, бледнеещи устни.
- Разни пъстроцветни нишки обгръщат телата ни. Така сме научени, че трябва да бъде. Трябва... Измислици. На които сами палим свещи. Могат да видят, да. Но не мен. Там ме няма. Тяло. Просто тяло. Ухание. На жасминово. Любимият ми аромат. Тяло. Само тяло. Тръпки. По кожата. Временни. Мен ме няма там. Впримчена съм в зениците на лавата. Разливам се. Незастинала. А още гореща. И търся ръце, които да ме понесат. Със себе си. И да ми изшепнат зов за оставане. Но не обещавам да го чуя. Той сам ще ме намери. Ако е истински. Далечна съм, защото съм страшно близо. Прекалено близо. Лесно е да ме видиш. Но почти невъзможно да ме откриеш.
След това замълча. И продължи да се съблича. Без да я вълнува, че той е в стаята й. А той всъщност беше един случаен младеж, който дойде в хотела, за да пренощува, но нямаше свободна стая. И затова тя го взе при себе си. Не че се плашеше от самотата. Напротив. Обичаше да се плъзва по тънките й вени и да се открива още и още. Оставяше я да впие нокти дълбоко в ранимото й сърце, скрито зад градените нощи и дни зидове. Всъщност самотата й бе изповедница и покровителка. Защото знаеше, че самотата е приказлива и учтива, стига да я предразположиш. Стига да знаеш как да я... използваш.
- Ела, самота. Ела и тази нощ, танцувай ми своя вечен танц под музика от черен дъжд и строшени чаши... Не ме плашиш. Не ми взимаш нищо, аз те ограбвам. Просто защото знам как. А повечето хора не знаят... Възползват се от всичко по един див и нелеп начин... А не знаят как да уязвят теб...
Тези мисли се рееха в съзнанието й, докато вечерният вятър бе пристъпил тихо в стаята, за да поиграе с кичури от червените къдрици, спускащи се почти до кръста й.
Тя наля една чаша вино на младежа и няколко минути след като той го изпи, тя го погледна с нещо дяволско в очите.
- Хубаво ли беше виното?
- Да, много. - усмихна се той. Имаше много приятен вкус. Опиващ. - добави.
- Явно привкусът на смъртта е такъв. Явно тя опиянява.
Младежът я погледна неразбиращо.
- О, да... извинявай, пропуснах да спомена за отровата в чашата - прошепна тя.
Той пребледня. А ръцете му затрепериха. Сърцето му биеше така, сякаш е подгонено диво животно.
- Дааам... Всички реагирате така, щом се заговори за смъртта. Страх... Страхът се вклинява във всяко вдишване, във всяка крачка... във всяка дума.

А там,
на края на света
с най-красивото лице
и най-чистия поглед
стои тя.
Тежка
като всяка истина,
изречена
под лунния сърп.
Тежка,
защото идва,
идва без лъжи,
без измами,
идва и иска,
после взима.
Без обещания...
А стъпките й
носят ухание
на непристъпна
земя.
Непозната
и непокорена.
И прокълната
от хорски думи...
Прокълната
да я мислят
за черна
и бездънна.
Защото
всичко недокоснато
е обвито в мъгла.
Понякога
зад мъглата
спят полета
от безпощадни
кинжали.
А друг път
зад къдриците й
има паяжинки
кристално чиста
светлина.
Без да познаваш,
не можеш
да знаеш.
Но е по-лесно ...
По-лесно...
да отречеш.

А всъщност смъртта не е страшна. Сами я правим такава. Сами я рисуваме грозна и празна. Та тя дори не боли, не боли толкова, колкото самият живот. Тя идва, идва само веднъж, казва ти точно какво и кога иска, и го взима. След нея боли... Да... Но животът... Колко пъти разбива двери, колко пъти убива морета и пали тихите полета, засети с копнежи по изгряване. Не можеш да кажеш колко... Защото животът взима всяка секунда...

Той идва
и прилича
на всичко
и на нищо.
С две ръце -
толкова еднакви.
Толкова различни.
В едната -
кръв,
засъхнала
под ноктите.
В другата -
ухание
на гълъбово
докосване.
Той идва,
за да вземе.
Не чакай
да ти даде.
Ще получиш
от него
само
ако си поискаш.
Само
ако обяздиш
дивата му
същност
и му бъдеш господар.
Ти. Самият.
А не той,
не теб.


Той я слушаше. И изпиваше думите й. А когато тя спря да говори, се отпусна на леглото. Съвсем спокоен. Плашещо спокоен.
- Знаеш ли, вече не ме е страх. Нека дойде. - отвърна той.

Ще си подарим
най-дългата
целувка
и ще гледаме
как повяхва
алената роза,
понесла
копнежи
в шепите си.
Когато листенцата
падат,
ще е тъжно,
тъжно е винаги,
когато
нещо си отива,
преди дори
да е дошло.
Но е хубаво.
Да видиш,
че в прощалните стъпки
има красота.
Красиво
е сиянието
на вярата,
че пътищата не спират.
Само изменят
посоката си.


Тя погледна доволно. Много доволно. И си тръгна... Той дори не забеляза. Беше се втренчил в бележката на масата...
,,В чашата нямаше нищо. Просто исках да видя..."

[chocolate_fairy]

Браво  [inlovee]
И дебре дошла и в раздел Литература  [heart__]

[theheart_ofthefire]

Благодаря  :)