История за кукли

[~SlynCheva*]

"Това,което не знаем едва ли ще ни нарани.Ами ако лъжите са истина?Опитвам да помня,опитвам да забравя..тези вчерашни бликащи рани.Никой не ме видя да идвам,никой не запомни името ми.Опитах да запомня,опитах да забравя-но никога след това не бях същата.Аз можех да правя всичко,можех да отида,където поискам.Можех да да бъда всяка за всеки онази вечер.Аз вече бягам,и ето-избягах.Те никога не ме намериха,но аз никога не знаех къде съм - и винаги ангелите знаеха моето име."
Всеки изминал ден си спомням какво си причиних сама.Никога не се опитах да измъкна сърцето и душата си от куклената къща.Живях в нея прекалено дълго.Те ме виждаха,но не ме помнеха.Те говориха с мен,но не мислеха.Те ме питаха неща,които не ги интересуваха.Те чертаеха пътища,по които не вървяха..рисуваха рисунки,които изхвърляха,и правеха снимки,които ен поглеждаха никога след това.Те нараняваха,без да осъзнават.Те копаеха ями,в които самите те не попаднаха.Очите им се пълнеха със сълзи,но не плачеха.Устните им се напукваха,но не ги болеше.А когато усмивката се появяваше на лицето им,те ен бяха щастливи."Те" - не бяха хора,не бяха илюзии, "те" наричах моите чувства.Неизбежно се опитвах да ги нарека "чувства" , за да се чувстват и те като такива.Но каква чувственост има в безчувствието?Това бяха просто случки,минаващи покрай мене.Без емоции.Без сълзи,или щастие.Без натиск,или болка...просто празнота.
На другия ден се събуждах и вече бях друга..друга кукла в собствените си ръце.Играех ролята на страдаща-оо,как ми се иска да бях страдала.И така всеки ден .. бягах,криех се,бях смела,бях интересна,бях най-добрата,после фалшивата.Бях идеалната,а на другия ден развалина.Не запазих дори една своя същност - просто се променях.Къщата,в която живеех беше фалшива измислица.Никога ен усетих истина,не бях истинска.
Напуснах тази къща с цел да заживея в реалността,но спомените ме връщаха в нея-като жена,получила амнезия в началото на живота си.
Можех ли да заживея в реалността,без знание?Без да имам представа коя съм,от къде произлизам и за кого ме боли?Слабостта ме убиваше.Но не се чувствах слаба.Може би "слабост" беше "чувството" ми за деня.И бях права-на другия ден вече бях силната,продължаваща да живее кукленски живот,макар далеч от онази къща.Къщата на празнотата.Къщата на вътрешното самоубийство.От предния ден си спомнях само празнотата.Но не беше нужно да го помня-аз го усещах и днес,и утре,и в идните дни...усещах "нищото".
Знаех,че ако се старая,ако бъда най-добрата,един ден ще заслужа да бъда истинска.Като Пинокио,който така силно се надяваше да стане истинско момче.Аз бях кукла,като него.Празна кукла,надяваща се да стане истинско момиче.Кукла на парцали..куклата,която всеки имаше право да управлява.
Преди време обаче започна да боли,исках да върна себе си в куклената къща,но бяха сменили плата,през който влизахме - вече нямах игла за влизане.Ти беше там,гледаше ме,и отдалечаваше къщата все повече.Изведнъж парцалените ми ръце се превърнаха в ръце,които ги боли , когато те докосват.Постепенно парцалената ми същност започна да става истинска,материална...иглите вече не минаваха през мен..от мен течеше онази червена течност,която "моите идоли"-хората,наричаха кръв.А с кръвта идваше болката...
Болка...това беше първото,което научих от истинския свят.И когато вече нямах сили да продължа да живея в тялото на това истинско момиче,другите кукли ме изпъдиха..вече не можех да съм кукла,да не чувствам как боли.Когато падах,болеше.Когато ставах,заплаквах от безсилие.Започнах да се питам "Бих ли могла да оцелея?"..аз не знаех как се живее в този свят."Каква съм?"-кукла,или човек?Не знаех нищо,само чувствах...Докосваше лицето ми,и сякаш жарава тлееше върху него.Целуваше ме по бузата,и сякаш огън гореше по нея с дни...постепенно,болката започваше да става все повече...толкова голяма,че започваше да избледнява...и се чувствах отново празна.Издялана от болка,млада дама,която загубваше смисъла за себе си.Вече бях еднаква,една и съща , не се променях на следващия ден.Краката ми ставаха все по-истински,усещах допир.Разхождах се в празните поляни с дни,а стъпалата започваха да болят от умората.Явно всичко вече ставаше все по-истинско...но имаше нещо,едно нещо,което усещаше празнотата.Отвън бях от плът и кръв..но отвътре усещах нещо , което туптеше бавно , малко по малко... и това "нещо" усещаше празнотата.
Един ден се разхождах в поляната...и усетих топлота,стичаща се по лицето ми...вдигнах ръката си,за да усетя...беше вода .. по лицето ми... нО откъде дойде?Не валеше.Уплаших се..не знаех какво е това.И защо се появява.Отидох при "него" и го попитах: "Какво мие?Защо така ми става?"-той хвана ръката ми и ме заведе на една друга поляна,пълна с цветя,красиви-тогава "водата" започна да изсъхва.Той ме попита "Какво чувстваш?" , а аз казах "Не знам,вече не е празнота!".."Аз виждам,виждам не просто цветове и цветя-виждам някаква изящност,красота!" ... той се усмихна,доближи се до ухото ми и прошепна в него: "Това е чувството на красотата...гледаш и ти се иска никога да не затваряш очи!Виждаш спокойствието,виждаш щастието!"-"Виждам щастието?То не трябваше ли да се усети?"-плахо шепнех и аз.А той,с капка вода под едното око каза "Никой не може да бъде по-истински от теб!Дори онези,родени в истинския свят,които ен знаят какво е да си кукла-виждат само цветове,цветя...и им допада.А ти...ти не просто "виждаш",ти го "усещаш"...ти знаеш , че това не е празнота.Ти си истинско момиче!" ...
Дълго време след това аз ходех на онази поляни , взирайки се в прекрасното . . заспивах под голямото дърво и сънувах...красивото.Дори със затворени очи усещах цветята до мен...
Имах много срещи с това момче.Обясняваше ми за сълзите,за чувствата,за сърцето...обясни ми всичко,което трябваше да знае едно истинско момиче.Ставах все по-щастлива,лежах в прегръдките му и заспивах там.А когато се събудех той наблюдаваше очите ми...пееше ми песни,караше ме да се чувствам жива...отдавна вече не съжалявах,че не са е пуснали в куклената къща..и все пак исках да отида там.Да взема другите кукли,за да успеят да станат и те момичета...но нямаше как.Те трябваше сами да го поискат,а си бяха добре...чувстваха се "щастливи" и така.
Мина година откакто бях вече момиче.Заспах в ръцете му,както обикновено-не помня колко съм спала,но когато се събудих в очите ми блестеше една жълта,огромна топка.Любопитството ми от незнанието каква е тази топка ме накара да стана и да го потърся,за да го попитам какво е това...но енго го нямаше.Вярно,цветята бяха станали по-красиви и отпреди...но къде беше той,за да му го кажа.Нямаше гоо...За себе си кръстих топката "Слънце" - на неговото име.
Минаха дни,а той не се появи,започнах да плача...вече наистина осъзнавах какво е да боли.Усещах липса,самота.Бяха ми останали само спомените.На определено време голямата блестяща топка,се превръщаше в друга топка-но бяла..и всичко останало,освен нея-беше тъмно.за себе си кръстих бялата топка "Луна" на една стара приятелка-кукла.Имаше и хиляди малки топки,които блестяха,осветяваха малко тъмнината.За себе си кръстих "звезди"-думите,скоито той описваше очите ми.Как исках да споделя с него чувствата,които изпитвах,наблюдавайки светлината и тъмнината.
Но той никога не се върна,най-вероятно беше на мисия да превърне друга кукла в момиче...времето минаваше,болката ми ставаше все по-голяма.Но като че ли колкото повече време минаваше,раната ставаше все по-голяма,но аз се сещах за нея все по-малко.
Вечер,две очи разплакани...сутрин,надежда,че той ще се върне...започвах да ставам кукла...отново.Ръцете ми бяха истински,очите ми бяха истински,но отвътре аз бях отново кукла.
Но все още помнех думите му: "Никой не може да бъде по-истински от теб!Дори онези,родени в истинския свят,които ен знаят какво е да си кукла-виждат само цветове,цветя...и им допада.А ти...ти не просто "виждаш",ти го "усещаш"...ти знаеш , че това не е празнота.Ти си истинско момиче!" ...
Ако се родиш кукла,кукла ли оставаш завинаги?

[chocolate_fairy]

Хубаво си го нарисувала  [inlovee]