Втори шанс

[chocolate_fairy]

Погледна се в огледалото. Празният й поглед бе добре украсен в черно и светло-сиво, а дългите, извити мигли стояха като очарователен ореол на тази дълбока безизразност. Устните й с цвят на алена страст се разтегнаха в механична усмивка и очертаха по детски наивна тръпчинка. Великолепие! Това безупречно лице й беше до болка познато. Да, то не й носеше вътрешен покой. Остана така кукленски застинала пред огледалото в луксозната баня на приятеля си. Всъщност той беше поредната й кредитна карта без лимит, поредната й малка спортна кола, пред поредния луксозен апартамент в поредния нов град. Всичко това си имаше формула и Вили я познаваше отлично. Израснала сама, без родителски контрил, без какъвто и да бил пример или някакво благоприятно влияние, едва завършила средно образование в текстилен техникум, можеше да разчита единствено на себе си и природната си интелигенстност. Безпогрешно усещаше от какво се нуждаеше един мъж и беше готова да го предложи, стига да й се върнеше с някаква осигурена стабилност. Вече на 27 години, Виолета беше израстнала от малка красива глупачка в интелигентен хищник, който си разбираше от работата. Не бяха малко тези, които успя да завладее, опожари и изостави. Последният беше малко по-различен, той успя да се задържи на дневен ред малко повече от останалите – цели две години без малко. Това естествено не се дължеше на уникалсността му, той не беше по-добър, нито по-лош от другите, но времето течеше и Вили добре осъзнаваше, че младостта скоро няма да е на нейна страна и колкото и да владееше някои номера, тяхната магия нямаше да е толкова пленителна, ако не беше сладкото й личице и стегнатото й тяло.
След пет минути взиране в огледалото, образът й не се промени, не че го очакваше, но някак й се струваше, че ако продължително се взира в себе си, без да откъсва поглед, ще види там вместо безупречната маска – онова уродливо създание, което се намираше под нея "Какво ми става???Хайде Златева, спри да се разпадаш, ще оцелееш, ти винаги оцеляваш..."
- Хайде, ще закъснеем – гласът беше басов, масивн, категоричен. ,,За къде си се разбързал толкова, приятелите ти няма да тръгнат без теб!" Вили никога не му възразяваше гласно, когато не беше съгласна имаше си свои деликатни начини да го обработи.
- Готова съм.
Когато излезна от банята и се приближаваше до спалнята, усещаше скъпият му парфюм да се разнася из въздуха. ,,Никога няма да се научи по колко да слага. Иска да издуши всички около себе си, добре че поне има вкус"  Калоян или Коко, както тя го наричаше, се обърна към нея. Погледна я отгоре до долу и обратно - бавно и съсредоточено, за миг Лора се почувства неудобно.
- Прелестна!
- Благодаря, мило – Вили се усмихна чаровно и отмина към входната врата, която чакаше отворена ,,Как няма да съм прелестна с този нечовешки скъп парцал и сандали за още толкова безсмислено хвърлени пари?! Благодарение на себе си имаш женичката мечта, след която въздишат всичките ти приятели. Кога най-накрая ще забележиш, че и без тези боклуци съм си доста симпатична?"
Любимата кола на Коко ги чакаше пред входа на сградата. Както обикновено не й отвори вратата, дори не си направи труда и да я премести леко напред заради калната локва пред вратата й. ,,Пълен галош!!!" Вили се качи с неудобно движение, затръшна вратата, по навик смъкна сенника, откри малкото огледалце. В него злените й очи святкаха от яд. Устните й сладко нацупени надолу се разтеглиха в прикрита злобна усмивка.
- Хайде, любов, усмихни се, не отиваме на погребение, отиваме на почивка. Знаеш, че не те харесвам такава... нацупена.
- Знам злато, просто си помислихм че би било толкова сладко от твоя страна другия път малко да преместиш колата, вместо да правя шпагати през локвите за да се кача. Нали слънчице?
- Оххх, знаеш, че не е нарочно, не съм видял, защо не каза?
- Защо трябва да казвам всичко? Ако ми беше отворил врата както правят истинските мъже, щеше сам да я видиш...
- Сега ли точно искаш да се караме за глупости?
- Не! – Вили съзнаваше, че наистина сега правеше от мухата слон, но толкова изнервена се чувстваше, толкова несигурна в себе си, толкова искаше просто да слезне от колата, да махне огърлицата, обиците, пръстените, гривните, да ги хвърли в колата, да събуе сандалите и да се изпари. Години наред беше търсила, беше преследвала тези неща. Години наред на грешки, на разочарования, на озлобяване. Сега имаше всичко, имаше дори много повече, а имаше желание да натъпче тези години в ковчег и да ги зарови дълбоко във времето, а после да подскача върху тях, докато не затъпче и последния спомен и не затрие и последната следа.
Пътуваха дълго. Той си тананикаше с плеъра някаква нашумяла песничка, на която очевидно не знаеше текста, но се опитваше максимално да се доближи до гласовите извивки на певеца, от което звукувата вълна се насищаше с фалшивост дразнеше ухото й. Хвана някакъв вестник от задната седалка, забравен кой знае от кога там. Разтвори го и започна да търси нещо, с което да се развлече. По време на бързото разгръщане не страниците, хвърляше светкавични изпепеляващи погледи към Коко, който сега се опитваше да си оправи косата в огледалото за задно виждане, докато стрелката на скоростомера заплашително наближаваше 150. Не я притесняваше, че можеше да стане нещо. Такава апатия изпитваше към мисълта, че ще се размажат за секунки, ако мъжлето й изпуснеше за миг контрола над колата. Тази мисъл дори я забавляваше. Представяше си удара, представяше си как всичко става червено и гнусно, как летят някакви линейки и се опитват да спасят живота й. Спомни си песента на Графа ,,Ако има рай" и това съвсем я накара да потръпне от удоволствие. Предтсви си как духът й се отделя от тялото, как наблюдава лекарите надвесени над нея да се опитват да я върнат, а тя с блага усмивка и примирение, с безкрайно спокойствие се отдръпва все повече и повече и накрая изчезва във всемира...
Опита се да върне погледа си към вестника, но вестник нямаше в ръцете й. Обърна се към Коко, но и него го нямаше, погледна направо, път нямаше, погледна в страни, изведнъж беше станало тъмно, дори не беше в колата ,,Какво подяволите става?"  - изтръпнала се запита тя,
- Не те съветвам да споменаваш дяволите точно тука! – Ясен мъжки глас се чу от някъде далече.
- Аз... не съм казала нищо – заоправда се Вили
- Но си го помисли.
- Къде съм?
- Там, където трябва.
- Как се озовах тук.
- Както обикновено, умря... е, почти.
- Не, не съм, ето жива съм.
- Не си съвсем.
- Тогава защо се чувствам жива?
- Защото не чувстваш, че си жива, чувстваш, че си себе си. Нормално, все още не можеш да разбереш разкилата. Пък и си в кома, нито жива, нито умряла.
- Но как...?!?!?
- Катастрофа.
- Да бе, не помня никаква катастрофа.
- Това няма значение. Важен е резултатът. Сега стой мирно и си чакай реда.
- Какъв ред?
- Да се явиш пред тези, които ще решат каква си – жива или умряла.
- Абе сигурни ли сте, че не съм в лудница и не си въобразявам всичко това.
- Ооо да, няма съмнение, не си в лудница. Сега кротувай ти казах.
Вили се заогледа. Нищо интересно нямаше около нея. Всичко беше полумрак и някаква жълтеникава мъгла в краката й. Интересното беше, че всичките й бижута си бяха там, роклята й беше цяла, токовете на сандалите й на мястото им. Изведнъж се втрещи ,,Ами Коко?!?!?"
- Той за разлика от теб е добре. Беше тук за малко, но веднага стана ясно, че е било грешка и го върнаха незабавно.
Сега вече Вили започна да се притеснява. Паниката малко по малко се вмъкна във всяка мозъчна клетка и бавно започна да я гложди страха, че никога повече няма да види света. ,,Сама пожелах да се изпаря, но наистина не съм имала предвид завинаги! Та аз имам още толкова неща да свърша – да обичам, да бъда щастлива и дете искам... и трябва да се променя, искам да направя нещо от себе си, от живота си, да спра да живея назаем чужд живот... искам да обичам, да ме обичат, да бъда истинска, да бъда пълноценна, да открия себе си... Не искам да оставям живота си, такъв какъвто е... Не искам..." Сълзите й станаха горещи, черни, оставяха следи по лицето й, Започна да изтръгва от себе си всичките бижута, хвърляше ги с такъв яд навсякъде, събу сандалите и ги метна някъде в полумрака, съдра роклята и я остави да лежи като ненужен парцал в краката й.
- Хайде, влизай, ти си.
- Къде да влизам?
- В залата.
Пред погледа й блесна тъмна дървена врата. Бавно пристъпи към нея. Бавно я отвори и надникна в нея. Отвъд вратата беша малка стая, кухня, малка дървена масичка в средата, покрита с бяла покривка, плетена на една кука, четири дървени стола я обикаляха. До стената имаше мивка, на плота до мивката сушилник за прибори, микровълнова печка, на самата стена висяха закачени чирпаци, ножица за месо, точило,  щипка за салата, решетъчна лъжица. На единия котлон на печката имаше тенджера с вряща супа, а на другия кафеник с ароматно кафе. Вили влезна, придърпа си плахо единия стол и седна. Заоглежда се наоколо и съзря малката вратичка в другия край на стаята да се отваря. От там влезна самата тя. Толкова нежна, без грим, със спуснати дълги, леко начупени коси, облечена във семпла рокля на цветя. Собственият й образ й се усмихна мило и с още по-мил глас я попита:
- Желаеш ли кафе?
Вили гледаше втрещено и не можеше да изтръгне и звук от засъхналото си гърло.
- Ще ти налея, не се притеснявай, след малко, ще се чувстваш по-добре. – добави собственото й аз, без да дочака какъвто и да било отговор. Стана от масата наля по едно кафе, сложи малко сметана и захар, точно както го обичаше и й го подаде.
Вили се посъвзе малко:
- Това ли е съдът?
- Съд... силно казано, по-скоро е нещо като стаята, където си пия кафето.
- Ти наистина ли си аз?
- Да, само че аз съм доброто ти а... – още не беше довършила думичката си, когато вратата пак се отвори. В стаята влезна отново Вили, но различна. Косата й беше изправена идиално, между дългите кичури коса проблясваха дълги златни обещи със скъпоценни камъни, на врата й в комплект с обеците и гривната на ръката, като допънение на дизайнерското й облекло намигаше масивна прелестана огърлица. Обувките й впечатляваха със стил. Изглеждаше по-добре от всякога. Поопъна малко тясната си пола и каза с дрезгав секаспилен глас:
- Защо трябваше да се събираме в твоята кухня, мила моя? Защо не унас, толкова е по-удобно. Тука... е тясно... мирише на манджа както винаги, поне един ширм си купи, и да не говорим за тая покривка, от кого беше, от баба ми? Ужас, толкова е демоде. Виждам че са ме докарали вече. Кога започваме заседанието?
- Заседание – попита Вили
- Да, нали ти казаха, че трябва да решим дали оставаш жива или умряла.
- Споменаха ми...
- Добре!
- И ти си си аз?
- Да, както аз-добричкта ще ти каже, аз съм лошата теб... Абе нали се сещаш оная реклама на някаква банка беше... На едното рамо стоеше доброто аз и казва ,,Спестявай!", на другото рамо стои лошото аз и казва ,,Копувай!" В общи линии да. – Слдката ехидна усмивка, която виждаше толкова дълги години в огледалото, сега се разтегли по усните на лошото й аз.
- Всъщност трябва да се съглася с нея. Така е. Само, че в живота ми й позволявах да командва предимно тя, като по-силна – доброто аз се засмя с тъга.
Вили вече беше на ръба на нервна криза. Ръката й затрепера
- Ооо моля ти се, я се успокой, толкова години, се учих да овладявам емоцията, сега ли ще се проваля. Стегни се бе жена.
- Вие не сте нормални.
- Искаш да кажеш АЗ не съм нормална. И двете сме ти или аз, както искаш го разбирай, едно сме. – каза лошото й аз – сега по въпроса, предлагам да се върна, има още толкова неща, които трябва да постигна, кариера, пари, живот... толкова хубави неща ме чакат... – самодоволството й намаше край.
- И какво пак да си губя времето с пари, прах, някакви си парцали, до кога? До кога ще живея на ръба на нервна криза и ще се моля за минутка мир?
- Бе я стига глупости. Като постигна всичко и се изморя, тогава ще му мислим за този твой мир.
- До сега ти позволявах да командваш, стигна далече, признавам ти, но мисля, че цената вече надвишава всичките ти постижения. Време е да се тръгне в нова посока, време е всичко което постигна да се използва за да открия спокойствие и постигна мир със себе си, не виждаш ли страдам и се самонаказвам постоянно? Нервите ми са опънати до край, само по ръба ме водиш. Ужасна егоистка си.
- Че какво, нали така се оцелява? Ако бях оставила всичко на теб, сега щях да съм облечена със същата безвкусица като теб и да бъркам манджи за някакъв мухльо, който не ме заслужава. Щях да съм мизерна и да се чудя как съм стигнала до там.
- Че аз и сега се чудя. Благодарение на теб... Време ми е някакво образование да получа поне, писна ми да съм невежа.
- Тука може би си права, това означава още власт... пари... Еййй веднъж да се съглася с теб! Браво!
- И дете, кога ще имам дете?
- Луда ли си, тая фигура за какво я поддържах с толкова труд? От друга страна трябва наследник... Трябва да прехвърля на някого познанията си.
- А дом? До кога ще съм като цветарка. Винаги несигурна, винаги изплашена, че всеки момент ще дойде краят и на последната ми връзка?
- Добре де, малко сигурност няма да навреди. Това си е стабилност, в бизнеса обичат стабилността...
- Ооо никга няма да се поправиш!
- Разбира се че няма, аз съм си такава, и ти винаги ще си останеш такава Мека Мара. Както и да е, важното е, че сме единодушни.
- Хайде тръгвайййй... – казаха й и двете й аз в хор.
Вили се огледа като излезнала от транс. Мигна бързо и пред очите й се появи образа на Коко. Сълзи се стичаха от очите му
- Мила моя, сладка моя... Колко ме беше страх да не те загубя. – Той целуваше жадно страните й, челото й, ръцете й и плачеше като малко дете. – Толкова много те обичам, толкова много! Искам те завинаги, никога няма да те пусна, никога няма да позволя да се отделиш от мен. Обичам те, Обичам те!
Вили остана със затаен дъх, не можеше да говори, цялото й лице беше подуто, от устата й излизаше тръба, но сълзи потекоха от очите й. Стисна ги силно и заплака. А там, зад затворените й клепачи стояха двете й аз, прегърнати през рамо, подпряни една на друга и й се усмихваха с блага усмивка.

[tonnny_bg]

Хм,тоя Коко май го познавам.  [namigG]
А сега сериозно:
Защо ли когато видим смъртта ,се сещаме колко още неща имаме да свършим в тоз живот?Защо ли тогава живота ни е толкова ценен?Защо ли тогава и само тогава,разбираме ,че има за какво да се хванем и знаем какво искаме?
Много въпроси и един отговор:
Трябва да обичаме всеки миг от живота си.
Мила,отново ме развълнува.Благодаря ти ,че ме пусна в твоя свят.Цвете и калинка за щастие за теб!

[chocolate_fairy]

И аз това се чудя  [mhmm] Май все не остава време да седнем да си дадем сметка, че има и по-важни неща от важните неща  [heart__] [heart__] [heart__]

[`Fallen_Angel`]

Имаш страхотен стил на писане.

Грабна с този разказ и смятам да изровя още няколко от теб, за да им се насладя.

[bravisimo]

[chocolate_fairy]

 [evala] Благодаря ти. Многе радвам, че ти е харесало  [heart__]

[Annyyy]

Това чаках..така, както само ти го можеш :) [inloveee]

[chocolate_fairy]

Хехе... Благодаря ти Ани  [inlovee]

[SimonaShtonova]

Прекрасно както винаги  [heart__]  [gu6]

[chocolate_fairy]

Мерсиии Мониии  [inlovee] [inlovee] [inlovee] [inlovee]