Недовършено

[sprocker]

Докато си ровех из компютъра открих една книга, кяото бях започнал да пиша преди две години и съвсем бях забравил за нея  [lol] [lol] [lol]
Та 11 страници са до където съм стигнал и ми е интересно какво мислите? Дали има смисъл да си играя?
Иначе като цяло съм замисил цялата история, криминален трилър е в основата си с комедийни елементи.
Ако все пак някой не го домързи да го чете, ще се радвам на вашите коментари :)


Всичко излиза наяве

- Мамо! – толкова силно възмущение съседите отдавна не бяха чували, и дори за миг си помислих, че чух няколко котки, осем етажа по-надолу да скимтят.
- Но, скъпа помисли си само...
- НЕ! Няма какво да му мисля, просто няма да стане! Как не помниш какво ни направи...
Една две сълзи се откъснаха незабележимо от очите ми и безшумнно докоснаха пода. Вече нищо не бе останало от доброто настроение, с което станах сутринта. Никога не съм мислила, че ще водя този разговор и то точно с майка ми.
- Мила, съжалявам, че трябваше да ти го припомням, но на теб ти трябва работа и знаеш, че той може да ти помогне.
- По дяволите работата...
- Не богохулствай!
Майка ми стана заплашително от масата и за пръв път този ден стана наистина сериозна. Тя беше много набожна жена и повечето ни приятели и роднини се чудеха защо не е станала монахиня. Тя също продължаваше да се чуди...
- Мамо, моля те да престанем да се караме и да забравим за това, става ли? Прекалено много болка ми причинява този спомен... нека просто забравим.
Отдавна не бях усещала прегръдката на майка си и осъзнах колко много ми бе липсвала. Сякаш за един момент се върнах 10 години назад сгушена в нея пред камината, и разбрах колко време сам изгубила с глупости. Де да можех да върна нещата назад...
- Разбира се мила... ще се опитам да забравя. Щом е толкова важно за теб... Сега нека да закусим, а после ще мислиш за работата.
Кухнята ни не можеше да се нарече малка, но не беше от онези кухни по филмите, в които можеше да се играе валс например. Беше във формата на нещо приличащо на квадрат, като до едната стена беше отделено място, където стояха два фотьойла избрани от страния вкус на майка ми и разбира се не се връзваха с нищо друго в къщата и затова бяха сложени тук – нейното лично пространство. До другата стена имаше един огромен плот минаващ през половината кухня, около който обичах да тичам с часове като малка, докато майка ми не се появеше и не ми казваше да изчезвам като изчезвалка – това беше запазеното и обращение към мен. Майка ми, като че ли беше родена там – с такъв финес се оправяше, че все едно наистина играеше валс. Всеки път като я видех в стихията и, тайничко се усмихвах. Можех да стоя и да я гледам с часове, напълно заабравила къде се намирам...
- Аз казах ли ти, че трябва да се наспиш...
- Аз... ъъъ... какво? Пак се бях отнесла на някаде. – казах ли ви – Не ми обръщай внимание.
През всичките тези години тя въобще не разбра, че гледам нея... и слава богу, защото щеше да се притеснява всеки път като влезех в кухнята, а това нямаше да се отрази добре на готвенето, тоест и на баща ми – той обича... обичаше  – без да осъзная, сълзите започнаха да се стичат бавно по бузата ми. Толкова години и още не бях намерила време да призная какво чувствам, но не можех да сдържам повече това в мен...
- Какво... мила недей. – "не пак прегръдката и", помислих си аз и избухнах в рев – успокой се няма за какво...
- Просто таих това твърде дълго в себе си. Не мога повече да издържам... просто той толкова ми липсва.
- На всички ни липсва, но трябва да го преживееш... – тя веднага разбра, че не трябваше да го казва – съжалявам не исках... поплачи си. Поне вече ще съм спокойна, просто го прие прекалено лесно и все някога това щеше да стане. Не знам само обаче какво го провокира... да не е онзи ужасен разговор...
- Не моля те не говори за това. Просто... седях тук и те гледах и изведнъж ме заляха спомени и не знам какво ми стана – измъмрих аз подсмърчайки – явно ми се е насъбрало.
Истината беше, че досега нямах смелост да го направя, винаги съм се държала като момчетата в квартала и не исках по нищо да им отстъпвам. Всички бяха свикнали с това и си мислех че ще е проява на слабост.
– Нека сега наистина вече да закусим и да продължим все едно нищо не се е случвало. Не, мамо, моля те да прекратим темата, не ми се говори за това.

Всичко се променя

Това беше вчера и нека да го забравим. Не знам защо дори ви го показах. След сутрешната случка нямаше повече проишествия и деня протече нормално. С изключение на това, че с майка ми се сближихме и почнах да споделям повече с нея. Но това настрана. Започва друг ден и аз съм като нова – явно отдавна е трябвало да направя това. Все още не знаете името ми – е ще го разберете по-късно – сега не му е времето да се занимаваме с тези неща.
Дзр... Дзррр... Дзрррррр... О не! Знаех си, че все някога ще трябва да стана, но не смятах, че ще е толкова скоро...уффф. Не ще стана и ще покажа на свеата коя е... това беше изненада така, че... а и малко прекалявам с това за света. Е все пак трябва да си напомпам самочувствието – човешко е.
- Джеси... Закуската е готова!
Е май бяхме до тук с изненадата – казвам се Джесика Улф, а тази която ми развали номера е майка ми – Аманда – всички и викат Манди въпреки че тя мрази това, но пък е готино и май е почнала да свиква.
- Манди, ей сега идвам! – сега ще проверим.
- Джесика! Колко пъти да ти повтарям, че това въобще не ми харесва – за десет години така и  не се научи да си слагаш чорапите в пералното! Станала съм като падир. – Е не беше точно това, което очаквах де, но...
- И аз те обичам мамо – казах аз, влизайки в кухнята. Почти всяка сутрин започваме така - тя ми вика за нещо, а аз я целувам и нещата се оправят. Само се чудя до кога този номер ще върши работа.
- Какво ще закусваш? – попита ме тя.
- Няма да закусвам.
- Моля? – майка ми се учуди много. – няма ли да закусваш? Защо? Никога преди това... да не би да си болна?
Реших да действам направо:
- Не мамо не е това, просто реших днес да започна нов живот и реших малко да разнообразя, ако разбираш какво имам в предвид.
- Не, не разбирам. – продължаваше да упорства тя. – щом ще зазпочваш всичко на ново ти трябва една хубава начална или да я наречем "стартова" закуска. Хайде, знам че искаш, а и да не е така няма да ми откажеш. – искрящо белите и зъби се наредиха в такава усмивка, на която никой не би могъл да каже не.
- Щом поставяш нещата по този начин – две яйца, мляко, мармалад от ягоди, масло, сирене, един домат и вестника – не и останах длъжна.
- Явно голям старт ти трябва. Но не мисля че вестника върви с мармалад, може би с течен шоколад ще ти се услади повече. – тук вече и двете избухнахме в смях. – А нещо няма ли да пиеш?
- Мамо казах мляко. Ти май нещо не ме слушаш. Май вестника ти дойде в повече?
- Не, но се опитах да запомня всичко и трябваше да избирам между млякото и домата, и реших да запомня домата...
- Мамо! Стига де не e толкова много. Помниш ли като малка, колко ядох на закуска.
- Само на закуска ли? Ти виждала ли си си стари снимки  – приличаш на мече.
- Хайде де това беше преди повече от десет години. Сега вече се гордея с фигурата си.
Сега знам какво си представиха повечето от вас – някаква пищна блондинка с дълги крака и сини очи... Е не съм точно такава – не съм блондинка... С много буйна черна къдрава коса, която според мен отваря доста врати, а очите ми са дълбоки и потайни. Но стига толкова за мен...
- Мамо, теб ако те попитат, как би се описала с пет думи. – е няма да говорим за мен, но не казах да изключим и майка ми.
- Не ме питай глупости скъпа, нямам време. Имам работа. – тя не обича много да се хвали, въпреки че има с какво.
- Мамо, сега е 9:10 каква работа имаш – та ти седиш по цял ден в къщи.
- Ами аз... няма значение. – отговори тя срамежливо – ти няма ли да излизаш.
- Има нещо... мамо, да не би да се срещаш с някого, а? И защо толкова ми даваш зор? Мама си има приятел, мама си има приятел!
Добре че имаме щори, защото иначе съседите, какво ли си биха помислили при вида на този мой "танц". Много съм  щастлива от факта, че майка ми е намерила някого, защото отдавна смятам, че не бива да е сама. Вече 8 години тя по цял ден само или готви или говори по телефона с приятелки, но се чувства много самотна, доколкото аз мога да определя.
- Я не говори глупости! Какво става в личния ми живот си е моя работа. Яж си закуската. – дори и засрамена, тя изглеждаше доста щастлива, въпреки че се опитваше да го скрие.
- Няма нищо срамно в това... все пак няма ли да ми кажеш как се казва? – изгарях от любопитство.
- Няма. Ще разбереш, когато му дойде времето.
- Хайде де, не бъди толкова потайна, кажи поне, хубавец ли е?
- Нищо не казвам. – Нали помните какво ви казах за споделянето? Е явно нещо съм се объркала. – Не ме гледай така просто още не му е дошло времето.
- Няма да изляза, докато не ми кажеш... или пък няма да изляза в следващите 40 минути де, все пак и аз си имам работа.
- Каква работа? – започна и тя да се интересува.
- Не сменяй темата.
- Не аз, а ти я смени. Сега ще трябва да ми кажеш.
- Е май няма да научиш, все пак какво – аз ти казвам и не получавам нищо... Първо ти – как се казва? – реших да започна да увъртам.
- Остави! Прави каквото си искаш, аз няма да ти се меся. Сега те оставям, трябва да се приготвя.
- Ето пак – тъкмо стигнахме до най-интересната част и ти си тръгваш. Не може така... Добре де, нищо не съм казала. – като ме погледне по този начин просто ми иде да се скрия под масата.
Огледах се наоколо – бях свикнала да гледам майка си цяла сутрин в кухнята, пък понякога и по повече. Сега когато тя се приготвяше да излиза, наистина имам чувството, че нещо в живота и на двете ни се е променило. Очевидно след вчера атмосферата в къщи се е сменила коренно. И явно не  към лошо. Всъщност какво правя още тук... дори майка ми се готви да излиза, а аз седя на едно място и се чудя. "Я ставай", казах си аз, "Днес е първият ден от остатъка на живота ти."


Джина

Първо – трябва ми изцяло нов имидж. Просто с тези извехтяли стари дрипи не се виждам на къде съм тръгнала – е добре малко преувеличавам де, но все пак като ще започвам на ново, то поне да е по правилата. След като се приготвих за излизане, звънах на Джина и си уговорихме среща. Тя е същински Дейвид Копърфилд, ако става дума за мода. Ако ви трябва някакъв съвет – при нея. Аз за разлика от повечето, глупости повечето, за разлика от всички момичета си нямам и представа от дрехи и мразя да пазарувам, но понякога се налага. Както сега например. Даже ще се опитам да ми е приятно, но нищо не обещавам.
- Хей! – махнах и сръка с надеждата да ме види в тази тълпа - Здрасти Джини! Колко се радвам да те видя, просто си нямаш представа.
- Здрасти и на теб! Незнам обаче, защо е този екстаз – да не естанало нещо, за което да не си ме информирала? Знаеш, че нямаш тайни от мен миличка.
- После ще ти разказвам. - провикнах се аз – Ела да седнем някъдед на по-тихо за да се чуваме.
- Отсреща има едно страхотно ново местенце, наречено "Mandy's cakes"...
- Oпределено трябва да заведа мама някой път. – тук се подсмихнах многозначително.
- Да, ако искаш да я ядосаш.
- Мисля че тя вече свиква. – казах аз.
- Е явно имаш напредък. Допреди месец, щеше да убие човек, ако я нарече така. Нещо и става.
- Нямаш си и представа. Сутрината нямах чувство, че това е майка ми. Можеш ли да повярваш – Излезе преди мен, при това на среща! – още бях като втрещена.
- Майка ти? Майка ти, Аманда Улф, на среща? Това трябва да се отпразнува. А за него – знаеш ли с кого излиза?
- Не и това е най-странното – не иска да ми каже! Това съм аз за бога! Да не съм някоя от приятелките й дето клюкарстват по цял ден? Да не би да си мисли че първото нещо, което ще направя тозаи ден е да кажа на някого за това? – казах с голямо възмущение в гласа.
- Еми... да си се замисляла, че може би е права? В момента за какво говорим според теб? За...
- Майка ми ли? Не ти за нея ли си помисли – тук се засмях – аз имах в предвид една приятелка от провинцията.
- Да бе, нали! Но майка ти, може би наистина е права. Може да иска да го опознае по-добре, преди да го запознаае с дъщеря си.
- Не знам, но наитина ми е малко странно. Просто никога не съм си представяла, че майка ми ще крие връзка от мен.
- Е не очаквай, да стой вечено сама. Просто изчакай подходящия момент и разбери...
- Точно така ще! Някой път ще я причакам, ще я проследя...
- Стига глупости! – скастри ме тя.
- Еее, човек да не се пошегува. – май не беше много уместно да се смея, докато тя ми хвърля тозаи поглед, но като я погледна, ми става още по-смешно.
- Винаги правиш така! Стегни се малко. Животът не е толкова забавен, колкото на теб ти се струва...
- А пък ти я карай по свободно. Не е нужно вечно, да обръщаш нещата и да изкарваш, че всичко е трагедия.
- Първо – не съм казала, че всичко е трагедия, но просто съм малко по рационална. Както знаеш "Надявай се на най-доброто, гот...".
- "...ви се за най-лошото." Да, да, да знам. Повтаряш ми го от втори клас. Вече малко ми писна. Що не си измислиш ново мото. – по-добре да сменя темата, защото още малко и щяхме да се избием.
- Добре де, нека да не говорим повече за това.
- Добър избор.
Явно подейства. Сигурно и на нея й се е приискало да си приказваме за нещо друго.
- Та нещо ново при теб? За какво толкова бързаше да се срещнем?
Разказах й за целия ми разговор с майка ми вчера. Обясних й, че съм решила да започна на чисто... Малко я изненадах, но мисля че се съгласи с мен, че ми е нужна промяна.
Сигурно обаче досега се чудите как да си я представите. Може би част от вас са успяли. Ако образа в главата ви прилича, поне малко на това което, ще ви опиша, ми се обадете. Откъде да започна... черна като катран, права коса до раменете (дали изненадах някого), която и досега ми лази по нервите. Въпреки че много отива  на фигурата й, особено на характера й, но просто ме побъква. Не знам защо. Но стига сме се застоявали на косата, нека слезем по-надолу (това май прозвуча малко странно). Всъщност подминахме лицето – има много красиви очи,  също черни като косата й. За първи път виждах черни очи, които обаче тотално не се връзват с носа й. Не че е крив или нещо подобно... Добре нека вече преминем по нататък. Да знам, че е много подробно, но имайте малко търпение. Добре де ще побързам. Краката и не са особено дълги но това по никакъв начин не се разбира, осен ако не е гола. Токчетата и късата черна (да и тя черна) пола, направо замаскират всичко. А бялата стегната блуза, придава форма на бюста й. Винаги се облича много официално, дори когато отива на купон... добре де това мога да го пропусна. Е? Познали има ли? Не? Не може да бъде? Че тя е толкова типична. Както и да е...
- От къде искш да започнем? – запита ме Джина – Новия магазин на Армани е страхотен. Ще е жалко, ако не минем от там.
- Армани? Аз в магазин на Армани? Май нещо те е хванала треска? Колкото искам да си купя нещо от отам, толкова искам и да бъда в космоса.
- Стига де! Не харесваш Армани ли? – не можа да повярва тя.
- Не аз наистина искам да отида в космоса. Сериозно. Но смятам че, даже това за космоса ще ми излезе по-изгодно. Както знаеш не съм бедна но парите не извират от под леглото. – подсмихнах се многозначително – Но пък нищо не пречи само да пробвам някои неща.
- Така те искам. Да вървим?
- Ок. Сметката моля!
Трябваше да чакаме около пет минути и все пак никой не дойде, като изключим една жена да почисти пода наоколо.
- Тази май не иска да си платим?
Джина мразеше да се оправя със сервитьорки. Нямам си ни най-малка идея защо. Самата тя дори работеше като такава едно лято. Точно след това почна да се облича по този начин. Май е влюбена в тези дрехи.
- Сметката ще може ли? Наистина ли очаква, че ще станем й ще отидем да й платим на бара. Искаш ли да видим какво ще стане, ако си тръгнем? – каза тя.
- Добра идея. Да си наемат по-добър персонал и тогава ще плащаме. Вземи си чантата и да тръгваме!
- Хей, аз само се шегувах... ти серизно ли. – дори само погледа ми й бе достатъчен да я убеди, че съм сигурна. – Отдавна не сме го правили. Помниш ли като бяхме малки...
- После. Тъгвай, че ще вземе да се събуди.
Тъкмо излязохме през масивната, месингова врата, когато един къдрокос, средновисок мъж до бара ни посочи и измъмри нещо...
- Тичай! – креснах аз и я хванах под ръка.
Запътихме се към спирката и скочихме в автобуса, точно преди да се затворят вратите. Къдрокоското беше отпред и ръкомахаше, когато към него се присъедини една ниска, набита жена, с поднос в ръка. Точно преди да завием, не мога да бъда сигурна, но той деведесет процентово я уволни. Не ми се иска да съм на нейно място.
- Сега определено няма да водя майка си тук. –казах аз и избухнах в смях. – Беше жестоко. Но ми е жал за горкото момиче.
- Еее, да не е заспивала. Спокойно ще си намери нещо друго.
За миг и двете млъкнахме и си поехме дъх. Цялата се тресях, пот избиваше по тялото ми. Имах чувството, че съм ограбила банка. Еее, знам че прекалявам, просто отдавна не съм правила нищо подобно.
- Видя ли? Точно това исках. Аз и ти да правим нещо заедно. Беше много забавно. Перфекното ново начало.
- Да, може би ако ще ставаш крадла. – изсмя се тя – Но си права. Трябва по-често да излизаме заедно. Напоследък си все заета. Или работиш или... работиш. Какво става?
Трябваше да изчака отговора ми, ако искахме да слезем не много далеч от центъра. На стълбите се сблъсках с мъж на средна възраст, който явно бързаше много. Вратите бавно се плъзнаха, и стъпало по стъпало бяхме долу. Чантата ми се закачи за парапета и се наложи да се кача обратно. Беше като завързана, отне ми като че ли цял век да я откача. Имах чувството, че в последния момент успях да скоча от автобуса преди да е трънал.
- Джина, да знаеш... – думите ми останаха във въздуха. Нея я нямаше...

[mariana_fairy]

Определено имаш талант с удоволствие бих прочела и останалото...така, че смело напред, защото дарбите трябва да се развиват, а ти определено ги имаш... Очаквам продължение :)

[chocolate_fairy]

Ми хайде! В горещ момент разказът прекъсва, искам да знам какво става после...  [heart__]

[sprocker]

Ми прекъсва, това съм го писал преди повече от 2 години :)
А иначе съм го замислил около 20тина странички, доста изненади ще има, като направя следващата глава, ще я постна :)

[chocolate_fairy]

Чакаме :) търпеливо :) надяваме се да дочакаме :)

[sprocker]

Хах и аз се надявам да дочакте, че и на мен ми е интересно какво ще стане по-нататък  [xa xa xa2324]