Да срещнеш ангел

[chocolate_fairy]

Честит първи сняг!!! Днеска се разрових в стария си хард и с намерих стара папка с неща, които съм писала в гимназията още :) Това е едно по детски наивно разказче, което много си обичах :)


Лора стоеше на прозореца и с любопитство наблюдаваше света под него. За пръв път през дванайсет-годишния си живот се бе загледала в лицата на хората. Виждаха й се тъжни и много самотни, струваше й се сякаш бяха марионетки, водени от собствената си съдба, безразлични и безчувствени към вълшебството около тях. Малкото ангелче се зачуди, защо не можеха да видят какво чудо държаха в ръцете си... та те бяха хора все пак...
Ангелчето внезапно слезе от стола, на който се беше качила, и се насочи към майка си и я погледна с цялото детинско любопитство, което можеше да се събере в един детски поглед. Нежно и тихо гласче се разля, като коледна камбанка из тишината:
- Мамо, защо хората са тъжни?
Майка й  беше красив, строен ангел с дълги, снежно бели крила, прекарал голяма част от живота си сред хората и тяхната болка. Тя погледна дъщеря си с много любов, въздъхна дълбоко и й отговори с притихнал грас:
- Съкровище, има толкова много неща да научиш, и те всичките няма да ти бъдат достатъчни да разбереш странната природа на човека. Сега искам само да знаеш, че и те са като нас, и те са ангели, но все още не са го осъзнали... Преди всичко запомни, че живото им ги прави такива каквито са... те нямат вина че са подвласни на привидните неща...
Лора забеляза тъгата, с която майка й говореше за хората, но все пак попита:
-  Щом са ангели, защо нямат крила, мамо?
На лицето на майка й се изписа съжаление, но въпреки това отговори:
- Напротив, слънчице, имат, но за съжаление не са се научили да ги виждат и използват... – ангелът се приближи до прозореца и погледна през нeго. Едва забележимо, по устните й се разля топла усмивка – Толкова са самотни, толкова са безащитни пред страха да останат сами... толкова са зависими един от друг... А нашата задача е да им помагаме да не се загубват из безпътицата на животите си...
От този ден нататък, Лора започна да прекарва по-голямата част от свободното си време в опознаване на хората. Тя стоеше в продължение на часове, наблюдавайки хората и техния живот от прозореца на своя небесен дом.
Със седемнадесетият рожден ден на Лора дойде и разрешението й да слезе при хората на Земята. Там тя трябваше да открие човека, на когото трябваше да бъде ангел пазител. Това съвсем не беше лесна задача... особено за един начинаещ ангел пазител.
Още с първите стъпки на земята, тя почувства разликата между двата свята. Беше Коледа. Улиците бяха украсени с великолепна, разноцветна украса, която караше сърцето й да затрепти от някяквя тайнственя магия. Почти непрекъснато наблюдаваше през прозореца си, когато беше все още в земята на ангелите, но дори и не подозираше за райската красота на човешкия свят.
Там откъдето идваше не валеше сняг. Сега Лора го виждаше за пръв път, той я затрупваше като приказена, блещукаща пелина. Тя се възхищаваше на всяка една малка снежинка, на малките и незабележими, губещи се в общата украса лампички, излъчващи празнична светлина. Всичко около нея й правеше впечатление. Радваше се и беше истински щастлива, че бе на земята. Сега повече от всякога се чудеше защо хората остават слепи за тази изключителна вълшебност, която просто чакаше да бъде забелязана...
Изведнъж нейното щастие беше прекъснато от глас, който идваше из зад гърба й:
- Извинете,... ммм.... госпожице, изпуснахте си ръкавицата...
Лора се обърна много учудена, все пак хората не можеха да я виждат, освен... освен онзи, който на който трябваше да стане пазител. За да бъде сигурна, Лора попита плахо:
- На мен ли говорите ?
Наведеното лице, което гледаше нейната ръкавица, се изправи и ангелът видя в него младо момче с искрящи тъмни очи, които блестяха с такава ангелска светлина, каквато до сега не беше виждала в ничии ангелски очи. Момчето я огледа внимателно и с усилие сдържа  усмивката си:
- Да, на Вас говоря,... Вие с дългите крила. Извинете за въпроса,... но на карнавал ли отивате?
Лора се погледна и отговори малко смутена:
-  Не. Всъщност не, колкото и странно да звучи. Позволете ми един въпрос,... хммм... малко глупав,... но, виждате ли ме ?
-  Разбира се, че Ви виждам, нали говоря с Вас.
-  Радвам се!!! – възклекна Лора - Нека Ви се представя. Аз съм Лора, Вашият ангел пазител. – и тя се приближи към него с доволна усмивка и протегната ръка.
Момчето се засмя с глас и също протегна ръката си.
-  Аз съм Алекс... и не мога да се похваля, че съм Ваш ангел пазител.
-  Ооо, не се притеснявайте, достатъчно е само аз да бъда. – каза Лора леко смутена, но с искрена усмивка изписана изящно на алените й устни.
След няколко часа те вече си говореха като стари приятели, но Алекс все още не вярваше на Лора, че тя беше негов ангел пазител.
Лора го усети и попита малко натъжена:
-  Ти все още не ми вярваш, нали?
-  Права си, но според мен ти се шегуваше... така е, нали?
Лора поклати глава. За да му докаже, че не си въобразява и не се шегува, младият ангел разпери крила и с лек размах се отдели на педя от земята.
-  Сега вярваш ли ми? – попита с надежда ангелът.
-  Но... но,... но,... ти летеше...
-  Да
На Алекс му трябваха няколко минути да се съвземе от преживяното, но скоро забрави, че разговаря с истински ангел. Разговорът ги увлече в своето тайнство и двамата потънаха в друга реалност. Двамата бяха въвлечени в непозната земя, която ги очарова с щастие... защото се бяха открили...

***

Следващата Коледа те вече бяха осъзнали, че тяхното приятелство бе преминало в чувство, много по-дълбоко,... то се беше превърнало в любов. И за двамата любовта им бе дар... необикновена, божествена и ангелска.
След няколко години техните съдби се сляха в една под знака на безкрайността, изобразен на техните брачни хълки. За хората, които вярваха в истинската любов и в ангелите пазители, Лора беше обикновен човек с чисто и добро сърце, но тези, които не вярваха... просто не я забелязваха. Естествено за Алекс тя продължаваше да бъде онова вълшебно същество, носещо му щастие, нежност и най-вече много любов.
- Не е ли прекрасен животът, просто трябва да научим хората да използват крилата на любовта и въображението... – каза Алекс на своята съпруга, докато стояха пред запалената камина на малкия си уютен дом.
- А колко просто е да сме щастливи... само трябва да ги разперим над живота си. – отвърна Лора и се сгуши в обятията на любящия си съпруг.

[mariana_fairy]

Безкрайна е силата на любовта... и незнайни са пътищата й [inloveee]

[chocolate_fairy]

Красива е, когато е необременена от разума на зрялостта  :kissoflove:

[mariana_fairy]

Да и жалкото е, че често забравяме какви сме били и какви са били мечтите ни... [heart__]

[chocolate_fairy]

Така се получава, когато обградени от сивото злободневие, преведем очи надолу, отпуснем се по течението на дните и забравим за къде сме тръгнали. Но винаги имаме благословията да последваме мечтите си, дори и късно :)  [heart__]

[dark_butterfly]

Много ми хареса!Браво!

[chocolate_fairy]

Много ми хареса!Браво!

[inloveee] :kissoflove: [gu6]

[Dulce_Insoportabla]

Толкова си увлекателна ...чета те на един дъх. [heart__] Поздрави.

[chocolate_fairy]

Толкова много ме радваш  [inlovee]

[SimonaShtonova]

Прекрасно е  [heart__]

[chocolate_fairy]

 [inlovee] И аз много го харесва, цяла епоха от живота ми олицетворява това разказче. Гушкам те  [heart__]