Сафари в рая

[Wildest Gaiety]

-   Искам да напиша книга!
-   Напиши!
-   Не мога! Твърде млада съм.
-   Възрастта не е критерий за опит и ти го знаеш. Какво всъщност те спира?
-   Не съм видяла нищо! За какво да пиша? Имам толкова идеи, но не мога да обрисувам пейзажите, защото никъде не съм била. ... Но ти можеш! Ти си бил навсякъде...
-   Аз нямам твоя изказ.
-   Тогава бъди моите очи!

И тя включи диктофона, а той заговори.
След три часа спряха да похапнат. Докато се хранеха със зеленчуков омлет и пържен бекон на чисто новата им кухненска маса от абанос, той я попита:
-   За какво ще бъде книгата? Роди ли се вече идеята?
-   За теб и мен. За нас!

*   *   *   

След година книгата бе готова – написана, одобрена от водещо българско издателство, харесана от читателите.

Тя влетя в офиса му с пакет в ръце.
-   Какво е това? – попита той.
-   Нашето дете. – съвсем безразлично му отвърна тя.
Той не я разбра. Нищо необичайно. Той по принцип не я разбираше. Пое пакета. Разкъса хартията, но преди да успее да види какво има вътре тя пъхна в ръцете му плик.
-   Ново любовно писмо?- поде иронично той.
-   Не ставай смешен! – ядоса се тя. – Аз никога повече няма да ти се обясня в любов! Това е твоят дял.
Той пак не разбра, но и нямаше желание да пита. По-лесно щеше да е просто да го отвори. Вътре намери чек за голяма сума пари и вече напълно нищо не разбираше. Понечи да й поиска обяснение, но щом срещна погледа й се побоя. Знаеше, че пак ще се скарат. Беше така уморен от тези скандали – от всичките недоразумения помежду им; от вечното му отсъствие от вкъщи, заради безкрайните му командировки и липсата му с месеци; съмненията какво прави тя, докато го няма; липсата на съмнения в нея какво прави той, докато го няма... Затова и преди две години започна връзка с Мария – олицетворение на латинската страстна красота. Често пътуваше до Барселона, където се намираше един от фирмените офиси и където тя също работеше. В началото той не я забелязваше, защото любовта му към Вики бе тъй силна, но с годините пукнатините станаха пропасти и един ден той се улови, че гледа пищната гръд на Мария. Вдигна очи и срещна нейните... И така започна сладострастната му авантюра, която продължи четири пламенни месеца. Той все по-често ходеше в Барселона, а почти не стъпваше в офисите в Лондон и Ню Йорк. А Вики все му вярваше на абсурдните обяснения и не задаваше въпроси. С времето оправданията за внезапните посещения в Испания ставаха все по-невероятни, а тя пак не питаше какво става. А това безразличие го побъркваше. Понякога му се искаше да й каже, да я разтърси и да й разкаже пикантни подробности от страстната му връзка с испанката, да спре безкрайното й доверие в него или пък безразличие. Но така и не посмя. Винаги, когато беше с Мария изпитваше ужасна вина. Винаги, когато се прибираше у дома се чувстваше гузен и с дни не докосваше Вики. В началото мислеше, че би могъл да се влюби в Мария и да я забрави, но това така и не ставаше. След четири месеца уволни Мария и нае някакво момче, чието име не запомни. Повече никога не й изневери. Но връзката помежду им все повече се рушеше. Един ден той я попита:
-   Какво става с нас?
-   Оставяме любовта да си отиде – отвърна тя, докато
приготвяше вечерята.
Загледа се в ръцете й, които чевръсто боравеха с ножа. Искаше му се те пак да са на врата му. Изобщо не го интересуваше вечерята. Искаше нея. Искаше да я люби. Да я люби на новата им ужасно скъпа абаносова маса. Вечеря можеха да си поръчат и отвън. Но не личеше тя да споделя мислите му, защото продължаваше да ситни лука, а сълзите й капеха. Той се приближи и ги целуна. Понечи да я прегърне. Искаше да я обладае там и тогава, но тя се отдръпна. Сълзите й отново текнаха, но той не ги спря. Знаеше, че вече не са от лука.
-   Защо не сме както преди? – попита я някак си раздразнено.
-   Защото любовта бе млада и сляпа и единственото, от което се нуждаехме беше време – време да се прегръщаме, време да се целуваме, време да се любим. – през сълзи му отговори тя.
-   А сега?
-   Сега... Сега любовта се превърна в зависимост.
-   Аз не съм зависим от теб! – обидено възрази той, защото бе засегнала мъжката му гордост.
-   Нима?! Защо тогава винаги се връщаш тук? Защо не остана при твоята малка испанска курва?
-   Ти знаеш?!? – той не можеше да повярва, че през цялото това
време е знаела. Въпреки че й даваше поводи и всячески се стараеше да й завре в лицето тази си авантюра, той все пак не можеше да повярва, че тя е знаела и мълчала до сега.
-   Разбира се, че знам!
-   Но ти никога не го показа...– запелтечи той. – Аз...аз...
-   Спри! Изобщо не ме интересуват блудкавите ти обяснения! Как не разбра, че винаги съм вярвала в теб и любовта ни и никога не ми е пукало чак толкова за секса?
-   А би трябвало...– възпротиви се той, но тя не го остави да довърши.
-   Ти имаше това, за което мнозина мечтаят – безпрекословно доверие. Свобода! Защото, който ревнува не дава свобода нито на ближния си, нито на себе си! Ревността е затвор...
-   Аз също ти дадох свобода – прекъсна я той.
-   Свобода?! Свободата да бъда отчайващо сама!? Колкото повече красота има около мен, толкова по-нещастна се чувствам, защото ме предаде! И не защото преспа с друга! Не, ти ми изневери, когато спря да се интересуваш от мен! Кога за последно ме попита какво искам, за какво мечтая?
-   За какво мечтаеш? – попита я нежно.
-   Мечтая да...– поколеба се за миг тя. – Искам да напиша книга!
-   Напиши!
По лицето й се разля усмивка, която отдавна не беше виждал. Тя остави ножа, отиде до спалнята и се върна с диктофон.

   *   *   *   

   Връзката им продължи още три месеца. Три прекрасни месеца! До деня, в който се завърна от Щатите и откри, че в апартамента нещо липсва. Липсваше тя. От нея не бе останало нищо освен невидимото й присъствие, ревниво пазено от всяка вещ, до която се бе докосвала и една бележчица:

,,Незрялата любов казва: ,,Обичам те, защото имам нужда от теб.",        а зрялата любов казва:
,,Имам нужда от теб, защото те обичам."
Ето това се опитвах да ти обясня, но ти така и не ме разбра. И тъй като любовта не е страдание, аз си отивам. Защото всеки от нас е отговорен за това, което чувства и не бива да обвиняваме другия за нищо.
Обичам те. Не те виня. Сбогом."

И повече не я видя. До днес.

*   *   *   

   В ръцете си държеше книга. ,,Сафари в рая". Нейната книга. Автори: Виктория Колева и Александър Петров.
   - Но защо тук пише и моето име? – запита той дори по-учуден от това, отколкото от самото й появяване в офиса му.
   - Защото я написахме заедно. – невинно му отговори тя.
   - Аз не съм направил нищо! Дори не знам за какво се разправя?!
   - За теб и мен. За нас.
  И грешиш, когато казваш, че не си направил нищо – ти ми даде   своите очи, своите спомени. Ти ми помогна да осъществя мечтата си. Благодаря ти!
После се обърна и си тръгна. Повече от всичко му се искаше да я спре, но не го направи. Не знаеше защо. ,,Някой неща просто нямат обяснения", каза си и отвори книгата.

   ,,В детските приказки принцесите целуват жаби и те се превръщат в принцове. В реалния живот принцесите целуват принцове и те се превръщат в жаби...
   Аз съм принцеса. Принцеса на сафари! А до мен стои жабок."
Така започваше книгата. Тя представляваше дневникът на едно съвременно момиче, което попада в паралелен приказен свят, където е принцеса. В него тя разказва за живота си, за любовта, за вярата и за един жабок. Момиче-принцеса, което е на сафари в рая, в рая на собственото си сърце и се опитва да оцелее сред всички непознати и диви чувства. В дневника си тя описва как се е променяла с времето, как е достигнала до себе си, как е срещнала жабока и как той е станал най-важният спътник в живота й. В началото жабокът само мълчи и кима, неразбирайки какво му говори тя. Но думите й са така мъдри, че той се заслушва в тях ,,за разлика от повечето принцове" и един ден проговаря с човешки глас:
   ,, - Защо хората са тъжни?
   - Съвсем просто е – поде принцесата. – Защото са се вкопчили в личната си история. Всички вярват, че целта на живота им е да следват някакъв план. Никой не се пита дали този план е за него, а не за друга личност. Претоварват се с преживяванията, спомените, вещите, чуждите идеи, а това е повече, отколкото могат да носят. И накрая забравят мечтите си.
  - А ти за какво мечтаеш?
  - Да напиша книга!"

*   *   *   

Той захвърли книгата и изхвърча от офиса. Скочи в черното ,,Ауди" пред сградата и тръгна да я търси. Обикаля с часове, но никъде не я съзря и тогава я чу. Да, това беше нейният глас. Даваше интервю по едно от столичните радиа. Веднага обърна колата и се заслуша в думите й.

-   Наскоро прочетох някъде следното: Някой хора изглеждат щастливи... Въпреки това очите им са пълни с тъга, за която дори самите те не подозират, че носят в душите си... И аз не знам дали всички са нещастни. Знам, че винаги са заети: да блъскат в извънработно време, да се грижат за децата си, за партньора си, за кариерата си, за дипломата си, за това какво трябва да свършат на другия ден , какво трябва да купят, какво трябва да правят, за да не изпитват комплекс на малоценност, и прочие. Всъщност малко хора ми казват, че са нещастни. Повечето заявяват: ,,Чувствам се чудесно, постигнах всичко, което исках.". Тогава ги питам: ,,Кое ви прави щастливи?". Отговорът е: ,,Имам всичко, за което мога да мечтая – семейство, дом, работа, здраве.". Питам ги още: ,,А замисляли ли сте се дали това е всичко в живота?". Отговорът е: ,,Да, всичко." Повтарям въпроса си: ,,Тогава излиза, че смисълът на живота е в работата, семейството, децата, които ще пораснат и ще ви напуснат, мъжа или жената, у които истинската страст ще отстъпи място на приятелството. А един ден ще спрете и да работите. Какво ще правите, когато това се случи?". Отговор: няма отговор. Сменят темата.
-   А кое според теб е нещото, което им липсва? – попита я радиоводещата.
-   Твърде малко хора са открили себе си. Прекалено са заети да се страхуват да не би да дерайлират от релсите на общоприетото и дори не си дават шанс да осъзнаят, че всъщност са толкова нещастни, а само нещо просто, истинско и чисто ще им отвори очите и ще ги направи щастливи, но те се ужасяват да го изживеят.
-   Кое е то?
-   Истинската любов! Любовта, която те кара да летиш, любовта, за която падаш и боли. Любовта, която греши, но в чиито грешки откриваш себе си.
-   Уважаеми слушатели – прекъсна я радиоводещата – много интересен разговор водим с Виктория Колева – една млада и изключително талантлива писателка, нашумяла с невероятната си първа книга ,,Сафари в рая".
Сега чуйте хита на седмицата и след песен време ще продължим разговора си с г-ца Колева, която ще резюмира за вас книгата си и ще ни разкаже малко за мнимия й съавтор.

   *   *   *   
Той влетя в студиото, където се провеждаше интервюто.
-   Аз съм жабокът, нали?
Тя не отговори.
-   Моля те, Вики, дай ми шанс да разбера принцесата, да проговоря с човешки глас, да говоря с нея!
-   Ти я прочете?!
-   Вики, АЗ СЪМ ЗАВИСИМ! НУЖДАЯ СЕ ОТ ТЕБ, ЗАЩОТО ТЕ ОБИЧАМ! Не искам да съм свободен!!! Свободен да съм винаги сам...
За мен завръщането у дома беше ритуал, потапяне в любовта, която ни свързваше. Сега, когато теб те няма, прибирайки се се чувствам като крадец, защото това вече не е моят дом, не и без теб!
   Той спря и зачака отговора й.
-   Често пъти е по-лесно да обикнеш, отколкото да си обичан. – проговори най-сетне тя. – Ти трудно приемаше обичта и подкрепата ми. В опитите си да останеш НЕЗАВИСИМ, ме лишаваше от възможността да ти покажа любовта си. В резултат, реката на любовта ни спря да тече. Алекс, ако още искаш обичта ми, трябва да ми позволиш да ти помагам, да ти давам сили, за да вървим напред. Ако приемеш любовта ми с чистотата и смирението, с което аз приемах твоята, ще разбереш, че Любовта нито дава, нито получава – това става едновременно.
-   Благодарение на теб достигнах до истината отвъд разума, защото любовта ми към теб бе мостът. Обичам те, Вики!
-   О, Жабчо, ти проговори с човешки глас! – през смях и сълзи
прошепна тя и се хвърли на врата му, цялата разтресена от бесните удари на сърцето си.
-   Обичам те, Вики! – зашепна той нежно в ухото й целия обгърнат от обич, щастие и блаженство – Обичам те!!!
-   Алекс, точно когато загубих надежда, реката на нашата Любов потече отново по пътя си към рая.
-   И никога повече няма да спре, докато не го достигне, Вики. Обещавам ти! – и я притисна силно до себе си.

*   *   *   

,, – Какво е любовта? – попита жабокът.
Принцесата се зачуди как да обясни и след известно мълчание започна:
–   Любовта е желанието да живееш; да прощаваш на някого повече, отколкото заслужава. Любовта – това е триумфът на въображението над интелекта. И тя подобно на поточетата и растенията, също се нуждае от дъжд, но по-различен; дъжд от надежда, от доверие, от подкрепа, от нещо, заради което си заслужава да живее. Когато не вали такъв дъжд, тя умира...
Но понякога се случва да вали порой, образувайки безбрежен океан и ние се потапяме в него неподготвени за дълбочината, и проклинаме деня, в който безразсъдно сме скочили!...
–   Човек не се дави, защото е скочил, а защото е останал под водата! – мъдро заключи жабокът.

КРАЙ!"

[Annyyy]

Страхотно, страшно интересно и начина, по който си го описала е невероятен  [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [inloveee]

[Wildest Gaiety]

Страхотно, страшно интересно и начина, по който си го описала е невероятен  [bravisimo] [bravisimo] [bravisimo] [inloveee]

Много ти благодаря!  [ihuuu]