Хотел "Незабравка"

[chocolate_fairy]

 Телефонът на седалката до нея започна да свети и да се тресе. Лора го погледна с досада. Това беше последното нещо, което й оставаше да направи, но до сега не намираше някаква здрава и смислена причина за да го оправдае в себе си. Сега вече нищо не я спираше. Хвана телефона, който продължаваше да се тресе упорито. Беше шефът й. Вероятно искаше да й съобщи, че е уволнена, след като трети ден не се беше появила на работа без предупреждение. Погледна го отново... виждаше изписано Алекс Невъзможно! Лора разтърси глава, сърцето й се побъркваше, лицето й пребледня. Изхвърли го през стъклото на колата. Изпитваше безкрайна мъка и лудост, лудост, която не можеше да контролира. Светът й се беше сринал из основи. Вече нямаше нищо, което да я държи.
Последните лъчи на есенното слънце огряваха златните корони на плачещите дървета. Сълзите им се стичаха подгонени от вятъра и падаха на пътя, за да завъшат там своя живот. Празният поглед на Лора улавяше тази вълшебна картина, в нея се съживяваха спомените й. Те заставаха пред колата, разиграваха се в страни от пътя тя ги задминаваше, а те се връщаха отново пред нея, преминаваше през тях, разпръскваше ги, както разпръскваше безбройните листа по пътя, но те като мъгла отново се вливаха пред очите й – първата усмивка на Алекс, смеха, първата им целувка, вечерята на свещи, страстта, къщатата им, сватбата, повишението, празненството, уискито, шоколадът, пияния смях, проливния дъжд, фаровете на насрещната кола, светлината, медицинската сестра, смазващата мъка, сълзите, кофчега, гробището, дупката в земята и последното сбогом... Прелиташе през това отново и отново и колкото и да увеличаваше скоростта не можеше да избяга от тях. Те я следяха, наблюдаваха я, обгръщаха я, задушаваха я. Сълзите се раждаха в сърцето й и умираха по пътя до очите й, вече нямаше сили да плаче, нямаше сили да чувства. Празнотата беше смазала всичките й сетива, държеше душата й завързана за безвремие и безсмислие. Единствено безцелния път й беше останал. Само той можеше да донесе утеха и спасение, само той я разбираше и приютяваше.
Слънцето започваше да се губи зад гъстата гора. Остана съвсем сама в мрака. Само фаровете следяха извивките на пътя и продължаваха да поглъщат асфалта. Безпричастно наблюдаваше еднообразието на цялата картина. Тялото й и душата й се бяха отделили и водеха собствен живот. Беше излязла от студения си и празен дом преди няколко дни за да се разходи с колата и просто не се върна. Беше се изтощила до припадък, не беше яла, не беше спала нормално, не беше правила нищо за себе си, само караше напред, накъдето имаше път. Образът на Алекс беше постоянно до нея. Виждаше го в колите с които се разминаваше, виждаше го по тротоарите да върви с минувачите, да стои на седалката до нея, в огледалото за задно виждане, да чака на някоя спирка, да стои на някоя тераса на някой блок, да пие кафе в крайпътно заведение, да разхожда куче в парковете, виждаше го навсякъде, където би могъл да бъде. Дори сега на този безюлюден планински път, Лора виждаше в далечината, малко встрани от пътя, силует. Когато доближи, в светлината от фаровете отново беше той, изправен спокойно, с ръце в джобовете и й се усмихваше нежно. Очите му се врязаха в нейните, прелетяха от силуета и се забиха в нея, светеха толкова ярко, че Лора вдигна ръка за да закрие своите. Тогава се чу изсвистяване на гуми, силен клаксон, свирене на спирачки, завъртя се и застана в средата на  пътя. Отминаващата кола бързо се скри от погледа й. Ръцете й стискаха волана, сърцето й се блъскаше в гърдите й и искаше да излезе. Отпусна се бавно назад, бръкна в джоба си и извади цигара, запали я и издиша бавно дима. Едва тогава заплака. Заплака за себе си, за изгубения си живот, за всичко което беше вече нямаше да се върне. Тишината се стелеше зловещо навсякъде. Когато цигарата догаряше в ръката й, Лора запали двигателя, обърна колата и продължи напред. Пътят беше безкаен. Всеки нов завой беше следван от друг нов, единствено мракът се сгъстяваше и се овиваше около гората, пътят и колата. Сълзите бяха освободили място за една мисъл, която все повече и повече започна да досажда в съзанието й.  Трябваше да си почине, искаше да спи, за пръв път една малка част от нея се наддигна над апатията и шепнеше за живот. И целия свят се унесе в този шепот, душата й се успокои и отново влезна в тялото й.
На върха на едно възвишение блесна крайпътна табела ,,Комплекс Незабравка   10 км." Пътуването й наникъде сега придоби посока. Когато стигна отбивката към хотела, пое по нея. Пътчето беше тясно, а от двете му страни се извисяваше стара борова гора. Дърветата поскърцваха когато вятърът се хвърляше върху тях, а короните се разшумяваха като стари мъдреци на събор. В края на пътя се издигаше висока метална порта, която се отвори с приближаването на колата, а когато премина, се затвориха с изскърцване, твърде близко до писък. Алеята също беше тясна и преминаваше явно през нещо като парк. От двете й страни стояха лампи, подобни на пълни луни. Бледата им светлина очертаваше силуетите на живи плетове, които имаха някаква форма, но беше невъзмовно да се определи каква. Стигна и до самата сграда на хотела. Имаше и уширение за паркинг. Спря, взе малкото неща, които имаше и се отправи към яркоосветената врата на която беше написано с преливащи от розово в лилаво букви Хотел  НЕЗАБРАВКА. Врата се плъзна встрани и я пропусна да влезе в малко но много красиво фоае. Веднага усети любимия си аромат на ванилия. Подът, от бледорозов мрамор, лъщеше под електрическите лунички на тавана. Големи колони зобикаляха малко басейнче със златни рибки и прекрасни розови лилии, а от тавана към стените бяха пуснати дълги, прозрачни шалове в различни нюанси на розовото. Таванът беше с цвета на небето от онези летни дни, в които изкристализираше до безкрайно светлосиньо. Луничките светеха така вълшебно, както биха изглеждали звездите посред бял ден. Всичко беше така съчетано, че да оставя усещането за лек, пухкав розов облак.
- Добър вечер – поздрави мъжт на рецепцията. Лора излезна от състоянието на унес в което беше изпаднала и го погледна. Беше висок, изклиючиелно добре сложен, с черен костюм и вишневочервена риза, без вратовръзка, с разкопчани последни две копчета. Лора не можеше да свали поглед от сините му очи, които я гледаха спокойно и изчакваха отговор.
- Добра да е. Мисля, че ми трябва стая за вечерта.
- Разбира се – мъжът се наведе напред и нещо проверяваше на компютъра. – Сама сте, нали? – попита той и заби сините си очи в нейните.
- Да... сама съм.
- Имате ли някакви предпочитания?
- Имате ли стая с вана, голямо легло и по възможност да е със източно изложение.
- Да азбира се. В брой или с карта ще платите?
- С крта.
- Много добре. Интересува ли ви цената?
- Не.
- Добре, в края на престоя си ще получите разпечатка за всичко.
Лора извади картата си и я подаде на мъжа.
- Не е необходимо сега, може да заплатите и на тръгване – усмивката му се стопи в очите й. Отдавна нищо не й беше правило толкова силно впечатление. Отмести погледа си от широката му усмивка и видя на плота пред себе си картата за стаята си – 75 При нас времето спира, насладете се пълноценно! Това малко послание, гравирано със златисти букви под номера на стаята внесе спокойствие в душата й.
- Ако желаете нещо за вечеря, може да слезнете в ресторанта, който ще намерите като се качите в асансьора и натиснете второто копче отгоре надолу.
- Да, благодаря – Лора се замисли, че не би било лошо да хапне нещо.
- А как да стигна до стаята си?
- С асансьора.
- Благодая. -  Докато се насочваше към асансьорите отсреща на рецепцията забеляза, че мъжът не сваляше очи от нея. Дори когато влезна и вратата се затваряше, той не отмести погледа си. Мястото започваше да й допада. Когато погледна към бутоните на асансьора за да натисне нещо, не намери такова, което да свърши работа. Имаше Рецепция, Ресторант, Лятна градина, Вътрешен басейн, Външен басейн, Сауна, Тенис игрище. Спа център, Фитнес център, Бална зала, Сладкарница, Кафе-бар, Нощен бар, Търговси център. А как да стигнеше до стая 75? Не можеше да разбере къде бяха копчетата за различните етажи, подобно на нормалните хотели. Тогава забеляза малка черна част от таблото, която й напомни за кабинета й. Тогава се сети, извади картата за стаята си и я прокара успоредно. След няколко секунди вратата се отвори и Лора влезна в своята стая 75. Веднага след нея вратата се затвори. Лъхна я познатия аромат на ванилия. Слабата светлина озаряваше като сиание цялото помещение, в центъра на което имаше огромно легло, отрупано с десетки пухени възглавници. Леки ефирни пердета падаха по френския прозорец. На нощните масички бяха сложени огромни букети от розови рози, на минибара имаше подредени множество кутийки с различни цигари, бутилки алкохол и телефон с един единствен бутон. По стените имаше накачени огромни картини, от онези, които винаги предизвикват носталгия към места на които никога човек не е стъпвал. Лора се доближи до прозореца, плъзна го и излезна на широка тераса с малка дървена масичка, две кресла и една пейка, покрити с мека дамаска. Влезна вътре и отвори вратата на банята. Беше дори по-голяма от спалнята. В центъра й беше обещаната вана с десетки шишенца наредени до нея. Стотици свещи бяха пръснати навсякъде. Бяха покрити с различни по цвят и по форма стъкленици. Всичко това изтръгна Лора от мислите й и сега единственото й желание беше да напълни ваната, да запали всички тези свещи и да се отпусне в топлата вода. Всичко това стана за минути. Лежеше отпусната в бялата пяна, до нея стоеше кристална чаша уиски с бучка лед. Всичко беше се загубило. Алекс не се появяваше на вратата, не чуваше гласа му, нямаше ги спомените, нямаше болка, всичко беше само тишина и хармония. С всяка глътка от парещото уиски умората от тъгата се отдръпваше назад и се стапяше в светлината, нахлуваща в душата й. Сънят я унасяше, не можеше да се отдръпне от омаята му. Озова се в огромно бяло помещение. Единствено самотно огледало стоеше на стената срещу нея. Приближи се бавно и погледна. Беше прекрасна. Дълга червена рокля едва прикриваше прелестното й тяло. Гъстат й разпусната коса покриваше голите й рамене, очите й искряха под опушения черен грим, устните й бяха обагрени в цвета на зряла вишна, толкова садко съблазнителни. Всичко изглеждаше перфекто, само не можеше да разбере защо беше всичко това... Не можеше да свали поглед от себе си
- Харесва ти, нали? – долетя до нея мъжки глас, така познат и все пак не го свързваше с никой, който познаваше. Обърна се бавно по посока на гласа, а там, зад нея, седеше в голямо, меко кресло мъжът от рецепцията. – Прекрасна си Лора. Винаги си била прекрасна, и ти го знаеш чудесно, това си ти, а не жената в която се превърна.
- За какво говорите? Та вие не ме познавате!
Мъжът се усмихна сякаш на себе си.
- Да, права си. Забрави официалнотите, аз съм Виктор и е по-лесно да се обръщаш към мен по име. Разбираш ли... тук при нас случайни хора не идват. Не попадна в хотела просто случайно...
- Как да не съм, ако не бях тръгнала по този път и ако не бях решила да дойда нямаше да съм тук, а някъде другаде.
Виктор се засмя искрено. – Тези неща няма как да ги разбереш. Който и път да беше поела, каквото и решение да беше взела, щеше да стигнеш до нас. Не си ли чувала, че по пътищата, които избираме за да избягаме от съдбата си, всъщност я срещаме. Няма как да избягаш от себе си.
- Тогава защо съм тука?
- Всичко по реда си – Виктор стана от креслото, отиде до нея, погали я по лицето, усмихна се и изчезна също така внезапно както се беше и появил. Гъста мъгла пълзеше в краката й, цялото помещение изчена, остана сама в студената мъгла. Силен звън я издърпа от нея. Отвори очи. Беше във ваната, водата беше хладка. Телефонът в съседната стая звънеше. Всичко е било само сън, успокои се тя, излезна от студената вода, уви кърпа около тялото си и се насочи към телефона.
- Да?
- Госпожице, вечерята е готова, ако желаете може да се присъедините в ресторанта – беше толкова познатия мъжки глас.
- Да, благодаря. – затвори слушалката. Обърна се към леглото, където беше съблякла дрехите си. Нямаше и следа от тях. Изумлението й достигна върхова точка, когато отвори и гардероба, след като беше притърсила навсякъде за тях и видя същата червена рокля от съня си. Чувство на страх премина през цялото й тяло. Беше безсилна и не можеше да си обясни какво ставаше. Единствено й идваше на ум телефонът. Вдигна слушалката с трепереща ръка и натисна единственото копче. Познатия мъжки глас се отзова отсреща
- Да госпожице?
- Може да ви се стори налудничежо, но напълно съзнавам какво ще ви кажа. Дрехите ми ги няма, в гардероба стои красива червена рокля и не мога да си обясня какво става.
- Не ви ли харесва роклята? – попита отсреща мъжкият глас съвсем спокойно.
- Дали ми харесва... – гласът й придоби лек истеричн отенък – не разбира те ли... не е там въпросът...
- А сандалите?
- Сандали... какви сандали, вие да не сте се побъркал.
- Да, сандалите до нощното шкафче...
Лора остана потресена, надникна набързо в посока на нощното шкафче и ги видя – прекрасни червени сандали.
- Това някаква шега ли е, скрита камера, какво подяволите правите – гласът й вече трепееше.
- Госпожице, успокойте се, това си е чиста политика на хотела. Обичаме да глезим клиентите си. Слезте за вечеря. Там лично ще може да разговаряте с управителя и да получите отговори на въпросите, които ви тревожат. Вярвам след това ще се успокоите и ще видите колко прекрасно е тук, сега ме извинете, имам работа – без да дочака отговор, връзката прекъсна.
Лора не можеше да събере мислите си. Сънят й... роклята... сандалите... Не й оставаше нищо освен да се облече и да слезне в ресторанта за да се срещне с управителя. Бяха й нужни отговори. Облече роклята. Размерът беше невероятно точен, все едно беше шита по поръчка. Взе сандалите, бяха също толкова прецизно подбрани. Погледна се в огледалото. Само още нещо малко липсваше за да се превърне в жената, която беше в съня си. Хвана без да се замисли чантата си и извади малко несисерче. Извади всичките си гримове. Малко руж, малко черен молив, спирала, червило... разпусна косата си и всичко дойде на мястото си. Все едно стоеше пред огледалото в съня си. Дали отново не сънувам? Погледът й се спря върху очите й. Сега те бяха неестествено тъмно кафяви, както някога... тези очи... толкова пъти точно тези очи я гледаха от огледалото, но това беше толкова отдавна... Отиде до вратата и натисна копчето. След секунди вече беше пред ресторанта. Масивна дървена врата, която се отвори с доближаването й. Симпатичен млад мъж стоеше от другата страна и се усмихваше преиветливо.
- Добър вечер, последвайте ме, моля.
Лора тръгна безмълвно след него. Залата беше огромна, приглушената светлина идваше единствено от огромните свещници по стените, където висяха и огромни портрети на хора – млади и по-стари, всички те бяха елегантно облечени и всички се усмихваха някак тайнствено. Когато преминаваше покрай тях имаше ужасното чувство, че те всички я следяха с очи. В центъра на помещението имаше дълга маса, подредена за вечеря. Столовете около нея бяха повече от тридесет. Някои вече бяха зати. Хора, също толкова елегантно облечени както тези от портретите, бяха насядали и разговаряха помежду си оживено, дори не забелязваха присъствието й. Младото момче й предърпа един от големите столове и я настани до симпатична руса жена, която се обърна и й кимна сърдечно за добре дошла. Лора се усмихна вяло и се обърна към момчето:
- Бих желала да се срещна с управителя.
- Той ще пристигне малко по-късно, госпожице. Ше желаете ли нещо за пиене?
- Да, малко Джони ако обчате.
- Разбира се.
Хората на масата не спряха да си говорят оживено, Лора дори и не ги чуваше, не искаше да ги чува, не я интересуваха. Стоеше мълчаливо облегната назад и само поглеждаше часовника на стената отсреща. Бавно отброяваше секундите. Времето сякаш не искаше да върви. Донесоха и уискито и отдаде цялото си внимание на него. Имаше нужда да се отпусне... Питието намаляше... сетивата й се отпускаха... хората около нея ставаха все по-весели. Светлината започна да се размесва с мъгла. Сладко опиянение я зави в топлата си прегръдка. Аромат на сласт премесен с ухание на вишни... Сладки ликьори... Чашата й пак беше пълна. Жената до деня се смееше толкова звънко, в главата й отекваха камбани... Млад мъж се доближи до нея и я хвана за рамото... Сините очи... гласа... Виктор.
- Трябва да... – започна унесено Лора
- Да, знам, ще говорим, но не сега.
- Но аз искам да... управителя, той кога ще дойде? – погледна го тя с очи изпълнени с умоление.
Виктор се усмихна широко – Погледът й се плъзна от вратата в далечината по стените с портретите и се спря в сините му очи – Ти?
- Да. Мога ли да те поканя на танц?
- Танц?!? – Едва сега до ушите й достигна тихата музика на някаква бавна песен. Без да отговори се изправи бавно, не можеше да изтръгне от себе си омаята на алкохола и безнадеждността на чувството за неизвестност. Вече не изпитваше страх. Алкохолът беше притъпил чувствата й и сега и беше безразлично. Той хвана ръката й, притисная със своята и я поведе в страни от масата, където имаше достатъчно пространство да приюти няколко двойки. Хвана я през кръста и я завъртя бавно. Притисна я до себе си. Гласът му бавно и тихо се промъкваше до ухото й:
- Лора, тук никой не е случаен, Тук никой не е дошъл просто ей така. Всеки един от нас няма какво да губи и тук е последната му спирка... Ти Лора, не мога да си обясня защо си се затворила така упорито в някаква съчинена твоя мъка, можеш да си щастлива, а не го правиш.
- Какво искаш да кажеш? – Лора отпусна глава на рамото му, знаеше какво говори, думите не бяха изказани, но не бяха и нужни, сега говореше душата й, миналото й, цялата й същност.
- Не знаеш ли? – Виктор нежно придърпа лицето й срещу своето.
- Зная, но не искам да е така, защо не можеше да остане за по-дълго
- Но Лора то е противоестествено. Александър беше идеалния вариант да те измъкне от теб самата, но той не притежаваше качествата, които да те направят щастлива. Няма как да избягаш от себе си, да се покриеш за малко да, но не и да се отделиш. Още по-лошо е както се получи при теб, ти си повярва, че можеш да се промениш. Че можеш да си любяща съпруга, едва ли не майка, да си перфектна домакиня, да си само на един мъж, да забравиш свободата на душата си, такава каквато ти имаш потребност да притежаваш.
Сълзите се наляха в очите й. Кой беше той и защо ровеше така в душата й. Животът й беше приключил, нямаше вече никакви шансове да го поправи, той премина и си остана такъв, какъвто беше.
Някога, много отдавна, сякаш беше друга тогава, работеше като момиче на повикване. Това беше професията й по призвание, не изпитваше и най-малко съжаление за това, което правеше. Беше си изградила имидж на елитна проститутка. Имаше визията, излъчването, интелигентността, възпитанието, обноските, и беше изключително гъвкава в поведението си, успяваше да се нагоди и към най-трудните характери. Беше предпочитана компания от много заможни хора, хора с власт, с неограничени възможности. Разполагаше с много полезни контакти и често й се налагаше да влиза в ролята на дипломат между някои от клиентите си, за което получаваше и извънредно щедри възнаграждения за добре свършената работа. Харесваше това, което правеше и особено средите в които се движеше. Успяваше да прави добри вложения по сметката си и да подсигурява бъдещето си. Влиянието й нарастваше, влюбените мъже увеличаваха броя си, с което се увеличаваха и безбожноскъпи подаръци, предложения за какви ли не луксозни пътешествия и чести предложения за брак. Тези последните в началото я озадачаваха и често я разсмиваха, до един момент, моментът на равносметката. Беше натрупала всичко, което искаше – контакти, средства за един презадоволителен живот, и все пак липсваше нещо, нещо което до сега не си беше позволявала да има – семейство. Така взе решение да се оттегли от бизнеса. Срещна Александър докато се разхождаше в парка. Беше чаровен, беше мъжествен, беше идеален. След няколко месеца бяха женени, тя зае така желаната си роля на домакиня и бързо свикна с нея. Алекс приемаше миналото й, не беше съвсем на ясно до колко всъщност бяха серозни нещата, Лора се беше постарала да спести неудобните моменти и беше представила по-лек вариант на истината. Единственото му условие беше да оставят миналото й да почива в мир. Отказваше да ползват парите й, отказваше да се нанесат в луксозното й  жилище, отказваше тя да се ползва от контактите си за да уреди и на двамата удобна работа и някак закрепиха отношенията си на уговорката ,,започваме на чисто". Годините загладиха въпросите, притъпиха миналото и животът тръгна по релсите на инерцията. Годините минаваха, дойде повишението на Алекс, а с отпразнуването му и краят.
Алекс беше за нея новото начало, беше различният живот, единствената стабилна основа на новото й Аз. След като него вече го нямаше, нямаше я и нея, нямаше кой да я задържи на този свят. Вече нямаше къде да отиде. Беше скъсала с миналото си, нямаше и настояще. Единствено пътят я беше приютил и я доведе до това извънредно ненормално място, където я познаваха преди да е разказала за себе си.
- И сега какво ще стане? – попита Лора, след като овладя себе си. Спомените й се оттеглиха отново в дъното на душата й и я оставиха пуста и самотна, притисната до този непознат и толкова близък мъж.
- Можеш да останеш при нас...
- Искаш да кажеш при тези хора... – погледът и се обърна към масата, която сега нямаше празен стол. Хората разговаряха оживено и се смееха гръмко, сякаш живота беше вечен празник, на вечно пълна трапеза. Това не беше нейният вариант, тя не принадлежеше на тази маса.
- Те са като теб, загубили са себе си и няма къде да отидат. Вложили са всичко, което притежават в комплекса и така са си осигурили райски живот до края на дните си. А тези по стените са тези преди тях, те са плътта на живата традиция, започната много отдавна...
- Но аз не мога да остана тук, аз искам живота си, аз искам да открия себе си отново. Аз съм свободна!
Лора се отдръпна от него, погледна масата с опиянените самодоволни усмивки на хората и се насочи към вратата. Виктор не помръдна от мястото си. Застана неподвижно с хваната зад себе си ръце и кротко я наблюдаваше с тънка доволна усмивка. Лора излезе във фоайето, извика момчето, което паркираше колите и го накара да докара и нейната. След секунди вече летеше към голямата порта на изхода. Излезе на пътя и пое с висока скорост по завоите. Искаше да избяга. Какво беше това, което й се беше случило, какви бяха тези хора, сънят, тази рокля, с която беше облечена? Гората от двете й страни се обличаше с все по-плътна мъглява перелина. Черни облаци тежаха на нощното небеи то се канеше да разхвърля по земята сълзите си.
Фаровете поглъщаха жадно пътя. За части от секундата спирачките изсвистяха и заковаха колата на място. Пред нея, под призрачно осветената мъгла блестеше пътна табела ,,Комплекс Незабравка  10 км"

[Annyyy]

Така увлекателно пишеш... Страхотно е... Края...  [bravisimo] [bravisimo]
[inloveee]

[chocolate_fairy]

Благодаря, че си имала търпение да го прочетеш  :kissoflove:

[mariana_fairy]

Прочетох го на един дъх... Хареса ми момента с връщането на спомените:

"Празният поглед на Лора улавяше тази вълшебна картина, в нея се съживяваха спомените й. Те заставаха пред колата, разиграваха се в страни от пътя тя ги задминаваше, а те се връщаха отново пред нея, преминаваше през тях, разпръскваше ги, както разпръскваше безбройните листа по пътя, но те като мъгла отново се вливаха пред очите й – първата усмивка на Алекс, смеха, първата им целувка, вечерята на свещи, страстта, къщатата им, сватбата, повишението, празненството, уискито, шоколадът, пияния смях, проливния дъжд, фаровете на насрещната кола, светлината, медицинската сестра, смазващата мъка, сълзите, кофчега, гробището, дупката в земята и последното сбогом... Прелиташе през това отново и отново и колкото и да увеличаваше скоростта не можеше да избяга от тях. Те я следяха, наблюдаваха я, обгръщаха я, задушаваха я. Сълзите се раждаха в сърцето й и умираха по пътя до очите й, вече нямаше сили да плаче, нямаше сили да чувства. Празнотата беше смазала всичките й сетива, държеше душата й завързана за безвремие и безсмислие. Единствено безцелния път й беше останал. Само той можеше да донесе утеха и спасение, само той я разбираше и приютяваше."

Другото, което ме впечатли беше това, че просто не можем да избягаме от съдбата си, каквото и да правим... има някаква необяснима предопределеност и колкото и да бягаме пак стигаме до един и същ момент, преживяваме едни и същи неща. Всъщност дали наистина можем да избягаме от това, което ни е писано, от участта си или всичко, което ще ни се случи е написано някъде и каквото и да правим все до едно и също място ще стигнем? Сами ли предопределяме съдбата си или сме част от нечий план? - накара ме да се замисля... Обожавам да те чета, благодаря, че ми позволяваш да надникна в душата ти...

[chocolate_fairy]

Фортуна... често си мисля за нея, особено след някой по-особен ден в който като че всичко нарочно върви на криво - прост случай от ежедневието - закъснявам за работа, съответно няма места за паркиране, и накрая разбирам, че съм забравила ключовете за офиса... айде пак удома - и какво да видя,оствила съм ютията включена  - съдба или чиста случайност?!? Често си мисля и за т.н. Ангел Пазител, но това в някоя друга темичка. Целувам те и ти изпращам хиляди усмивки  :kissoflove:

[Elektrika]

Мисля, че това, което си написала е страхотно! Нямам думи просто ...   :kissoflove: :flowers:

[kalista]

Брех, дъха ми спря..  [inlovee]


Невероятно увлекателно наистина... Запленяващо [heart__] [inloveee] [bravisimo]

[chocolate_fairy]

Брех, дъха ми спря..  [inlovee]


Невероятно увлекателно наистина... Запленяващо [heart__] [inloveee] [bravisimo]

Благодаря,че ме направи щастлива :)  :kissoflove:

[Devil`s Bride]

 [cvetee] Наистина увлекателно и интересно. Накара ме да затая дъх, докато стигна до финала на разказа, и също да се замисля за доста сериозни неща  [heart__]

[chocolate_fairy]

Мисля, че това, което си написала е страхотно! Нямам думи просто ...   :kissoflove: :flowers:

Благодаря много!!! Радвам се че ми отдели време  :kissoflove: :kissoflove: :kissoflove:

[chocolate_fairy]

[cvetee] Наистина увлекателно и интересно. Накара ме да затая дъх, докато стигна до финала на разказа, и също да се замисля за доста сериозни неща  [heart__]

Благодаря, че си уловила идеите ми  :kissoflove: [gu6] [gu6]

[Dulce_Insoportabla]

Невероятно пишеш и аз,както другите, го изчетох на един дъх :hot:  [shame] :) [inlovee]

[chocolate_fairy]

Невероятно пишеш и аз,както другите, го изчетох на един дъх :hot:  [shame] :) [inlovee]

:kissoflove: Целувки и прегръдки за топлия коментар  [gu6]

[summerwine]

И ДНЕС НАХРАНИХ ДУШАТА СИ! БЛАГОДАРЯ ТИ!

[chocolate_fairy]

И ДНЕС НАХРАНИХ ДУШАТА СИ! БЛАГОДАРЯ ТИ!
[/quote

Аз благодаря за прекрасния отзив!  :kissoflove: