Интервю, хванато по средата

[chocolate_fairy]

- Къде е истината?
- Коя истина, моята или вашата, на другите?
- Истинската истина.
- Остана в мига в който се случи, след това от нея остана само спомен, легенда... изкривена, разкрасена, замъглена, искам да кажа няма я, загуби се по пътя на времето. Остана само удобната истина, но истинската... боя се, че няма как да Ви срещна с нея. Но мога да ви предоставя универсалната истина... бях тук за да бъда щастлива. Само аз си знам с какво чувство си тръгвам.
- И какво е то?
- Питате прекалено личен въпрос, но ще ви кажа... чувството е мир.
- Чувствате ли вина?
- За какво? За това че живях, за това, че мислех и преследвах това, което вярвах, че искам да бъда. Не чувствам вина. Чувството за вина е собствения душевен съд, който не обективен, нито субективен... дори не е и честен... но наказва. Моят съд отдавна се произнесе – Свободна
- Къде сгрешихте
- Сгреших единствено с егоизма, допуснах да води разума ми дълго време. Но егоизмът се оказа лош съветник. Той разяжда, покрива щетите с красива паяжина на самовнушение, че така е правилно и продължава да дълбае, унищожава ако не бъде спрян на време. 
- Ако можехте, бихте ли върнали времето назад?
- Стореното, сторено. Ако можех да се върна вероятно бих взела същите решения. В крайна сметка съм това, което моят път е изградил, а вече ви казах, достигнах себе си в параметрите на очаквания резултат, какъв по-голям успех. Пари ли? Тези които се опитваха да ме купят и продадат? Те са по-коварен приятел дори и от егоизма. Власт ли? Тази която е синоним на страх? Само смелите могат да я притежават. Аз не съм смела. Сърцето ми се оттегли от тези блага.
- Искате да кажете, че сте различна?
- О, не, съвсем не, напротив и аз съм жена като всички останали, обичам удобствата, обичам глезотийките, но само когато ме правят щастлива, а това не се случваше винаги, когато ги имах в наличност. Не ме разбирайте погрешно, имах навика да се увличам по себе си. Харесваше ми да съм красива, чаровна, прекрасна дори, харесваше ми усещането за превъзходство, харесваше ми да нося самочувствието на желана жена, но това са дребни неща, те са моментни, те са като ядките, придават усещане за ситост, но е само временно. Душата се нуждае и от по-сериозна храна.
- Това означава ли, че не сте била поддържана жена?
- Какво разбирате под поддържана?
- Такава, зад която стои стабилен мъж и се грижи за нейните удобства.
- Разсмивате ме. Естествено че съм била. Но в смисъла, който вие влагате, това не беше за дълго. Споменах ви вече за ядките, ако на някого са му достатъчни... чудесно, но не и на мен. Последователките на Афродита разбират по-друг начин живота, за това в крайна сметка сме различни всички. Ако тях ги блазни портфейла в джоба, мен ме интересува какво още може да ми даде един мъж. В крайна сметка портфейла не е вечно пълен или вечно празен, всичко тече, всичко се променя.  Веднъж разговарях с познат. Човек с много големи възможности, неприлично големи възможности, много интелигентен, възрастен и сам. Колко удобен за Афродитките. И като почти всеки мъж в неговото положение се поддава на младостта им, красотата им, дарбата им да омайват. Но те не могат да му предложат нищо друго освен това за което се грижат толкова усърдно и всяка от тях има шанс, но нито една не може да остане за дълго. Защо? Защото то е като Банка за услуги. След като дългът се върне, всичко свършва. Той за тях е едно стъпало по-нагоре, а те за него са оръжие да убива самотата и потребността да задоволява мъжествеността си. Пито, платено. Логично е една от тях да остане накрая, дори и той ще се измори от разнообразието. Вероятно си задавате въпроса, защо не се захваща с по-възрастни и улегнали жени. И аз му го зададох. Отговори, че е изморен да се опитва да прави впечатление и да полага усилия да задържи такава жена до себе си, по-лесно е да не се напряга излишно. Но правилен ли е изборът на какво да е, пред пътя на борбата за нещо в което виждаме смисъл? Всеки сам за себе си да отговаря.  И този пример не е частен случай, а повсеместна практика. За всеки влак си има пътници, нали така? Та мисълта ми беше, че по тясната стълбичка на йерархията имаше много повече начини да се движа. За щастие имах право да избирам – пътят на Афродитките, пътят на учебниците и изтощителна работа, пътят на ашуро-баджанащината,  пътят на интригите, пътят на парите и какви ли още не пътища, пътчета, пътеки и дири... Аз избрах моя път на спокойствието. Запитвали ли сте се някога дали сте истински щастлив?
- Аз ли?
- Да, Вие. Имате ли работата, която винаги сте искали, до вас ли е жената, която обичате, здраве и щастие ли цари в дома ви.
- Да... смея да твърдя всичко е както трябва.
- Е, щастлив ли сте?
- Предполагам, че да...
- Предполагате... Има ли нещо, което мислите, че ако постигнете или притежавате може да ви направи щастлив, без да е нужно да предполагате?
- Амм... сигурно има...
- Така си и мислех. Знаете ли, няма значение какво е то, истина е, че винаги на човек му липсва нещо или нещичко за да е истински щастлив. И там е целият проблем, защото човек никога не може да има абсолютно всичко, което иска или му е нужно. И  там е и грешката в разбирането на щастието. Разбира те ли... то не е като черна дупка, която поглъща всичко и винаги е готова да погълне още и още... това постоянно желание за още и още е плод на човешката алчност към живота, на невъзможността да се задоволи глада на желанията. Това е благословия и бич. Този глад ни тласка напред, към развитие, но и ни ограбва. Покрай устременото преследване на мечти и цели често изпускаме времето си тук и сега и препускаме към бъдещето с вяра, че някъде там ни очаква сбъдването и абсолютното щастие. За мен щастието е съизмеримо с вътрешния мир... Спомняте ли си във ,,Фауст" от Гьоте, репликата на Фауст, която е като код, сигнализиращ, че е готов да завърши жизнения си път и да предаде душата си на Мефистофел: ,,О миг, поспри, толкова хубав си ти!"(1). Толкова е простичко – хармония, толкова индивидуално-лична, колкото си и мислите на всеки един. Щастливи са онези, които постигнат миговете, в които се сливат с хамонията, мира, красотата, любовта или както наричаме всичко това с една дума - Бог.
- Доволна ли сте от живота си?
- Да, беше прекрасен, пъстър ден и се надяван нощта също да е толкова прекрасна. А и вече й е време да настъпи.
Химикалът спря да скърца тихо по листа. Вратата се отвори и бяла светлина заличи всички контури на живота и неговия свят. Жената направи последната си крачка и се разтвори в хармонията на всемира


1.   – цитатът е по памет, възможно е да не напълно точен

П.П. Миме, някога ми препоръча ,,Захир". Едва сега имах време и възможност да я прочета. Това е резултатът.

[mariana_fairy]

- Къде е истината?
- Коя истина, моята или вашата, на другите?
- Истинската истина.
- Остана в мига в който се случи, след това от нея остана само спомен, легенда... изкривена, разкрасена, замъглена, искам да кажа няма я, загуби се по пътя на времето. Остана само удобната истина, но истинската... боя се, че няма как да Ви срещна с нея. Но мога да ви предоставя универсалната истина... бях тук за да бъда щастлива. Само аз си знам с какво чувство си тръгвам.




- Чувствате ли вина?
- За какво? За това че живях, за това, че мислех и преследвах това, което вярвах, че искам да бъда. Не чувствам вина. Чувството за вина е собствения душевен съд, който не обективен, нито субективен... дори не е и честен... но наказва. Моят съд отдавна се произнесе – Свободна


- Къде сгрешихте
- Сгреших единствено с егоизма, допуснах да води разума ми дълго време. Но егоизмът се оказа лош съветник. Той разяжда, покрива щетите с красива паяжина на самовнушение, че така е правилно и продължава да дълбае, унищожава ако не бъде спрян на време. 
- Ако можехте, бихте ли върнали времето назад?
- Стореното, сторено. Ако можех да се върна вероятно бих взела същите решения. В крайна сметка съм това, което моят път е изградил, а вече ви казах, достигнах себе си в параметрите на очаквания резултат, какъв по-голям успех. Пари ли? Тези които се опитваха да ме купят и продадат? Те са по-коварен приятел дори и от егоизма. Власт ли? Тази която е синоним на страх? Само смелите могат да я притежават. Аз не съм смела. Сърцето ми се оттегли от тези блага.

За истината: Всички тичаме след нея, преследваме я, а когато я погледнем в очите се обръщаме и тръгваме да бягаме, понякога не можем да я преглътнем и горчи... Истинската истина я няма - всеки си носи своята истина в джоба...и живее с нея, както намери за добре...

За вината, съда, съвестта и вярата: Всички те са безкрайно субективни. Вината съществува единствено в нас, не е нужно друг да я вижда,за да я усещаме, не е нужно да я има,за да ни разяжда. Не можем да съдим другите преди да погледнем в себе си. Съвестта е другото име на страха - както казва О. Уайлд и макар, че е морален коректив и тя не е безгрешна... А вярата - ако можех да я раздавам щях да го направя, тя е катализатор на всички духовни цветя, растящи в сърцето...

За егоизма: Признаваме или не всички сме егоисти в една или друга степен, егоизма ни придава същност, прави ни по-пълнокръвни и макар, че е лош съветник можем да си го позволим в малки количества и на гладно...Грешки, грешки и последствия и все пак нашите грешки, нашата участ и житейски уроци...

За времето: За всяко нещо има точно време и момент...стореното сторено, един единствен шанс да бъдем такива, каквито сме, без да мислим за бъдещето, а за днешния ден, това му е хубаво на времето - някои неща могат да ни се случат само по веднъж...

Тези моменти ме впечатлиха и това по-горе е моя коментар, а за "Захир".. какво да кажа освен, че книгите са като добър приятел - винаги има какво да научиш от тях... Целувам те и браво за написаното
[plqs plqs] :kissoflove: [plqs plqs]

[chocolate_fairy]

Много се радвам когато ме подкрепяш :)  :kissoflove: