Как умират оптимистите

[ТърговецНаМечти]

   Адски болки ме пронизваха през стомаха. Бях се прегънал, а от устата ми капеше слюнка, която не можех да преглътна от болка. Едвам вървях през Южен парк, а хората ме подминаваха с безразличие и отчасти презрение. Можех да ги чуя какво си мислят:
,, Тоя инвалид пък къде е тръгнал?", ,, От много ракия това става.", ,, Боже, какви отрепки идват в тоя парк, а аз си водя децата тук."
   Това ли заслужавах? Това ли е? Презрение.. Равнодушие.. Предразсъдъци. Не, разбира се, но те са хора като всеки друг - и те си имат работа за вършене. Ах, каква болка. Няма ли поне един, който да помогне, да ми даде хапче или поне една салфетка да се забърша. Ей това момиче изглежда услужливо. Виж го само – със шарени дрешки и на плитки се е направило. Не са плитки, нещо друго е, ама все пак.. Приближих се предпазливо до нея и запитах:
   -Извинявай, момиче, мога ли да те помоля за една малка услуга?
   -Брато, трева безплатно не давам. – рече и отсече.
   -Не, не ми трябва трева – гледай, трева, колкото искаш. – и изръкомахах учуден от отговора. -  Ще може ли едно хапче да ми дадеш?
  Момичето ми хвърли странен поглед.
   -О, ти си яко зарибен, братле! – отвърна ми тя и се засмя. – Колко даваш?
   -Виж, нямам пари в мен. Портфейла ми остана вкъщи, а уж само за малко излязох. Не може ли без пари да ми го дадеш, защото наистина ми трябва?
   -Дай да се разберем. Няма пари – няма хапче. А и така като те гледам, последното нещо, което ти трябва е хапче.
  Какъв му е проблема на това дете? Има хапчета, а едно не иска да даде. Ама сигурно й трябват и на нея. А и може да не са тия хапчета, които на мен ми трябват. Нека да не я притеснявам повече.
   -Благодаря, все пак.
  Силните болки в корема ми не спираха и имаха чувството, че жив ме ядат. Затътрузих отново надолу по дългата алея. Ах, колко е дълга, а все ми се е струвала къса. А, ето! Ето един младеж, който изглежда по-заможен. Него ще помоля за помощ. Едва ли ще ми откаже.
   -Извинявайте, господине. Ще може ли..
   -Остави ме! Не виждаш ли, че по водя разговор по телефона. – ядосан ми се тросна. – Айде, бегай по-надалече.
   -Ама, аз само за..
   -Пари ли ще ми искаш?
   -И пари може, ама аз..
   -Искаш пари – хвани се на работа. Работа, колкото искаш!
  И този нещо не ме разбира. Ама ето го и той си има работа. Няма само с мен да се занимава. Ах, ах! Тази болка ще ме довърши. Нищо, все някой друг ще се намери. Кой може? О, ето го Петър!
   -Пешо! Пешо!
Въпросният Пешо се обърна и се смути при вида ми.
   -Ангеле, какво ти е, човече? Добре ли си? – заразпитва ме той, докато приближаваше с бърза стъпка.
   -Коремът ми ме разкъсва от болка.
Огледа ме как съм се сгърчил, видя ми и лицето и каза:
   -Ела с мен. Ще те закарам до болницата. – подхвърли притеснен Петър и отиде да осведоми жена си къде отива.
  Най-накрая се намери някой, който няма да ме изостави. Да е жив и здрав Петър. Ето му и колата – лъскава, спортна, и със скоби на гум.. Какво правят тези полицаи с колата му?
   Петър изтича светкавично до най-високопарния от тях и му заговори:
   -Моля Ви, господин полицай, искам да закарам човека до болницата. – искрено заговори приятелят ми, но полицая само поклати нееднозначно глава. - Ако трябва ще платя двойна глоба!
  Полицаят се обърна намусен, сякаш му предлагаха да го жигосат.
   -Човек, нечовек.. няма как да стане. Що сте паркирал тук?
   -Не видях знака от клоните! Съжалявам, моля Ви, само до болницата ме пуснете да ида.
  Полицаят се приближи към събеседеника и подаде устата си към ухото му.
   -Слушай, дай 50 лева и го закарай ако искаш и в Диарбекир.
  Петър набързо бръкна в якето си и извади портмонето. Отвори го и отчаяно започна да го пребърква. Тогава на свой ред подаде устата си към полицейското ухо:
   -Имам само 40..
   -Без такива. Или 50 или се оправяй!
  Спасителят ми набързо се обърна и ме хвана подръка. Затичахме към булеварда.                 Петър лекомислено вдигаше и сваляше ръка в опит да спре такси. На мен ми се догади от болките в стомаха и неволно сложих ръка пред устните си. Скоро отидох до едно дърво и се изповръщах, но останах по-изненадан, отколкото трябваше – Повръщах кръв, и то обилно.
  Тогава приятелят ми се отказа от таксито и извади бързо телефона от джоба си. Набра 150 и им каза какво се случва, а те отвърнаха, че до 2 минути ще дойде линейка.                                                                                                                                               
  Прималя ми, краката ми се умориха и отидох да седна под едно дърво.
  Брей, какво ми се случва! Ах! Този стомах.. Защо така? Може ли да е от яденето? Не, не от яденето.. От цигарите е тогава.. ама и от цигарите не е, знам си аз. Да не би да съм съгрешил нещо и да си получавам заслуженото... И това не е.. Ох! Стомахът ми..
  Изповръщах се отново. Жалка гледка бях за хорските очи.. Даже едни хлапета ми се присмяха. Ама те дребосъци, какво иначе да правят. Отивам си аз, усещам го.. Ама на Пешо какво да му кажа?.. Колко време мина, между другото?..
      Бяха минали двадесет минути, а линейка нямаше. Косите на Петър едва не побеляха. Беше застанал до приятеля си и само пъдеше хорската злоба от него. От време на време се обръщаше да разбута любопитните минувачи, а после отново клякаше и стискаше здраво ръката на Ангел. Говореше му, но той не отсяваше мислите си от думите му.
   На двадесет и четвъртата минута линейката дойде. Качиха мигновено клетника, докато другарят му даже не си направи труда и да ги охули.
    Ах, че светлини.. И тоя доктор какъв е смешен с тоя мустак, дето е пуснал.. Тъмно ми е. Пешо, кажи им да светнат, че нищо не виждам. Петре..
  ************************************************************************

   Мария.. Мария, какво ли прави тук? 
   -Мария? – изстенах аз.
   Усещах се не на място.. На някакво неудобно легло. Огледах се и какво да видя – аз съм в болницата и на всичкото отгоре съм и на системи. Погледнах към Мария – цялата в сълзи.
   Значи, все пак, ми се е разминало.. за добро или за лошо.
   -О, Ачо! Колко се уплаших, не знаеш. – отвърна ми разридана.
   -Не се плаши, Миме. Най-много да умра.
   Мария ме изгледа полу-разплакано полу-укорително и придоби вид на отвъдна посетителка.
   -Ангеле, слушай ме сега! Това не може да продължава. Ти едвам не умря, а очакваш от мен да мисля като теб – всичко розово, всяко зло за добро, ама не може. И тук теглим чертата. Или ще се хванеш в ръце да бъдеш човек като човек, или бяхме дотук. – изреди каквото имаше да казва набързо, стана и излезе, без да ми даде думата.
   Човек като човек.. Те и те едни хора.. Но тя е права, няма как. Няма как да си овца сред вълци и пак цял да останеш. Сега като се замисля какво ми се случи.. Боже, та аз за малко да умра. Колко мразя, че ме е така страх от смъртта. Но пък си обичам живота. Защо да го губя? Защо да губя и чуждите животи?.. А аз съвсем предумишлено се бях приготвил да лягам в саркофага. И всичките тези хора.. ако бяха помогнали дори малко нямаше да се стигне дотук. Момичето можеше да ми даде едно хапче, господинът да услужи с пари, полицаите да ни пуснат до болницата, някое такси да спре, минувачите да помогнат, а не да ме гледат като екземпляр от зоопарк... И на фона на цялата тази трагедия, аз съвсем спокойно приемах факта, че за тях съм зрелище, а не умиращ. Това е човекът – изтъкан от всички смъртни грехове, самодопълващи се в една гротескна фигура. И колкото повече мисля, толкова повече разбирам, че Мария е права.. Няма да го бъде повече така..



P.S.: Съжалявам за лошата редакция, но нямах много време ;]
 

[небесносиньомомиче]

 [evala]

[Gentiana]

[cvetee] [cvetee] [cvetee]

[Devil`s Bride]

 [bravisimo] Толкова актуално ... и цялата тази емоция и най-вече поуката. Нямам думи  [evala]

[agressive_girl]

Прочетох го на един дъх! Имаш невероятен талант и пишеш страхотно! Каквото и да кажа, все ще е малко..  [bravisimo] [bravisimo] [6te mal4aaa]

[ТърговецНаМечти]

[gentle-fen] Благодаря страшно много на всички. [gentle-fen]

[Annyyy]

Браво  [ihuuu]

[ArChaNgEl]

Мисля, че от всички тук аз те разбирам най - добре какво точно искаш да кажеш и честно да ти призная си много прав, а като се замисли човек наистина изглежда страшно...поклон Драже  [plqs plqs]

[SimonaShtonova]

Нямам думи... Невероятно ...  [saddd] [evala] [cvetee]