Пианистът

[agressive_girl]

Това е първия ми разказ.. Не е довършен, но дано ви хареса.


Беше средата на февруари. Навън валеше и май нямаше скоро да спре. Но нека - той се чувстваше по-добре, когато валеше. И в душата му. И навън. Както минувачите оставяха кални отпечатъци по заскрежената улица, така и спомените в съзнанието му оставяха белези. Не болеше. А дали? Просто валеше...
Пианото в стаята отдавна замлъкна. Прах покри капака и клавишите му. Черни и бели. Спомени и болка. Надежда и радост. Просто пиано..
Той не обичаше да показва чувствата си. Живееше сам в голямата си ренесансова къща. Единствено котката нарушаваше мълчанието. И в дома му. И в него...
Минаха се години. Дори прекалено много и като че ли забравиха да се спрат при него. И при котката. Огънят в огнището вече немощно пращеше. Без да топли. Тъжно...
Самотата вече не се издържаше. Задушаваше го и го замразяваше отвътре. Искаше му се да крещи. Сърцето...
Съзнанието му се замъгли. И очите също. А навън напук на всичко заваля по-силно. И калта се стопи. Тишина...
Не издържаше повече. Запъти се към стаята. Към миналото. Стъпките му отекваха по пода и сякаш с насмешка му напомняха: "Ти си сам! Сам.. Самотен.. НИКОЙ!" Но той не ги слушаше. Статуите от двете страни на стълбището протягаха ръце към него. Демони. В душата му. Сълзите се стичаха от очите му. Горчиво.. Продължаваше да върви. А навън - да вали. Безкрайно дълго.. вървене.. мислене.. самота.. Не се усети кога стигна... Там. В стаята. С пианото.

Когато отвори вратата, притаи дъх. Връщаше се назад. Не беше лесно. Животът му не беше лесен..
Времето бе избрало да спре. За миг. За него.
Пристъпи със свито сърце вътре. Всичко си беше същото. Но отражението в огледалото го гледаше някак странно-студено. Празен поглед. Самотно сърце. Пропилян живот.
Картините от стените го поглеждаха безизразно. И с насмешка. Но само понякога. Но не и сега.
Свещите пращяха. Тежки завеси покриваха прозорците. През малка пролука се виждаше зимния ден. С цялата му белота. И отчужденост. Но едно нещо привличаше погледа от всичко. Пианото. Господарят. На живота му. Стъпките бяха приветствие. За добре дошъл.
Той дръпна стола и седна. Не можеше да удържи ръцете си. Трепереше. Повдигна капака и ги докосна. Клавишите. Сякаш ток премина през тялото му. Облекчение. Утеха. Дори и котката спря да мърка и легна на перваза, взирайки се в ръцете му. Всичко утихна. Той си пое дълбоко въздух. Затвори очи. И засвири..

[tonnny_bg]

Дотук е много,много красиво.Даже го чух това пиано. [bravisimo] [a taka]

[dark lady]

много е силно и дълбоко успяваваш да докоснеш душата му. [plqsssss] [plqs plqs] БРАВО много е добро!

[agressive_girl]

Ето и крайният резултат-надявам се да ви хареса.  [heart__]

Засвири. За последно. Без да мисли. Първите изстъгнати звуци се забиха като нож. В душата. В това, което бе останало от нея. Не усещаше. И по-добре. Не виждаше нищо. Свиреше опиянен. Въздухът натежа от умора. И тягосно се стоварваше върху него. Но той само поклати глава. И продължи. Странно спокойствие го обля. Може би не бе чак толкова страшна. Смъртта. Или любовта. Все едно. Пръстите галеха нежно пианото. А то сякаш разказваше.. За красотата на всяка пролет.. За изминалите години.. Не го обвиняваше. Нищо нямаше да е същото. Какво значение имаше.. Нали бяха заедно.. Сега. И завинаги. Продължаваше да свири. С още повече страст.  Разкъсваше се отвътре. Искаше да заглуши нарастващото отчаяние. Сам и уморен...


Изведнъж замлъкна. Имаше сили само за още едно последно произведение. Moцaрт-Requiem. Любимото му. Като за последно. Прозвуча като вик за помощ. Прошепнат тихо. Умоляваше. Само още малко. Нека го боли.. Така поне се чувстваше ЖИВ! По устните му премина усмивка. Като сянка. Каква заблуда... Боже! Нямаше сили да го довърши. И спря. Котката като че ли го погледна изненадано. Това ли беше... Свещите догаряха мъчително. Навън бе спряло да вали. Той стана и отиде до прозореца. Облегна се на перваза. Мислите му бяха хаос. Но бе доволен. Бе изпълнил последния си завет. Благодари на Бог за таланта си. За всичко.
Каква ирония. Утрешният ден може би щеше да прилича на днешния. А може би нямаше. Нямаше да е същото без него.
Пианото отново щеше да се покрие с прах. И всичко щеше да потъне в забрава. Дълбоко в себе си се молеше. За едно последно нещо. Да не го забравят. Да не забравят къщата, котката, пианото.. Дори и случайните минувачи да поглеждат натам и да си казват: "Тук живееше един пианист. Виртуоз. Талант. Самотен. Бе отдаден на пианото и си нямаше никой. Само една котка споделяше самотата му... Един пианист.. Болен от рак."

[chocolate_fairy]

невероятно образно е  :kissoflove:

[agressive_girl]

Благодаря, че се отби  [heart__]