ИЗПОВЕД...

[andromeda]

Обещаха ми, че нищо няма да се промени, че никога няма да ме напуснат, че няма да порасна и ще си остана малка завинаги!!!!Обаещаха ми...Но не те трябваше да ми обещаят, нямаха тази власт...Никога не обаещавай нещо, което не можеш да изпълниш, особено на едно дете!
Повечето мои връстници бързаха, искаха да са като възрастните да са отговорни, независими, да преследват мечтите си.А моята единствена мечта беше тези дни да не свършват никога.Защо ми беше нужно бъдеще, когато всичко, от което имам нужда е при мен в настоящето.Знаех, че един ден времето ще ми отнеме тези приказни моменти, ще ги изтръгне от живота ми и аз ще бъда безсилна да му се противопоставя.Само споменът за тях ще ме връща назад с умиление...Но не исках да мисля тогава за това.Интересуваше ме само едно: да се събудя рано и да видя как сънено слънцето наднича през отворения прозорец на стаята ми, как с всяко свое повяване вятърът разтваряше във въздуха сладкото ухание на пролетни цветя и утринна свежест.Исках като изляза на двора птиците да ме посрещнат с песен, да видя как баба ми се усмихва за добро утро и ме пита какво искам за закуска, да изтичам на полето докато росата все още не се е изпарила от крехките треви и да погледам забулените в мараня върхове на Родопите, чуя как дядо ми вика след мен да не цопам в локвите...
Обожавах, когато късно вечер се прибера от игра и заваря старите хора от махалата насядали на пейката пред нас, усмихнати и ведри.Всяка бръчка по грубите им лица бе следа от времето, оставена нарочно, за да напомня за живота им-прост и хармоничен...Сякаш за тях всичко бе толкова лесно и ясно.Толкова много смърт и разочарования бяха видяли през годините, как успяваха да запазят този дух?!Тогава сядах под звездите вънка на пътя при тях и слушах историите им, събрани от спомените, надживели самото време, за да стигнат при мен.Разкази за съдби и хора живяли много преди да се родя оживяваха пред очите ми.И в този момент осъзнах!Това е, това е нещото, което ги държи живи и ги кара да се будят всеки ден-споменът и надеждата, че един ден ще се завърнат отново към тези щастливи мигове, дори и да не е в този живот, те вярваха, че любимите им хора не са ги напуснали, че ги чакат някаде там в безкрая, че ще дойдат един ден и ще ги отведат удома.
Ужасяваше ме този начин на мислене, но това бяха те, истински, смели, реалисти до последно.
А аз, аз бях егоист и все още съм, защото не исках да повярвам, в това което те вярват, исках времето да спре, исках живота им само за себе си, исках никога нищо да не се променя и винаги да живея в моя малък  перфектен свят.Отказвах да повярвам, че това е невъзможно.
Сега, когато хората от моето детство отдавна вече си отидоха, аз разбрах колко наисван съм била, колко глупаво е било всичко, и колко безсмислени са били надеждите ми.
Не съжалявам за нищо.Едва сега разбрах, че нямам нужда от спомени, че не искам да се връщам към тези дни.Нека миналото си опстане там кадето е, погребано в спомените прашни!Може би не бях готова да срещна реалността, може би никога няма да бъда.Човек не трябва да се връща към спомените си, а към местата и хората, които обича.Единствено те са реални, всичко друго е въображение....Сега вече гледам напред..., но дори там в далечината неспирам да търся с поглед загубените си децки мечти.Как е възможно да не съм разбрала кога се превърнах в това, срещу което толкова години се борих като дете, превърнах се в една от тях, превърнах се в човек примирил се със съдбата с кратката малдост и с всекидневието!
Но те не спазиха обещанието си!Не искам да съм като тях...Какво имамправо да обещавам и какво мога да изпълня?!
"Такъв е живоът" казват всички!И аз им повярвах...или поне така си мисля...

[Eyes^On^You_F]

 [a taka] :flowers: [plqs plqs]

[andromeda]

 [inlovee]

[mariela]

страхотно е!

[Diablos]

Човек има нужда да се връща към спомените си от време на време... Пресните спомени могат да бъдат болезнени,но с времето почти несъзнателно в мислите остават само приятните спомени... "Времето лекува всичко".Да,знам,че не е съвсем вярно,но когато погледнеш назад не виждаш ли именно хубавите неща? Никой не иска да си спомня тъгата си... Вярно,че понякога след веселите спомени идва точно тя, но това е неизбежно... Едното не може без другото... Недей да заравяш спомените си...Пази ги,отбирай ги,обичай ги,мрази ги,ако мислиш ,че трябва, но не ги забравяй... Твоите спомени са твоя прозорецът,през който само ти можеш да погледнеш,звездите,които само ти можеш да видиш,ароматът,който само ти можеш да вдишаш,вятърът,който само ти можеш да усетиш да пробягва по ръката ти...Твоите спомени са твоето малко,но безценно и незаменимо съкровище...

Браво за искрената изповед...Освен,че е искрена, е и много въздействащо написана... [cvetee]

[andromeda]

Да знам, че спомените са единственото живо нещо, което ми остава от тези хора.Но в момента точно те най-много болят.Защото именно спомените ми напомнят непрекъснато за мигове, които никога вече няма да се повторят и за думи, които няма вече да чуя...Затова се опитвам да не си спомням, но не искам да свиквам с това полужение, защото то не е решение.Просто животът ни учи да се примиряваме с капризите му и ние нищо не можем да направим...
Благодаря ти най-сърдечно за това, което каза, Diablos, мисля, че имах нужда да го чуя! [spining heart]

[Diablos]

Радвам се , ако съм успял да помогна с нещо  [гуш] (доколкото въобще някакви думи могат да помогнат в случая...)

[andromeda]

Хубаво е човек да знае, че поне има кой да го изслуша...