Самотникът и бялото конче

[Unforgotten`feeling`f]

                                                                    Самотникът и бялото конче

       
        Тръгнал рано сред природата, за да търси гъби, млад самотник крачеше, загледан в земята. Сухите храсти пукаха изпод бавните му стъпки, а мълчаливата гора допълваше тишината в сърцето на човека, чийто живот се изчерпваше в едничката цел-да осигури прехраната си. Замислен за собственото си безсмислие и пустота на съществуване, самотникът се залута из дебрите на дивата природа. Беше се загубил, а по обед яркото слънце започваше да разкрива мощта си, пръскайки изпепеляващи лъчи по тялото на човека. Струйка под се плъзна по гърдите му и му се прииска в тоя миг да намери пътя, за да се върне у дома...Но нито сила имаше, нито знаеше коя е посоката.
         След известно време се чу странен шум и тропот, самотникът бе принуден да надигне наведената си надолу глава, защото пред него стоеше чудно създание. Диво конче, бяло на цвят, с огромни черни очи се взираше право в пътника. Първоначално уплашен от тази неочаквана среща, мъжът се дръпна назад и инстинктивно предпази лицето си с ръка. Кончето обаче нито трепна, нито направи каквото и да е било заплашително действие. Просто стоеше и се взираше в самотника. След няколко минути, изпълнени с напрежение, мъжът се успокои и протегна ръката си, за да погали това чудно създание. Гривата му беше мека като коприна, а на врата си имаше не юзда, а гердан от цветя! Коя ли самодива беше вплела в такъв разкошен наниз най-младите и благоуханни цветя в гората, за да украси и без друго прекрасния кон? Самотникът се усмихна за пръв път от много време, прекара часове, любувайки се на това същество и накрая събра смелост да го яхне. Противно на неговите очаквания, кончето не се разбунтува, нито пък се опита да го нарани, а с лек и плавен тръс се впусна в обиколка из чудните кътчета на гората.
         Сякаш за пръв път виждаше света от горе-самотникът бе прекарал живота си в тъмнината на света, където се намира царството на Тъгата. Стотици пъти бе бродил из тая гора, но никога не бе забелязал красотата й, нито пък бе усетил от аромата на цветята й, наситени с ухание и надежда...Кончето тичаше бавно, за да не нарани пътника, а герданът от цветя беше достатъчен на самотника, за да се задържа стабилно. Небивала гледка! Раззеленена гора, слънце, вече клонящо към залез, а в дебрите на това тайнствено местенце, препуска чудно бял кон, окичен с цветя, а на него-самотник, за пръв път вкусващ от щастието. Листенцата на цветята не губеха формата си, нито пък изглеждаха жадни за устните на почвата, те просто се рееха и танцуваха заедно с лекия ветрец, галещ усмихнатото лице на пътника. Изведнъж кончето смени рязко посоката си и запрепуска към сърцевината на една китна полянка, в края на която самотникът видя една тясна пътечка. От двете й страни вековни дървета, подобно на нейни пазители се простираха до сами небето, сякаш готови да го сграбчат...Самотникът точно се запита на къде ли води тази пътека, когато кончето се втурна към нея. Минаха 15-20 метра по нея и се озоваха на приказно красиво място! През очите си пътникът видя полянка, отрупана с цветя, които не бе виждал до сега. През взора му се беше излегнал малък, пенлив поток, а около него си играеха без страх всякакви животни! Едно зайче захапа с големите си зъби края на крачола му, а в това време малко врабче кацна на ръката му и тихо чуруликаше. Бялото конче пийна от бистрата вода на изворчето и легна за миг, за да си почине.
Самотникът загреба с шепи от ледената вода на малкото поточе и след като утоли жаждата си, намокри и лицето си. Като ободряваща струйка му подейства тази вода, даде сили на иначе измъченото му тяло и му вдъхна жажда за живот...За пръв път пътникът усети радост и прекара цялата вечер, играейки с животните...
          Неусетно обаче нощта приближаваше и той трябваше да си отива. Качи се върху бялото конче, което го отведе до дома му и после се изгуби отново в гората. Беше нощ, но самотникът усещаше с цялото си сърце, че вече не е тъжен, че знае пътят към щастието и отново ще вкуси от сладката вода на живота...
         На другия ден осъзна, че трябва да набере двойно повече гъби, за да навакса загубата от миналия ден. За да спести време, поиска назаем старото магаренце на комшията си, което да го отведе по-бързо до гората. Така щеше да избегне ходенето пеш и щеше по-лесно да намери отново изворчето и кончето...В търсене на гъби, които да откъсне и продаде, самотникът бе отново забил погледа си надолу и може би това бе причината, заради която не видя скритото зад близките храсти бяло конче...То беше видяло, че самотникът си е потърсил чужда помощ и явно усети, че вече няма нужда от него! Преди да бъде забелязано, изцвили високо, и се втурна в галоп из хората, а сякаш звуците му в тоя миг наподобяваха плач...Не само то плачеше, но и цялата хора. Стенеше дори и небето, защото минути по-късно заваля...Но това не бе охлаждащ, нито пък ободряващ дъжд. Бе леден, смразяващ духа и кършещ клоните порой, който доведе до окаяно състояние пътника. Той бе чул цвиленето на бялото конче и се отправи заедно с магарето към пътеката на чудния свят. По пътя видя разпръснати цветята, които му служеха за езда миналия ден. Вече не бяха свежи, а до едно увехнали. Стигайки до мястото, където се намираше преди извора, видя ужасяваща гледка: двете вековни дървета се бяха съборили, вплели огромните си корони сякаш в прегръдка, непозволяваща да се проникне отвъд този път. Мъжът направи отчаяни опити да достигне от другата страна, покатери се върху дебелите дънери, издра цялото си лице и достигна до полянката на чудесата. Там обаче нямаше и помен от видяната миналия ден картина...на мястото на пенливото поточе се намираше мръсно блато, вместилище на грозни, грачещи жаби...Вместо чудно хубави цветя там съзря хиляди плевели и тръни, връз които накичени кърлежи говореха на техния си език...Ни едно животно нямаше, а сякаш гнездо на змии се бе сгушило в тая черна земя...А кончето? То сякаш бе се скрило в нищото, бе изчезнало също така, както се бе и появило...Самотникът нададе ужасяващ вой, подобен на простреляна вълчица, падна на земята и прекара часове, ридаейки. Знаеше какво се е случило...

         Минаха дни, години...Мъжът крачеше всеки ден из гората и забил погледа си надолу, не намираше повод за радост. Всеки ден той се луташе из гората. Често се загубваше и трудно се връщаше у дома си. Не търсеше гъби. Копнееше да чуе отново тропота на бялото конче, което да го заведе отново в света на чистата вода и ароматните цветя....Самотникът нямаше сила, нито пък знаеше посоката. Съзнаваше само, че отново искаше да усети вкуса на въздуха от високо, да се втурне в галоп, опитвайки се да надбяга вятъра...Бедният несретник намираше хиляди нови и нови пътеки, но нито една от тях не успя да го заведе до извора....

[dylgokoska]

 [bravisimo] Браво, Светле! Страшно много ми хареса! :)

[me4tatelka]

Ммм, че хубаво...  [inlovee] [inlovee] [inlovee]

Особено ме впечатли тази част:

...
Листенцата на цветята не губеха формата си, нито пък изглеждаха жадни за устните на почвата, те просто се рееха и танцуваха заедно с лекия ветрец, галещ усмихнатото лице на пътника. Изведнъж кончето смени рязко посоката си и запрепуска към сърцевината на една китна полянка, в края на която самотникът видя една тясна пътечка. От двете й страни вековни дървета, подобно на нейни пазители се простираха до сами небето, сякаш готови да го сграбчат...

[cvetee]

[Unforgotten`feeling`f]

Мерси, милички  :)

[Dulce_Insoportabla]

Невероятно е,описано е по много красив начин. [heart__] [cvetee]

[Annyyy]

Ехх... :) Браво  :)

[SimonaShtonova]

Страхотнооо  :flowers: [gu6]

[Unforgotten`feeling`f]

Благодаря за топлите думи, значат много за мен  [inlovee] :) [heart__]