Първа среща с крадеца на рози (История на хербаризирания човек)

[SkitnicaVmoretO]

"Първа среща с крадеца на рози
(Нищо общо с крадеца на праскови)"
Камелия Кондова

Не съм си представяла как изглежда крадеца на рози докато не го срещнах затворен в един стих. Тогава разбрах, че очите му са зелени, макар и напук. И че краде сънища. (Своите сънища).
Не съм и срещала крадеца на рози, докато не се огледах в собствените си приятели, в посивялото лице на баща ми, в натежалите от времето очи на баба ми, в собственото си огледало... Той живее като хербаризиран човек между двете страници на съдбата си, хербаризиран между минало и бъдеще, залепнал в своето тъжно настояще. Предполагам, че крадецът на рози всъщност не краде рози по собствено желание, то е като да бъдеш крадец по неволя, защото да търсиш и малкото красота в света, но да нямаш възможност да я постигнеш, да я докосваш едва и отново да я губиш, докато се спъваш в дерайлиралия влак на живота си.
Тъжно е да осъзнаеш, че хербаризирания човек не среща много рози по пътя си, защото там заседнал на своята страница, между минало и настояще, няма градина... и аз предполагам всяка изгубена, случайна роза е малка (или голяма) смърт, защото когато овцата изяде цветето, всички звезди престават да светят и това не е от значение (беше го казал един голям Малък принц). Тъжно е да осъзнаеш, че понякога малките стремежи на залепналият, хербаризиран човек, напълно земни и човешки стремежи, са така недостижими: Да се събудиш между двете страници на своята книга, докато навън се прегръщат ветровете, небето се подпира у раменете на Пирина, свистят влакове и автомобилни гуми, хората те лъжат нелепо, съдбата разиграва трагикомичния си театър, падат декори, завеси, вият кучета... да се събудиш и да искаш роза. И това да не е възможно. Тогава хербаризираният човек престава да се усмихва, загъва се около двете си тъжни страници, бленуващ завчера, уплашен за утре, сънуващ рози (които да открадне)...
И пак тогава предполагам, просто се оглеждаш в собствените си приятели, посивялото лице на баща си, натежалите от времето очи на баба си, собственото си огледало и осъзнаваш, че крадеца на рози си ти. Нямаш нищо общо с крадеца на праскови. Няма я Елисавета, има само овца, която изяжда цветето. И цял живот опитваш да свикнеш с мисълта, че си хербаризиран между две страници, и цял живот се надяваш да направиш между тях градина и в нея да поникне роза. И така докато се надяваш, докато търсиш красивото в живота си, макар и малко като зрънцето царевица, книгата се затваря върху ти и смачква току що поникналите розови пъпки, а за утеха получаваш... възглавница с крава. ,,И това не е от значение".

[ivorysoul]

понякога и една единствена роза е достатъчна, дори и само сънувана...
написала си нещо прекрасно :)

[SkitnicaVmoretO]

Благодаря ти, радвам се че си усетила думите ми  :)

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

В теб има човек, скитнице... Моите поздрави. :)

[tonnny_bg]

Настръхна ме.

[SkitnicaVmoretO]

В теб има човек, скитнице... Моите поздрави. :)

Уау, благодаря, Вени, старая се да не забравям човека в себе си  [spining heart] [spining heart] [spining heart]

[SkitnicaVmoretO]

Настръхна ме.

Тони... липсваш ни  [sad3] [hugs and kisses]

[ReNKaTa]

Скитнице, страхотно е ... от части виждам и част от себе си в творението ти ... Сърдечни поздрави  [cvetee]

[SkitnicaVmoretO]

Радвам се, че е така. Благодаря ти  [inlovee]

[DeTe_Ha_Xaoca]

Малко и вдъхновяващо, леле Крис дали поетстваш и прозваш казваш толкова истини  [inlovee] [inlovee]

[SkitnicaVmoretO]

Казвам само каквото чувствам и преживявам, Мег, и се радвам искрено, че ме разбирате така добре  [heart__]