Божествена Съдба

[Diablos]

Пролог

        Бученето в главата му се появи отново и изпълни съзнанието му.Светът започна да се върти.Имаше чувството,че ще припадне.С притворени очи погледна в посоката,от която идваше звукът.Коленете му омекнаха и той падна на земята.Погледът му жадно търсеше спасение от болката.Спомените нахлуха в мислите му."Там няма да откриеш нищо";"Храмът е само легенда";"Това няма да върне баща ти".
       Корабите се приближаваха с невероятна скорост.
       "Защо си причиняваш това?"
       Ударната вълна от приземяването го блъсна в близкия стълб.
       "Дръжте го,не го оставяйте да избяга!"
       Опита се да се изправи, но болката го беше приковала на земята.Войниците го хванаха и го качиха на някаква носилка.
       -Пак има халюцинации.
       Болката се усилваше с всяка секунда.Искаше да забрави,да изтрие ужасяващата истина от неспокойната повърхност на паметта си.Бурята,която се беше развихрила в главата му,нямаше да утихне,докато имаше минало,което да го преследва.
       -Дайте му 50 милиграма морфин венозно и го зарязвайте. Той е безнадежден случай.
       Усети леко убождане в лявата си предмишница.
       Изведнъж всичко започна да губи контурите си.Постепенно светлолилавите униформи на войниците се сляха с кървавочервения залез,огряващ жълтата земя под краката им.Цветовете се извиха в най-прекрасния водовъртеж,в чийто център беше единственото нещо,което все още виждаше ясно-пясъчното лице на баща си.Различните нюанси се сливаха и разделяха като отделни ноти на мелодия,която с всеки следващ тон заглъхваше,докато накрая сладостта на мрака го пое в нежното си лоно и уви пипалата си около прекършеното му съзнание.

Глава 1

Раздяла

      Леон прокара пръстите си през покритие с роса листа на ябълката. Лек бриз шепнеше с морския си глас в тревичките под нозете му,а утринните лъчи едва доловимо проблясваха по капчиците,превръщайки ги в малки розови перли в короната на дървото.
     -Леон,хайде остави дървото намира.Знаеш,че още не  е узряло.
Искрящо сините очи на баща му бяха присвити,а на устните му беше изписана лека усмивка.
     -Ей сега идвам,тате!
       Леон отправи един последен поглед към изгрева,след което се обърна и се затича към баща си."Днес ще бъде прекрасен ден"-помисли си и усмивка се настани и на неговото лице.
     -Радвам се,че най-после се върна от Когнишън.-каза и се хвърли в прегръдките на баща си.
     -Аз също,Леон.Аз също...-бръчките на щастието изрисувани по лицето му изчезнаха и на тяхно място се появиха сълзи.
     -Добре ли си,тате?-каза Леон учуден от внезапната промяна в настроението му.-Не се ли радваш да ме видиш ?
     -Разбира се,че се радвам.-отвърна,докато избърсваше бузата си.-Просто...Няма значение.Важното е,че пак сме заедно.Хайде да те нося на конче?
     -Тате,вече съм на 12 години! Няма нужда да ми говориш като на бебе!
     -Е искаш ли или не?
     -Да разбира се!
      Леон се качи на гърбаму и двамата се понесоха по утъпканата пътека към къщата им.
     
      Слънцето още покриваше къщата с топлите си ласки и се готвеше да отстъпи мястото си на нощната си посестрима,когато баща му го повика.
      -Леон,-каза той,докато наблюдаваше буреносните облаци,които сякаш прогонваха умиращото светило-знам,че най-вероятно няма да ме разбереш, защото си още много малък...Но...Трябва да ти кажа нещо важно.
      -Какво има,тате?-стана от креслото,в което се беше разположил-Нещо лошо ли съм направил?
      -Не,няма нищо общо с теб.-типичната за него леко иронична усмивка се изпари,а една сълза се втурна по бузата му.-Виж...Ще те помоля да не ме прекъсваш,защото ми е много трудно...И...И...-той потърка лицето си и пак погледна към Леон.-Предполагам,че си спомняш,че веднъж там под ябълката ти бях казал,че съм по следите на едно велико откритие.Откритие,което ще промени коренно живота...Не,не само живота,ще промени същността на хората..Това беше причината да пътувам толкова през последните години.Не ти казах,защото не исках да те притеснявам с нещо,което можеше дори да не съществува,но сега...Сега не се налага-той прегърна Леон и го повдигна,след което го заведе до прозореца-Боже,колко си натежал за толкова малко време.Както и да е,не трябва да се отнасям.Виждаш ли онова съзвездие,ей там? Онова,което прилича на пътечка,на малко бяло кръгче насред черния космос?
       Леон кимна.
      -Сега трябва да отида там.Но...Не знам кога ще се върна...Не знам ДАЛИ ще се върна...Не знам какво ще открия и дали изобщо ще открия
нещо.Толкова много неща има,които не знам все още...Но бях длъжен да ти кажа.Ако не се върна...
      -Но защо може да не се върнеш? Не ни ли обичаш вече двамата с мама ? - проплака Леон.
      -Не,не е заради това.Винаги съм ви обичал и ще продължавам да ви обичам,докато и последната живителна сила не се изтече от мен.-успокои го.-Но просто това, което може да открия там,може да не ми позволи да се върна.
       -Тогава нека дойдем с теб!-каза с надежда Леон.
       -Не искам да ви излагам на риск.А това пътуване е изпълнено с твърде много опасности и неизвестности.
И с това баща му прекрати разговора им и мълчаливо започна да приготвя багажа си.Едва доловимото му хлипане отекваше в стените и примесено със сълзите на Леон рисуваше картината на бягащото детство,на отчаяната нужда от бащинска ласка,на вечното отрицание в човешките сърца,пораждащо безмислената надежда... Леон избяга,плачейки, в другата стая при майка си и се сгуши в нея на леглото.Тя също плачеше.

         Вечерта Леон гледаше с омраза към отлитащия кораб.Стотиците хиляди илюминатори по страничната част на корпуса изглеждаха като очи,които го наблюдаваха с присмехулното си изражение,а светлините,които преди го изпълваха с неописуем трепет,бяха грозни слънца,изгарящи съзнанието му.Даже и двигателите се бяха превърнали в мощни черни дупки,засмукващи както лика на баща му,така и спомена за него.
         Леон седна на студения цимент,покриващ площадката за излитане.Прилоша му.Скри лицето си в длани и сълзите бликнаха от очите му като току-що родила се река от планински връх,бистри,искрени,чисти...Баща му щеше да се върне! Нали беше обещал...Не,не беше.Просто беше казал,че може да се върне.Но той ги обичаше! Значи трябва! Значи ЩЕ се върне!Но колкото и да му се искаше да се насили и да повярва на тези отчаяни свой разсъждения,Леон беше наясно,че вероятността баща му да се прибере реално не съществуваше.
         При осъзнаването на тази мисъл му се прииска да умре.
         Изведнъж усети нечие нежно докосване върху рамото си."Мамо! Ти никога няма да ме изоставиш,нали?"
         Думите заседнаха в гърлото му.Не смееше да ги изрече.
         Скочи и обгърна с ръце кръста й.
         Щом баща му ги беше оставил,какво й пречеше и на нея да замине да търси нещо,което дори не е сигурна,че съществува? Че го обича ? Това не беше спряло баща му.
         Тя притисна главата му към себе си.
         -Никога няма да те изоставя...-прошепна в ухото му с толкова нежен и любвеобилен глас,че почти отми болката му. Почти...
         -Благодаря ти,мамо!-изхълца едвам той.
         Леон обърна глава настрани и видя луните.Те,както винаги,образуваха своя съвършен триъгълник в синьо,червено и жълто по ъглите и всички възможни нюанси межу тях,а в центъра му беше снежнобелият град Прометей. Винаги бе искал да отиде там,да вкуси невъобразимата наслада да се намираш в центъра на всички цветове на дъгата... В момента обаче мразеше този град.Мразеше и тези луни.Мразеше и слънцето,осветяващо някоя друга част на планетата... Мразеше целият космос и всичко и всички намиращи с в него.Включително и собствения си баща.
         -Да вървим,мамо-каза с равен тон.-Той не заслужава сълзите ни.-и избърса с опакото на ръкава очите и бузите си.
         -Не трябва да говориш така!-отвърна майка му.-Той е татко ти и много те обича! Просто... - тя погледна към непривично мрачното за ранната есен небе-Просто има неща,които още си твърде малък, за да разбереш.
         -И за какво съм твърде малък ?-заговори той с леко неуважителен тон-За да разбера кой ме обича и кой не ?
         -Няма да ми говориш така!-ядоса се-И освен това познавам баща ти по-дълго и по-добре от теб! Не искам да си мислиш,че не те обича,защото не е вярно.Той...
         Невероятен блясък я прекъсна.Нощта беше озарена от нажежен до бяло метал.Над тях се виждаше как корабът се разпада на безброй парчета,а вътрешностите му се разливаха из космоса като кръв от прерязаните вени на огрмен титан.
         Стояха безмълвни.
         Няколко секунди по-късно звукът долетя до тях и донесе на невидимите си криле жестоката истина.
         -Татко...Таткооооо!-извика инстинктивно с все сила.
         Майка му мълчаливо го прегърна и двамата заплакаха.
         "В последните мигове от живота му аз го мразех... Заслужаваше го."
         Светлината от експлозията вече се беше изгубила в безкрайността на пространството,когато около тях започнаха да се насъбират хора,взиращи се в небосклона,коментиращи с тревожни гласове дали има някой оцелял,плачещи за изгубени роднини на борда.
         Само те двамата стояха безмълвни.




Това е първата глава... Мисля да го продължа,ама ще видим кога ще е...

[andromeda]

[bravisimo] Браво, Diablos, страхотно е!!!!!!Започнал си разказа найстина много обещаващо и силно интригуващо!Имаш изключително образен стил на писане.[a taka]Направо нямам търпение да прочета и останалата част. [oh kotioo]Надявам се, че в скоро време ще го довършеш?! [hey sexyy]

[EnikA]

Diablos наистина е хубаво! Много ми допадна и аз с нетърпение ще чакам продължението [cais007]

[Diablos]

 [shame]
Радвам се , че ви е харесало [dance4] [twist]

Колкото до останалата част - аз отдавна го измислих как ще свършва, но ... В момента мисля как да го докарам до въпросния край  [think] Ще видим... Идват ми разни идеи в последно време,ама... Ама нещо не мога да ги напиша така,както искам... Както и да е де , ще пусна следващата глава в идните няколко дена  [lq lq lq]

[andromeda]

Хареса ни и още как!!!!Айде не ни дръж повече в напрежение ми давай следващата част! [oh kotioo]

[EnikA]

Хареса ни и още как!!!!Айде не ни дръж повече в напрежение ми давай следващата част! [oh kotioo]

[Magic`Green`eyes]

           [reevvv]
   Искам продължението!!! [mhmmmm]

[andromeda]

[think2] Хей, Diablos, няма ли най-накрая да пуснеш и останалата част от разказа?! [molitva] Хайде де, моляте, че ми е интересно да видя какво ще стане! [namigG]

[dodic]

Изключетелно добро Diablos, много ми хареса. Ниастина пишеш завладяващо.
В очакване на продължението,
dodic

[bravisimo]  [a taka]

[Diablos]

dodic - мерси човек :) Радвам се , че ти е харесало [twist]

Ъм... Съжалявам , че така ви поизлъгах , че ще пусна следващата глава скоро(тогава) , простоо... Хм , занимавам се я с глупости в последно време , я с един човек и не ми остава време да я довърша... Вече наистина обещавам , че ще я пусна , само да ми свърши срока в даскало и я довършвам :)
Пак - съжалявам за забавянето  [confused]

[Magic`Green`eyes]

[oops] Като ти свърши срока ли? Демек, след 4 месеца ли? [oops] [oops] Уа!
И кой е тоз човек, м? [evil] ;) Само ми кажи, отива, набивам го и си заминавам!!! :>

   И аз съм на мнението на останалите... страхотна история си започнал да пишеш...

[Diablos]

Ох , хора ... съжалявам , нещо страдам от ... липса на муза .. не , не точно .. просто пиша , трия , пиша , трия , пиша , трия ... Не мога да го напиша като хората ... За да спазя поне донякъде обещанието си , пускам малкото , което съм написал като начало на втората глава ...


                                                           

    Глава 2

Крах

       Денят беше в най-натоварената си част. Хората препускаха по улиците,унесени,уморени,усещащи... Градът не просто гъмжеше от живот,той сияеше от щастието на всички хора в него. Всяка усмивка се отразяваше в една локва,после в друга,после в трета и така,докато озари целия град и достигне отново до човека,от който е тръгнала,като по пътя си предизвика безброй много други и така до безкрайност.Очите на блоковете светеха и нощем ,и денем,защото попиваха от тези усмивки и разнасяха тяхното послание още по-надалеч...По-високо...Към небето... Там славейчета,объркали се и заживели по градините,създадени от хората по върховете на сградите им,ги улавяха и завиждаха на човеците,че могат да се усмихват. Опитваха се да извият малките си клюнчета в израз на радостта,която те също изпитваха,но не успяваха...Единственото,което се раждаше от тези им опити бяха красивите им песни,които се разнасяха и извън града,в покрайнините,където беше и къщата на Леон...Птички пееха и някъде над дървото,а малко,рижаво котенце гонеше нехайно червена пеперуда по жадната за живот трева в краката му.Толкова я изцеждаше гробът,издигащ се в цялата си изненадващо необходима меланхоличност,над нея,но тя въпреки това оставаше все така зелена,приветлива,мечтаеща...
       Колко време беше минало?

[Magic`Green`eyes]

Месец и един ден :)

[dodic]

Ама ти си роден писател. Давай по-нататък, че ми е интересно какво ще се случи.


[a taka] [a taka]

[Magic`Green`eyes]

Хайде де, милууу, трябва да довършиш таз' история! :{