Гората на мълчанието

[firelion1989]

ГЛАВА ПЪРВА

ГОДЕЖНИЯТ ПРЪСТЕН



Мартина погледна през прозореца навън. Тя още пътуваше с автобуса към малкото селце , където щеше да срещне любимия си. В душата й беше мрачно и тъжно. Сякаш предстоеше нещо много лошо да стане с нея и приятеля й. Сутринта се беше обадила на Питър да я чака с първия ранен автобус на спирката. Той беше щастлив , че Мартина ще дойде днес за рождения му ден и не подозираше ни най-малко какво му готвеше тя. Автобусът навлезе в селото и тя видя къщата на Питър такава , каквато я е гледала на много снимки , които той с радост й е показвал. Старинна , на два етажа и с огромна тераса , ограждаща я отвсякъде. Изведнъж видя Питър на своето колело да бърза към спирката , която беше на две преки от къщата му. Беше облечен в любимия си яркозелен спортен екип на националния футболен отбор на България. Старото му разнебитено колело все още вършеше работа макар и да беше вече петгодишно и без никакви спирачки. Питър не успя да спре навреме и Мартина го видя как се блъсна в спирката и падна върху острите камъни , оставени там върху мократа трева. Тя слезе от автобуса и бързо отиде при него.
- Добре ли си? – попита го тя разтревожено.
- Да , добре съм – отговори той радостно , – не падам за първи път.
Пак стана и страстно я целуна. От къщата наблизо излезе комшийката да простре прането и завари мъжа си да гледа с бинокъл как Питър целува Мартина.
- Какви ги вършиш , изкуфял дъртак? – кресна му тя. – Я марш в къщи да ми оправиш пералнята , че нещо се развали.
Двамата старци влязоха в къщата , след като жената силно удари мъжа отзад  с точилката си. Питър вдигна колелото и поведе Мартина към къщата си. Пътят , по който вървяха , беше кален и имаше локви вода навсякъде от снощния пролетен дъжд. Стигнаха до къщата на двама приятели на Питър – близнаците Андрей и Димитър , които излязоха на улицата и го поздравиха за рождения му ден.
- На колко ставаш вече – попита Митко.
-   Навършвам 27 – отговори радостно Питър и двамата с Мартина останаха малко при тях да си поговорят. След десет минути се разделиха и близнаците тръгнаха към магазините да купят подарък за приятеля си , тъй като бяха поканени у тях вечерта. Мястото , където живееше Питър , беше огромно имение , в което бяха построени три къщи. Едната беше голямата къща , където живееха родителите на Питър – Калиста и Даниел и неговата баба Петра. В съседство беше старинната къща , в която бяха Питър , брат му и сестра му  Рикардо и Канела. Третата къща беше предназначена за склад и там съхраняваха необходимите неща за зимата. В старата къща на мястото на външните стълби се простираше огромната тераса. Една част от терасата беше превърната в зимна градина и с маса и столчета , където нашите приятели канеха своите гости. Главният вход беше на долния етаж , където се влизаше в остъклена преграда с подвижна врата , която се плъзга по пода.Там все още стоеше бялата закачалка за дрехи , която Питър помнеше още от дете. Точно срещу нея беше поставена голяма печка , предназначена за отопление на цялата къща с помощта на радиатори , свързани с печката чрез меки бели тръби. Радиатори имаше във всички стаи , пък и зимата не беше толкова мразовита като предишната. Преди години между останалата част от къщата и стъклената врата имаше голяма старинна кафява врата от времето на прабабата и прадядото на Питър , но вече нея я нямаше. От този коридор се влизаше в три стаи. Едната отляво беше хол с дивани , фотьойли , табуретки , нови секции и чисто нов 150-инчов телевизор , който беше голям колкото стената и скриваше прозореца зад него. Отсрещната стая на тази беше кухня с две легла , диван , голяма кръгла маса и шест стола около нея. Кухненският плот беше доста голям и заемаше стена и половина. Прозорците бяха сменени с алуминиева дограма , а пердетата бяха сини (любимия цвят на Питър) с бели игриви котета. Третата стая до хола беше оранжерия с цветя , където Канела прекарваше свободното си време през деня. Точно до оранжерията , където преди беше голям стенен гардероб , сега имаше голяма вита стълба към втория етаж , а до нея малка душ кабина. На втория етаж също имаше три стаи. Тази над оранжерията беше нещо като склад за компоти , туршия и други буркани. В спалнята на Питър , Канела и Рикардо , беше огромното легло , заемащо цялата стая. Другата стая пак беше малък хол , където двамата братя си прекарваха доста дълги нощи като си разказват филми на ужасите или пък се борят на разпънатия диван.       
- Мартина – каза Калиста , още щом ги посрещна на вратата , – заповядай , момичето ми.
Тя ги поведе към голямата къща да  запознае момичето с баба Петра.
- Оооооо , добро утро , моето момиче – поздрави бабата на Питър и я прегърна.   
- Добро утро – отговори Мартина и седна да разговаря с Калиста и Петра , докато Питър отиде до съседната къща на своята приятелка Анелия с молба да му помогне за пиршеството довечера.
След няколко часа Питър се върна при жените и видя Мартина да помага да скубят една кокошка , която щяха да сготвят за тържеството. После той с Мартина и баба му направиха двадесет буркана компоти и ги наредиха на рафтовете в мазето. След това Питър излезе заедно с Мартина и отидоха в неговата къща , а баба Петра  се усмихна.
- Тая снаха няма да се върне повече – каза тя. – Ние я утрепахме от работа.
В другата къща Питър правеше физиономии , защото Канела и Мартина вече половин час бяха прегърнати и не желаеха да се пуснат. На Питър му омръзна да ги гледа и отиде в хола , където брат му гледаше телевизия.
- Какво има? – попита Рикардо.
- Мартина и Канела  - каза брат му.
- Още ли се прегръщат – засмя се той.
- Вече започват да ме изнервят – каза той и извади от джоба си малка кутийка. – Виж какво й купих.
Рикардо взе кутийката и я отвори. Видя годежен пръстен от злато със скъпоценни камъни.
- Мартина ще се хвърли в обятията ти със сигурност – каза Рикардо.
- Мислиш ли?
- Разбира се – отговори брат му. – И никой няма да ти я отнеме.
Мартина и Анелия излязоха на терасата  да подишат чист въздух и след това влязоха в зимната градина. Мартина беше нещо нервна и Анелия го забеляза.
- Не си му казала още , нали? – попита я тя.
- Не – отговори тя.
- Трябва да му кажеш , че Мигел те изнудва.
- Не мога – отговори пак припряно Мартина. – Не зная как ще реагира Питър , като разбере , че бившето ми гадже , с което съм спала , ме изнудва да се върна при него ,  като ме заплашва , че ще каже за връзката ни на Питър.
- Аз мисля , че трябва да му кажеш – започна пак Анелия. – Питър знаеше , че беше приятелка на Мигел и ще те разбере.
- Ще е добре наистина да му кажа – каза решително Мартина и влезе пак в къщата. Анелия я последва с усмивка на лицето.


ГЛАВА ВТОРА

ОБЕЩАНИЕТО НА СИНЯТА ФЕЯ



Мартина влезе в хола при Питър , който току що беше прибрал годежният пръстен.
- Трябва да поговоря с теб – каза само Мартина и го покани на терасата.
- Добре – каза момчето и погледна учудено брат си. Рикардо го подкани да отиде. Мартина беше на терасата и гледаше към градината , където баба Петра и сина й Даниел правеха колове за зеленчуковата градина. Питър дойде при нея и я попита какво става.
- Просто трябва да ти кажа нещо много важно – каза Мартина като го погледна право в очите и после се извърна с гръб към него. – Нали познаваш Мигел.
- Да , познавам го – каза малко намръщен Питър. – Мразя го. Постоянно ме тормозеше като малък. Счупи ми ръката , блъсна ме от прозореца на сградата на гимназията , когато учихме там. Даже ми беше отнел първото гадже.
- Какво? – изненада се Мартина.
- Казваше се Милена – започна Питър. – Запознахме се в един супермаркет близо до училището.
- В "Перуна" ли?
- Да – продължи той. – Тя беше малко по-малка от мен , но за кратко време станахме добри приятели и аз се влюбих в нея , а и тя в мен. Ходихме две години. Водех я на кино , дискотека , по ресторанти и един ден се сблъскахме с Мигел , който целуваше едно момиче , мисля , че се казваше Вероника.
- Това име ми е познато – прекъсна го Мартина.
- Започвахме да се сблъскваме по-често и всеки ден го виждахме с други момичета – Питър стисна ръцете си в юмруци. – Имаше наглостта да целуне Милена по устата и то пред мен. След две седмици тя ми каза , че ме зарязва , защото се е влюбила в Мигел и ще остане с него. По-късно разбрах , че е загинала в автомобилна катастрофа. Не ми беше мъчно , защото по това време срещнах теб.
- Кога точно си видял Мигел с други жени? – започна да се усеща Мартина.
- Някъде около Свети Валентин преди пет години – отговори той.
- Проклет да е , проклет да е – започна да крещи Мартина.
- Какво има , защо крещиш? – попита я Питър.
- Тогава аз бях гадже на Мигел – каза Мартина , без да поиска да види изненадата на лицето му. – Изневерявал ми е с други жени. Чашата преля. Ще го убия.
- Защо не ми каза , че си била с него? – попита я спокойно Питър.
- Не мислех , че е важно , докато той не започна да ме изнудва – каза ядосано Мартина. – Иска да се върна при него или ще ти каже за нашата бивша връзка.
- Нека да дойде и да ми каже – каза Питър и погледна учуденото лице на приятелката си. – Да видим дали ще му повярвам.
Питър й намигна с усмивка и я прегърна. После двамата се прибраха в къщата и Питър отиде отново при брат си. Мартина беше спокойна , че всичко е казала на приятеля си и знаеше вече , че с Питър ще се чувства в безопасност. След два часа дойде Калиста да донесе вкусните пържоли , които баба Петра беше направила специално за рождения ден на внука си. Тържеството започна някъде към седем и половина вечерта в малкия хол на втория етаж. Близнаците дойдоха в осем часа , тъй като баща им ги беше задържал да му помогнат да издоят кравите , защото майка им беше на банкет със свои колежки.  Рикардо беше облякъл небесносинята блуза , която му беше подарил Питър на неговия рожден ден  на 22 февруари. Братът на Даниел  Мартин и жена му Лили  също дойдоха да поздравят племенника си. Братовчедите на Питър  Алисия и Борис се присъединиха към гостите.
- Дрехи? – изненада се Канела.
- Не знаех какво друго да му купя – оправда се Алисия. – За неговата възраст човек не знае какво обича.
- Казах ти , че трябваше да му вземем дискове да си записва музика и филми – каза Борис.
Алисия го мерна с яростен поглед и Борис се отказа да спори с нея. Танците продължиха до полунощ и всички се забавляваха. След тържеството , когато Анелия и близнаците вече си бяха отишли , Канела , Мартина и Алисия започнаха да почистват всичко от бурния купон. Питър , Рикардо и Борис бяха излезли в зимната градина и си говореха , седнали на кръглата масичка.
- Ти да предложиш брак на Мартина - това не го очаквах – започна Борис.
- Много я обичам и реших  да се оженя за нея , преди някой друг да ми я отнеме – отговори Питър.
- Мигел – каза Рикардо и Питър ритна празния стол до него.
               - Да , бях свидетел , когато Милена те заряза. Ти цяла седмица плака и беше в лошо настроение – каза Борис. Тримата продължиха да си говорят , когато дойде майката на Борис Лили да каже , че неизвестен мъж е дал този подарък за Питър. Рожденикът каза на леля си да го остави в малкия хол , където ще спи , че после ще го отвори. В кухнята момичетата се наслаждаваха на годежния пръстен на Мартина , която си го беше сложила на пръста , когато Питър й го даде пред всички с предложение за брак. Малко по-късно всички си легнаха и Питър отиде в своя хол. Тъкмо смяташе да си легне ,  когато видя подаръка. Той отвори пакета и видя играчка. Беше механична синя фея с малка тонколона на гърдите и с бутон на гърба й. Той го натисна и феята запя: 

                Аз зная ти какво искаш и смятам да изпълня твоето желание. Обещавам ти да те направя щастлив с жената , която обичаш. В бяла рокля тя към теб ще върви и само истинската й любов към теб ще и даде сили да те намери.

Тя продължи да пее , а Питър се отпусна на разпънатия диван и сладко заспа.





ГЛАВА ТРЕТА

СЪН ЗА ЩАСТИЕ





Мартина се събуди от кошмара , който сънуваше. Беше в голяма гора и бягаше , като викаше силно името на Питър. Тя стана от леглото в спалнята , където спеше с Канела и отиде до прозореца. Беше станало шест и половина и баба Петра беше станала да нахрани животните и да поработи малко в градината. Мартина можеше ясно да види вълнената синя жилетка , с която беше облечена. Слънцето едва се показваше , все още беше хладно и ветровито навън. Мартина излезе от стаята и отиде в хола. Питър беше легнал по гръб и спеше сладко. Мартина седна до него на разпънатия диван и го погали по косата. Прокара пръсти по тъмнокестенявите му коси , наподобяващи цвета на току-що откъснати шишарки. Беше спокоен и щастлив. Сякаш сънуваше прекрасен сън и не му се искаше да се събуди. Мартина го гледаше с усмивка и си припомняше щастливите мигове , прекарани с него. Тя го остави като пленник в своя собствен сън , излезе на голямата тераса и погледна към градината. Калиста и Даниел също бяха станали и отишли в градината. Даниел беше пуснал мотора , за да полее зеленчуковите растения , а Калиста копаеше картофите за да ги освободи от плевелите , които ги убиваха бавно. Оттук можеше да се види и оборът на животните и как баба Петра отиваше да храни прасетата с малко ябълки , обрани от земята в малката овощна градина. Редом с жената вървеше верният и приятел – кучето Бъки. Малко , дребно , огненочервено , с малка подвита опашка , почти шестнадесетгодишно , с малки лапички като на дакел. Мартина много добре си го спомняше , когато веднъж беше дошла с баща си на гости на Питър. Беше някъде към пролетта , преди 16 години , когато покойният дядо Питър беше го донесъл от съседното село. Приличаше на мишленце , свито в прашната кутия и жадуващо все още да е в майчините прегръдки. Питър го прибра и го отгледа. Той , Канела и Рикардо много го обичаха. Сега Бъки беше много стар и едва креташе , но все пак беше верен другар и пазител на всички тайни , които тримата му господари криеха в своята душа. Стана малко хладно и Мартина отново се прибра вкъщи. В  хола беше тихо и спокойно. Не се чуваше никакъв шум , нито от минаващите животни на път към поляните , нито от бръмчащите сутрин щурци и други насекоми. Не. Дори стъпките на Мартина не се чуваха. Сякаш стаята беше глуха. Погледът на момичето се насочи към витрината , където вчера Анелия беше оставила своя лексикон  на Питър , а той го беше попълнил вечерта , след като си бяха отишли всички гости. Мартина го взе и се зачете в него:


1   Кажи си трите имена?
Питър Даниелов Петров
2   Какъв ти е телефонът?
0877380875
3   Кога си роден?
3.04.1989г.
4   Къде си роден?
Град Раднево
5   Коя зодия си?
Овен
6   Какъв си по характер?
Стеснителен , див , забавен и срамежлив
7   Любимо ястие?
Бъркани яйца с лук намазани върху препечени филийки
8   Любима напитка?
Спрайт
9   Любим спорт?
Волейбол и Билярд
10   Любима марка кола?
Опел Тигра и Бял Мерцедес
11   Любим цвят?
Син
12   Любим сезон?
Пролет
13   Любим празник?
Коледа
14   Най – добър приятел?
Андрей , Димитър , Рикардо и Мигел
15   Най – добра приятелка
Мартина , Анелия , Канела и Алисия
16   Любим актьор?
Хуан Алфонсо Баптиста Диаз
Ричи Абарка
17   Любима актриса?
Паола Андреа Рей
Катрин Сиачоке
18   Любим певец?
Енрике Иглесияс
19   Любима певица?
Камелия , Преслава и Лепа Брена
20   Любим филм с любимия актьор?
Жената в огледалото
21   Любим филм с любимата актриса?
Жената в огледалото
22   Любима песен на любимия певец?
Per Amarti
23   Любима песен на любимата певица?
Sanjam , Hajde da se volimo , Meni je tesko , Ucenici , Ti si moj greh , Moja Lola Zvezda Rok N Rola , Golube , Udri mujo , Vatra se Dize , Pile moje , Snela Koka aje , Nisam ja mali , Miki Mico , Cuvala me mama , Otvori se nebo , Нямаш сърце , Само тази нощ и Няма да плача
24   Любим сериал?
Приятели , Ало ало , Страсти , Войната на таралежите , Рицаря на бялата дама и Пътеводна светлина
25   Любим игрален филм?
Нека да се обичаме , Матилда , Джуманджи , Бони и Клайд , Мила от Марс , Томинокърс , Хари Потър , Денис Белята , Денят на независимостта , Ледена епоха и Досиетата Х
26   Любим анимационен сериал?
Том и Джери , Плодчетата , Весели Мелодии , Ну , погоди , Последния резерват , 101 далматинци , Мечо Пух и Доктор Злобюл
27   Любим анимационен филм?
Принцеса Мононоке , Крилете на промяната , Робин Худ и Аладин
28   Твоят прякор?
Заека
29   Любим предмет в училище?
Икономика
30   Любим учител?
Пейчо Мирев
31   Любима учителка?
Ренета Трендафилова
32   Каква е мечтата ти?
Да стана актьор
33   Любима книга?
Хари Потър
34   Имаш ли домашен любимец?
Да , куче Бъки
35   Любимо животно?
Коте , куче и маймуна
36   Любима порода котки?
Персийски
37   Любима порода кучета?
Далматинец и Хъски
38   Любима ТV програма
БТВ
39   Романтичен ли си?
Не
40   Забавен ли си?
Не за всеки
41   Суеверен ли си?
Да
42   Твоята любима страст?
Музиката и шоколадът
43   Любима музика?
Всякаква
44   Любим град?
Велинград
45   Какъв искаш да си по професия?
Модел , актьор или шеф на рекламен отдел
46   Кажи истинското име на Лепа Брена , кога и къде е родена?
Фархета Яхич Живойнович  20 октомври 1960г. Босна и Херцеговина
47.   Същото и за певицата Преслава?
Петя Колева Иванова  26 юни 1984г.  Добрич
48   Същото за певицата Камелия?
Камелия Владимирова Вескова 10 януари 1971г. Чипровци
49.   Любима музикална група?
М5
50.   Любими песни на тази група?
Ven , polvora , el amor no es un error
51.   Любима поредица стихотворения?
Сън за щастие от Пенчо Славейков


Мартина хвърли поглед към последното , което беше написал приятелят й. "Сън за щастие" от Пенчо Славейков. Тя си спомни , защото го беше учила и много й харесваше всичко , което пишеше този блестящ автор. Но не можеше да разбере защо толкова много му харесваше тази стихосбирка. В тези творби на автора царуваха спокойствие , пълноценен живот или затворена душа и светът около човека , желаещ да опознае най-тъмните кътчета на душата. Когато учеха заедно с Питър в едно училище , той криеше тайни и беше затворено дете , но всички го обичаха и го защитаваха от лоши хора. Но защо ли това не му е било достатъчно? Сега Мартина разбра , че не го познава толкова добре. Тя искаше да го опознае , за да може така да го чувства близък не само физически , но и духовно. Мартина знаеше точно кое стихотворение от "Сън за щастие" щеше да й помогне. Тя започна да претърсва книгите , намери я и затърси точното стихотворение.





ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

СПИ ЕЗЕРОТО




Момичето се потеше , стихосбирката беше толкова голяма.. Мартина седна на една табуретка , която беше оставена до прозореца. Тя търсеше и търсеше и след няколко минути го намери. Беше една от последните миниатюри в стихосбирката. Мартина си пое дъх и я прочете:

СПИ ЕЗЕРОТО...

Спи езерото; белостволи буки
над него свеждат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки

Треперят, шептят белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва...
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.


           Тя го прочете няколко пъти и стана. Остави стихосбирката на витрината и излезе от стаята. Обу си пролетните обувки и излезе на двора. Калиста тъкмо беше дошла на чешмата да  измие няколко моркова и лук за супа.
            - Добро утро , Марти – поздрави я жената , – доста рано си станала.
- Събудих се и не можах да заспя – отговори момичето.
- Ела тогава да ми помогнеш да направим закуската на децата – каза Калиста и Мартина я последва до голямата къща.
- Ооо , нашето момиче е станало – ухили се баба Петра , още щом Мартина влезе в кухнята.
- Дойдох да помогна за супата – каза тя , взе един морков и започна да го нарязва на малки кръгчета. Навън времето започна да се оправя. Слънцето затопляше листата на дърветата , мравките в градината се показваха , за да тръгнат на ежедневната си експедиция за събиране на храна. Бъки се беше излегнал на черния път , огрян от утринното слънце и чакаше да дойде кучето на съседката , за да си поиграят. След броени минути Борис и Рикардо се раздвижиха и излязоха навън да подишат чистия сутрешен въздух. Двамата отидоха в голямата къща и седнаха на масата в трапезарията , огладнели като диви вълци. Мартина им сервира супата и двамата започнаха да лапат като не видели. Мартина все още беше угрижена за Питър. Беше станало 10.00 ч. , а той не се събуждаше. Рикардо забеляза нейното странно поведение и спокойно й каза.
- Не се притеснявай. Брат ми ще се събуди. Канела и Алисия също още не са станали.
Но Мартина не се успокои. Тя знаеше , че Питър е ранобудник и щеше да се събуди , още когато беше влязла в малкия хол и го галеше по косата. Все нещо щеше да почувства , а той лежеше така сякаш беше мъртъв.
- Момчета , отидете да помогнете на Даниел да пренесете сеното за животните -  подкани Калиста Рикардо и Борис.
Двамата станаха след като се нахраниха и излетяха като стрели навън към обора , където бяха струпани купи сено. Калиста подкани Мартина отново да се върне в другата къща и да легне да си почине. Макар и да не беше уморена , Мартина се подчини на съвета на майката на Питър и отиде в съседната къща.
- Изкупуваме орехи , изкупуваме орехи  - викаше един циганин с пълно гърло на улицата , а зад него вървеше бавно тъмночервено очукано Жигули. Мартина го гледаше през прозореца , но не чуваше думите му. Малкият хол наистина си беше глух и нищо отвън не можеше да се чуе вътре. Момичето стана и се запъти към дивана , но се спъна в кутията , която беше изпратена снощи за Питър от незнаен човек. Тя беше отворена и скъсана. Тогава Мартина видя механичната синя фея точно на сантиметри от главата на приятеля си. Тя я взе и я пусна:
   


Аз зная ти какво искаш и смятам да изпълня твоето желание. Обещавам ти да те направя щастлив с жената , която обичаш. В бяла рокля тя към теб ще върви и само истинската й любов към теб ще и даде сили да те намери.

- Значи ето защо Питър не се събужда – каза ядосано Мартина , хвърли феята и излезе яростно от стаята.





ГЛАВА ПЕТА

БЯГСТВОТО НА НЕВЕРНИЦАТА



- Има ли още сено , Рики – развика се Борис от втория етаж на плевнята.
- Не – отвърна той. – Няма вече , приключихме.
- Тогава да слизам – отговори Борис и с един скок се намери при големия си братовчед.
- Я виж  - Рикардо насочи погледа му към едно малко тигрово котенце , което се беше качило на оградата на обора.
- Дрелката ли? – засмя се Борис.
- Не разбирам брат ми откъде им измисля такива имена – ухили се той. – Казва се Дрелка Бансинкова Шперплатова. Борис прихна. Двамата толкова силно се засмяха , че даже изплашиха кокошките , които бяха задрямали на полозите , докато се опитваха да снасят яйца. Рикардо взе котето от оградата и го пусна в овощната градина , като му каза да отиде и да събуди сестра му.
- Може ли да те разбере? – попита Борис.
- С брат ми добре сме я дресирали – отговори с усмивка той.
И точно както беше казал Рикардо Дрелка излетя като стрела и се упъти към едно дърво , което растеше в градинката точно до прозореца на спалнята на  малката къща. Покатери се , скочи през отворения прозорец и хоп на леглото на Канела. Дрелка отиде до ухото й и започна да я ближе. Канела се засмя и отвори очи. Тя скочи , сграбчи котето и започна да му мачка ушичките.
- Наистина е време да ставам – отговори тя на въпросителния поглед на госпожица Шперплатова. Канела оправи набързо леглото и излезе навън. Преди да отиде на закуска , тя реши първо да провери какво прави Анелия в отсрещната къща. Завари голяма бъркотия. Кучето на Анелия  Нино се беше скъсало и съборило оградата , зад която Анелия отглеждаше пилета и кокошки. Сега домашните птици се бяха разбягали из зеленчуковата градина и Анелия , Митко и Андрей се опитваха да ги хванат. Канела се присъедини към това "страхотно парти" , като подгони една бяла тумбеста кокошка. Митко преследваше един шарен петел из едни забутани храсти , където човешки крак не е стъпвал. Анелия сгащи една черна кокошка в оранжерията и докато успее да я хване , тя беше счупила всичките й цветя. Андрей влачеше четири кокошки с двете си ръце и се ухили , щом видя Канела да гали кокошката , която току-що беше хванала. Заплеснат в деколтето й , Андрей стъпи върху една мотика и видя звезди посред бял ден и падна на земята , а четирите кокошки хвръкнаха отново из градината. Канела пусна бялата си кокошка и отиде да помогне на Андрей да се изправи след удара в челото. Някъде към 13.00 ч. всички кокошки бяха прибрани , Нино вързан , а Андрей с половин руло бинт , от което едва виждаше с едното си око. Двамата близнаци оставиха момичетата да си поговорят , а те отидоха при Рикардо и Борис.
- Кой ти е насинил фаровете – попита го ухилен Рикардо.
- Анелия трябва да се научи къде да поставя мотиките си – озъби се Андрей и погледна отсреща към момичетата. Без да обръща внимание на шумния смях на брат си и приятелите си , видя конфузната физиономия на Анелия.  Борис ги подкани да излязат малко на центъра и близнаците тръгнаха след тях.
- Ще има доста да ми се сърди заради мотиката – каза Анелия , като прихна да се смее при вида на Андрей.
- Снощи добре ли си прекара? – попита я Канела.
- Разбира се – отвърна радостно Анелия. – Как няма да ми е весело на рождения ден на бившето си гадже!
- Вие кога станахте гаджета? – заинтересува се Канела.
- Бяхме в 11 клас – започна Анелия. – Тъкмо бяхме взели по литература "Сън за щастие" от Пенчо Славейков. Много ми хареса "Спи езерото". Питър също го хареса и ми каза , че е като този , който върши действията в него. Исках да опозная душата му , но той я криеше. Чувала съм , че всеки човек олицетворява душата си като някакъв фантастичен пейзаж.
- Да – потвърди Канела. – Душата на брат ми е Гората на мълчанието.
- Леле – изуми се тя , – много поетично.
- Да , но аз никога не съм успявала да проникна в душата му – каза с угриженост момичето. – Единствен Рикардо знае всичките му тайни и е опознал душата му , но има скрити тайнствени кътчета , които самият Питър не е опознал и такива , за които дори не знае. Когато ги намери , ще открие и себе си. Това е да имаш пълноценен живот.
- Доста правилно го каза – ухили се Анелия. – Заслужаваш шестица по литература за срока и годината.
- Ех , да се бях върнала с десет години назад ,  щях да го направя – засмя се Канела. Момичетата продължиха да си говорят , докато не стана 16.00ч. и при тях дойде Рикардо.
- Да сте виждали Мартина?
- Не е ли с Питър – попита Анелия.
- Той още не е станал – каза Рикардо.
- Как така не е станал – стресна се Канела. – Той не спи толкова дълго време.
Тримата хукнаха към къщата и нахълтаха в малкия хол. Започнаха да викат на Питър да се събуди , но не можеха да си чуят думите. Сякаш и тримата бяха оглушели. А Мартина беше изчезнала. Канела забеляза синята фея , която също както на Питър и Мартина изпя своята сладка версия. Когато излязоха от стаята , Канела беше объркана.
- Мартина е зарязала Питър.










ГЛАВА ШЕСТА

НЕКОМПЕТЕНТНИЯТ ЛЕКАР



- Не мога да повярвам – простена Анелия. – Как е посмяла да го направи!
- Тя е негодница – ядоса се Канела.
- Нямаме време да мислим защо Мартина е зарязала Питър – каза Рикардо. – На брат ми нещо му става. Трябва да повикаме лекар.
- Аз ще отида да повикам личния ни лекар – каза Канела и се запъти към изхода на къщата , за да предупреди родителите си. След малко при тях дойде Алисия , също така разтревожена.
- Защо не можем да чуем нищо в малкия хол – попита тя , – сякаш стаята е глуха.
- Не зная – каза Борис. – Но нещо става и трябва да разберем какво точно.
- Ами ако това е най-лошото – проплака Анелия.
- Не го казвай дори на шега – развика се Рикардо. – Брат ми не може да умре. Той е жив.
Те стояха така , без да кажат нито дума и понякога се държаха за ръце или обикаляха коридора нервно и притеснено.
- Боби , хайде да излезем – каза изведнъж Рикардо. – Не понасям това спокойствие.
- Добре – каза Борис и двамата братовчеди слязоха по стълбите на първия етаж на къщата и излязоха през входната врата. Слънцето вече беше на залязване. Денят си отиваше и нощта идваше по-мрачна и тиха от предишните нощи. Дрелка се беше протегнала на мраморната маса по средата на двора и залязващите слънчеви лъчи галеха мустаците й. Баба Петра беше в обора и хранеше прасетата втори път , както правеше всеки ден. Даниел и Калиста все още работеха в градината и не даваха признаци , че скоро ще свършат. Канела все още я нямаше с доктора. Виктор Георгиев живееше в края на селото в една прашна и забутана улица близо до стопанския двор. Той беше млад , около двадесет и седемгодишен , с черна като катран коса , набито тяло като на спортист и забавен характер и на всеки болен от семейството лечението му се струваше почти удоволствие. Рикардо беше излязъл на улицата да види дали не идват Канела и Виктор. Когато ги видя да се задават , Рикардо разбра , че Виктор пак беше поднесъл някоя от шегите си на сестра му.
- Много се забавихте – раздразнено каза Рикардо.
- Извинявай , Рики , аз съм виновен – каза Виктор. – Баба Мегадюза ме беше извикала , когато Канела е дошла. Тя никак не е добре с това наднормено тегло.
- Да , знам – каза отсечено Рикардо , – нали вчера я видях. Приличаше на пуйка за деня на благодарността.
Рикардо поведе Виктор в стаята , в която беше Питър и го остави да го преглежда. Баба Петра повика всички на вечеря и те отидоха , а Анелия остана при Питър и Виктор да разбере какво му има на приятеля й. По време на вечерята никой не се обади.
- Къде е Питър? – попита Даниел.
- Виктор го преглежда – каза Рикардо.
- Какво му има – попита веднага баба Петра.
- Нищо , добре е – каза бързо Канела.
- Рики , ела да поговорим насаме в другата стая – каза внезапно Даниел и стана от масата. Рикардо уплашен скочи и тръгна след него. Двамата влязоха в съседната стая и застанаха очи в очи.
- Кажи ми истината – започна Даниел. – Какво му има на брат ти?
- Не се е събудил от сутринта – каза стреснат Рикардо. – Сякаш е в кома и не знаем какво му има. Цял ден е така. Малкият хол като че ли е глух и не можем да си чуем думите в него.
- Зная какво му има – каза Даниел. – Това е наследствено от прадядо ти Мартин.
- За какво говориш? – не разбра Рикардо.
- Питър е пленник в Гората на мълчанието – каза Даниел.
- Какво?
- Неговата душа – започна баща му , – е олицетворена като мълчалива гора , в която царуват спокойствието и тишината. Затова малкият хол е глух. Обикновен лекар не може да му помогне. Всеки лекар е некомпетентен в тази област. Питър е прикривал тайни и други подобни чувства в душата си , но той самият без да иска е попаднал в лапите на собственото си съзнание и сега е пленник в собствената си душа. Единственото , което може да го спаси , е любовта на жената , която обича , както и  обичта на роднините и приятелите.
- Това означава ли , че....
- Че вие всички заедно с Мартина трябва да намерите Гората на мълчанието и да спасите душата на Питър – каза Даниел. – Чичо ти , чинка ти , майка ти , всички те са били там , когато се опитваха да спасят моята душа.
- Но тогава трябва да отидем там – забърза се Рикардо.
- Първо трябва да отидете при баба ви Ивана – каза Питър.
- Майката на мама – изненада се Рикардо. – Но тя има толкова кучета болонки , как ще минем покрай тях.
- Само тя може да ви помогне – каза Даниел. – Тя притежава медальона "Червената змия".
- Червената змия?
- Да , този медальон ще ви помогне да намерите тази гора – каза Даниел. – Трябва да тръгнете утре сутринта. Аз ще се обадя на баба ви да ви чака.
След разговора им Рикардо се върна в трапезарията и си изяде пържените картофи. После всички се качиха при Виктор и Анелия , но Виктор го нямаше. Анелия каза , че не е могъл да направи нищо , защото е отвъд неговите възможности. Тогава Рикардо им разказа за това , което беше научил от баща си. След като свърши , всички бяха с увиснали устни и гледаха невярващо към Рикардо.
- Но трябва и Мартина да дойде с нас – каза Канела. – Как ще го освободим , като тя го заряза.
- Мартина не е напускала селото – каза Рикардо. – Тя първа е разбрала за Гората на мълчанието и в момента съм сигурен , че е там и търси душата на брат ми.








ГЛАВА СЕДМА

ЧЕРВЕНАТА ЗМИЯ




Канела се въртя цяла нощ в леглото , но слънцето все още не изгряваше. Тя мислеше за това , което беше казал брат й. Наследственото затваряне в собствената си душа беше нещо странно и плашещо. Щом на Питър се случи , сигурно скоро и на нея или на Рикардо ще се случи същото. Ужасяваше се още при мисълта , че може някога да стане. Рикардо спеше спокоен. Той знаеше тайните на брат си и познаваше душата му. Дори не предполагаше , че Питър може да крие други неща от него. Канела обаче се страхуваше да опознае тайнствената душа на братчето си. Тя знаеше , че той е потаен , но до такава степен , че да се затвори с собственото си съзнание , нещо не се връзваше. И тя имаше тайни и ги споделяше с Анелия или с Алисия , а Питър само с Рикардо. От толкова мислене я заболя главата на зазоряване. Тя стана и отиде до прозореца. Даниел и Калиста бяха в градината и си вършеха ежедневните задължения. Канела не можеше да разбере как те са така спокойни. Ами ако беше станало нещо страшно с Питър и те не можеха да го спасят? Ако беше умрял?
- Стига си мислила толкова – каза глас зад нея.
Рикардо имаше уменията да прониква в съзнанието и на сестра си , както и в това на Питър. Канела се обърна към него , а едри , кристално чисти сълзи се стичаха по лицето й. Рикардо стана от леглото , отиде при нея и я прегърна.
- Всичко е наред – каза той. – Ще го спасим. Не се притеснявай.
- Знам , но ми е мъчно да го гледам да лежи така безжизнен , сякаш е мъртъв.
- Той не е мъртъв. Само е заспал.
Канела си поплака на рамото му , а след това двамата излязоха навън и отидоха да закусят в голямата къща. Там вече бяха станали Борис , Алисия и Анелия. Баба Петра им беше приготвила палачинки с шоколад и друга храна за из път.
- Хайде , хапнете и не се притеснявайте – каза тя. – Нищо лошо няма да се случи.
- Знаем , но все пак ни е страх – каза Алисия.
В този момент в трапезарията влезе висока около 150 см. жена с черна коса , жълта тясна рокля и с приятен поглед.
- Бабо Ивана – ахнаха Рикардо и Канела.
- Дойдох да ви взема , защото моите кучета нямаше да ви пуснат , ако бяхте дошли сами – отговори баба Ивана с усмивка. – Хайде приготвяйте се , че няма време. Ще спите в моята къща и утре на разсъмване ще тръгнете да търсите Гората на мълчанието. Освен това трябва да ви дам някои напътствия. Канела , отиди и вземи стихосбирката на Пенчо Славейков "Сън за щастие". Ще ни трябва.
Канела се нахрани хубаво и тръгна към малката къща , за да вземе стихосбирката.
- С какво ще пътуваме , бабо? – попита я Рикардо. 
- С моята лимузина – каза тя. – Паркирана е пред къщата.
Борис , Анелия и Алисия стрелнаха поглед към началото на двора и нададоха възгласи на възхита.
- Къде са близнаците? – попита баба Ивана. – Без Андрей и Митко нищо няма да стане.
- Аз ще отида да ги повикам – каза Анелия и излезе от стаята. Изведнъж се чу някакъв шум.
- Какво стана? – стресна се баба Петра и щеше да изтърве една тава с баница.
- Нищо – каза баба Ивана. – Анелия и Канела се блъснаха една в друга.
В стаята влезе Канела , накуцваща от този сблъсък с Анелия и носеща стихосбирката , която беше заръчала баба й.
- Ама че екшън – изкикоти се Борис.
- Не се смей – викна му Канела. – Анелия ми смаза крака. А пък и тя не се отърва толкова лесно.
Борис и Алисия погледнаха през прозореца и видяха Анелия с клюмнала глава , сякаш и беше изкривен вратът.
- Хайде да вървим – каза баба Ивана. – ще вземем близнаците и Анелия. Трябва по-скоро да пристигнем в "Червената змия".
- Къде? – попитаха в един глас Алисия и Канела.
- Моята къща се казва така – поясни жената.
- Също като медальона ти? – попита Рикардо.
Без да му отговори , баба Ивана бръкна в пазвата си с лявата ръка и извади един кръгъл и дебел медальон , приличащ на монета. Но вместо там , където обикновено стоеше цифрата на монетата , беше инкрустирана червена змия. Всички ахнаха , като я видяха. Не беше голяма и красива гледка , но всички знаеха , че той ще спаси душата на Питър или поне ще им помогне да я открият. Никой не продумваше. Всички бяха захласнати от чудната червена змия. Тишината беше нарушена от Даниел и Калиста , които влязоха в стаята , за да пожелаят късмет на децата си. Докато Канела и Рикардо прегръщаха родителите  си , те не сваляха очи от червената змия , сякаш бяха хипнотизирани.
























ГЛАВА ОСМА

ПЪТЯТ КЪМ ДУШАТА




Лимузината на баба Ивана беше голяма и бяла. В нея спокойно щеше да се побере цял слон , стига самата им баба да го пожелае. Вътре имаше два дивана , разположени един до друг , а пред тях - една малка масичка. В единия й край  хладилник заемаше почти цялата стена на колата. Всички приятелчета се настаниха и тръгнаха към къщата на баба Ивана. Тя живееше в края на селото , но им беше обещала да ги повози с лимузината си. Шофьорът Ники беше току-що завършил курса и караше не толкова добре , но Ивана го напътстваше през целия път. Пътуването щеше да бъде доста дълго и може би скучно и затова възрастната жена реши да поразпита гостите си.
- Кажете сега как си прекарвате времето? – започна тя с първия си въпрос.
- Ами всички завършихме висшето си образование преди две години – отговори Анелия.
- Бяхме приети в УНСС-София , специалност "Информатика и информационни технологии" – каза Канела.
- Всичките ли бяхте там? – попита баба Ивана.
- Да , и беше много забавно – отговори Рикардо. – Бяхме всички в един апартамент и да знаеш какви бели правихме...
- Пускахме водни торбички от терасата на апартамента – ухили се Андрей.
- Че когато уцелихме една бабка , да видиш какво ни се случи – изкиска се Митко.
- Бяхме наказани цял месец да чистим тоалетните – разсмя се Канела.
- Питър излезе най-умния – каза Алисия. – Той беше постъпил във фабриката за бира "Ариана" и него не можеха да го принудят да чисти тоалетните.
- А ние тъй като бяхме безработни , хубаво се подредихме – подсмихна се Борис.
- А Питър беше този , който уцели бабката – каза вбесяващо Канела. – Заради него ние "намазахме".
- Когато ни свърши наказанието , Питър ни помогна да влезем и ние на работа при него – каза Рикардо.
- Какво работихте в "Ариана" – попита баба Ивана.
- Сортирахме празни бутилки – обясни Алисия. – Беше лесно , но много изморително.
- През третата си година спечелихме от тотото – каза Борис.
- Уууу , не ми напомняй за него – сопна се Анелия.
- Спечелихме около три или четири милиарда долара и отидохме в банката , за да ги превърнем в левове и чакахме цяла година , за да ни ги върнат обратно – разказа Канела.
- Като ни ги върнаха , нямаше къде да ги сложим – продължи Рикардо. – А пък после докато пак ги занесем в банката и ги сложим в сейф , ужас беше.
- Ама ги изхарчихме още преди да завършим – каза Алисия. – То не беше телевизор , то не бяха печки , компютри , джиесеми ,  рокли , костюми , коли , че и телескоп. Да питате само защо му беше на Питър да купуваме и телескоп.
- Питър е луд по астрономията – потвърди баба Ивана. – Когато се роди , първото нещо , което хвана , беше учебник по астрономия. Тогава бях учителка по този предмет и бях дошла за раждането на дъщеря си. Рики , ти не си спомняш , но тогава те доведох в болницата да видиш брат си , а ти помисли носа на сестрата за черешка и започна да го гризеш.
В лимузината избухна бурен смях и даже Рикардо се смееше зачервен.
Докато пътуваха към душата на Питър , се смяха много. Ивана разказваше за годините на Рикардо в детската градина и си беше направо за смях , когато той слушаше на какви унижения се е излагал. Баба Ивана също се смееше на техните студентски години , когато решили , че са твърде богати , за да живеят в общежитието на УНСС. Решили да си потърсят квартира и даже накрая купили апартамент , където сега живеят родителите на Борис и Алисия. От толкова много смях Канела беше забравила за какво е тръгнала и Рикардо беше доволен , че тя не мисли за Питър , а за нещо , което щеше да я разсее от ужасните мисли , които й влизат в главата. И ето , че се появи на хоризонта къщата на баба им. Малка , спретната , на два етажа , тя ги очакваше за невероятното приключение , което им предстоеше.















ГЛАВА ДЕВЕТА

ГОРАТА НА МЪЛЧАНИЕТО



Въпреки , че баба Ивана беше много богата , по вида на къщата й няма да го разбереш. Тя беше съвсем малка. Имаше голяма тераса , прекрасна каменна ограда и вход точно по средата й. Къщата беше бяла на цвят и с два покрива , нещо доста необичайно за селото. Входната врата беше дървена с голям прозорец по средата и също един малък над самата врата. Малкият коридор  водеше до банята , която беше точно срещу входната врата. До нея над дългото шкафче за обувки висеше голямо огледало. Отляво на коридора беше спалнята на баба Ивана , където имаше голямо легло , а от двете му страни - нощни шкафчета с по една малка нощна лампа. Стаята беше боядисана в оранжев цвят , докато таванът си стоеше бял. Срещу спалнята беше холът. Той беше с два прозореца и единият беше по-малък от другия. Обзаведен беше с ъглов диван и голяма кръгла маса с осем стола. Стените бяха зелени и действаха хипнотизиращо на всеки. Съседната на хола беше кухнята , в която се влизаше направо , защото нямаше врата. Там цветът беше жълт като в коридора. Големият барплот закриваше половината от квадратния отвор между хола и кухнята. Ъгловият диван беше по-малък и много удобен. И сложен точно до ъгъла , близо до втория вход на къщата , през който можеш да излезеш направо в градината през малката тераса , превърната в стъклена оранжерия за цветя. Остана детската стая , предназначена за внуците , когато те й идваха на гости. Вътре имаше три легла , наредени до трите стени , боядисани в син цвят.
- Гладни ли сте , деца? – попита ги баба им , когато младежите седнаха на масата в кухнята на малкия мек диван.
- Много – отговориха всички в един глас.
- Приготвила съм ви любимото ястие на  моите трима внука...
- Умряла кокошка – казаха едновременно Рикардо и Канела.
- Какво е това? – отврати се Анелия. – И умряла кокошка ли може да се яде?
- Не , Анелия – засмя се баба Ивана. – Прясно зеле с домати. Сигурно си хапвала от него.
- Да , но не знаех , че така се нарича – отговори тя.
Ароматът на прекрасната вечеря витаеше навсякъде. Влизаше в носа , ушите , очите и устата на всички. Когато баба им я поднесе , всички започнаха да ядат с настървение.
- Тази вечер трябва да откриете Гората на мълчанието – стана сериозна баба Ивана.
- Защо толкова скоро , бабо – попита Канела.
- Защото Гората на мълчанието се появява само нощем – отговори тя. – Аз ще ви заведа на мястото , където ще трябва да я призовете с паролата , която ще я накара да се появи. Трябва да освободите душата на Питър до края на нощта. Ще ви дам червената змия , която ще ви помогне да влезете в гората. Хайде , пригответе се.
Беше станало девет часа. Всички се бяха добре облекли , защото в гората ще е студено и си бяха взели раниците , в които бяха сложили неща за из път. Те излязоха от двора на къщата и последваха баба Ивана към една поляна със зелена трева , там ги накара да спрат.
- Виждате ли онова дърво? – попита ги тя.
- Орехът ли? – посочи дървото Митко.
- Да – потвърди жената. – Там е входът към Гората на мълчанието. Когато го стигнете ще трябва да призовете гората чрез паролата. Затова накарах Канела да вземе стихосбирката на Пенчо Славейков. Вътре се съдържа тази парола. А сега вървете.
Приятелите тръгнаха към дървото , което изглеждаше близо , но всъщност беше много далече. Те вървяха няколко минути и на моменти им ставаше студено , на моменти топло. Дали беше така или си въобразяваха? Това не се знаеше. Знаеха обаче едно: че тръгват по труден път и не бяха сигурни дали изобщо ще свърши този път. Не знаеха дали ще се справят с опасностите , които ги грозяха и дали щяха да останат живи. Стана непоносимо студено. Бяха стигнали до дървото и някой трябваше да каже или по-точно да извика , гледайки към дървото , паролата , за да се появи Гората на мълчанието.
- Каква е паролата?










ГЛАВА ДЕСЕТА

ЗЛАТНИЯТ КЛЮЧ




Всички се спогледаха. Не знаеха каква е паролата , за да извикат гората. Известно им беше , че могат да я намерят в "Сън за щастие" , но къде да я търсят? Явно баба Ивана знае каква е паролата , но иска те сами да се сетят. Беше им твърде студено , за да мислят за нещо страшно и нереално. Нещо митично , за което дори и не са сънували. Канела започна да прелиства стихосбирката и да търси паролата за гората.
- Само това оставаше – завайка се Анелия. – Да стигнем толкова далече и да не можем да влезем в гората.
- Дали е истина това за гората? – изведнъж каза Борис. Всички го погледнаха потресени.
- Не вярваш ли , че съществува Гората на мълчанието? – попита го Алисия.
- Ако ни правят някакъв номер... – продължи той.
- Не вярвам да са способни да ни причинят такова нещо – каза Канела и продължи да разлиства книгата.
- Татко също го е преживял , защо да ни лъжат – намеси се Рикардо.
- Ама че заплетена история – подхвърли единият близнак.
- Да , доста заплетена история – съгласи се Алисия. – Но ние сме тук , за да я разплетем , нали?
Всички поклатиха глава. Все още им беше студено. Канела още търсеше нещо , което щеше да и подскаже коя е паролата за отваряне на величествената гора. След малко се чу някакъв шум от чупене на храсти до тях. Момичетата подскочиха , а момчетата се заоглеждаха. Нещо или някой ги следеше. Нищо не се виждаше в тази тъмнина. Чу се още по-силен шум и Анелия се хвана за Рикардо. Пред тях изскочи  голям питбул и започна яростно да ръмжи.
- Леле , какво му е на този приятел – настръхна Алисия.
- Май е гладен – каза Борис.
- Сигурно си търси храна – потвърди Митко.
- И ние ли сме тази храна – каза Канела. Изведнъж кучето тръгна към нея и ръмженето му ставаше все по-силно. Питбулът вървеше към нея , а Канела отстъпваше назад. Кучето започна да лае и я подгони. Тя хукна да бяга ,  кучето след нея , а след него останалите. Нищо не се виждаше в тази тъмнина. Изведнъж се появи гъста мъгла и Канела и кучето се изгубиха в нея. Рикардо и останалите чуваха само виковете й и лаенето на кучето. След малко всички чуха разгневения рев на Канела: "Ще те убия , нахално псе".
Гласът й проехтя като ехо и всички се хванаха за ушите. След това мъглата изчезна и всички видяха как Канела гонеше кучето , побесняла от ярост.
- Защо го гони? – попита Анелия.
- Тя луда ли е? – развика се Алисия.
- Млъкнете – ревна Рикардо. – Не виждате ли , че кучето е взело стихосбирката. Затова го гони. В този миг всички хукнаха след кучето , но то беше изчезнало в нощта. Отчаяни , младежите се върнаха при дървото. Канела се спъна в един камък и падна на земята. Рикардо я вдигна , а Канела проплака.
- Счупих червената змия.
- Какво?
Медальонът на врата й беше счупен , а на неговото място се виждаше бляскав златен ключ.
- Ключът към Гората на мълчанието – ахна Алисия.
- Но как ще я отключим , като не знаем паролата , за да я призовем – попита Анелия.
Тогава Канела застана пред дървото и силно извика: СПИ ЕЗЕРОТО! СПИ ЕЗЕРОТО! СПИ ЕЗЕРОТО!
Още не беше изрекла и за трети път паролата и земята пред тях започна да се тресе. Гората на мълчанието беше призована и се появяваше пред тях по-величествена отвсякога.






ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

ДВЕТЕ РОКЛИ



От земята започнаха да изникват тъмнозелени каменни правоъгълни плочки , които се издигаха високо над повърхността , оформяйки огромна квадратна ограда. Входът към оградата беше голяма двойна порта с изображението на Питър. Сякаш някой беше залепил плакат на портата или я беше нарисувал с лика на момчето. На портата висеше голям катинар. Без да се замисля , Канела отиде там , вкара ключа в ключалката и го завъртя. Портата се отвори и приятелите влязоха вътре. Попаднаха в истинска гора с големи дървета , свежи листа и горски животни. Особеното беше , че всичко вътре имаше син оттенък , сякаш всички гледаха през тъмносини слънчеви очила. Гората беше осветявана от синята луна , която изглеждаше спяща , защото не помръдваше. Внезапно прелетяха птици и четири от тях носеха голям разпънат пергамент , на който пишеше "ДОБРЕ ДОШЛИ – ТРЪГНЕТЕ НАПРАВО". Приятелите послушаха птиците и тръгнаха направо. Разглеждаха високите стари дървета , покрай които минаваха и им се възхищаваха. Канела беше забелязала малки катерички , които се биеха заради един жълъд. Беше много смешно. Рикардо обърна внимание на син бухал , който гледаше с едното си око всеки , който минаваше под дървото , на което беше кацнал. Дива котка пък се увиваше около крака на Анелия , но тя зяпаше един славей , който пееше така сладко , че на Анелия й се приспа. Разконцентрира се и понечи да тръгне , но тъй като дивата котка беше между краката й , се спъна , блъсна Борис и двамата паднаха на земята.
- Виждам къща ей там – посочи Рикардо към мястото , където имаше малка полянка , заобиколена от сините дървета.
- Питър обича анимацията – спомена Канела. – Така че не се учудвайте , ако срещнем анимационни герой тук.
- Значи тази къща е на... – заекна Алисия.
- Бабата на Червената шапчица – довърши Рикардо. – Спомням си как като малки мама ни пееше тази песен.
- О бим бам буки буки бам буки , една червена шапчица – запя нежно Канела. 
Приятелите доближиха къщата и там зачетоха съобщението:

"Добре дошли , Рикардо , Канела , Алисия , Анелия , Борис , Андрей и Димитър. Вие носите дрехи , които не са подходящи за величествената гора. Тук в тази къща ще намерите дрехи за трима и само тези трима ще могат да продължат пътешествието си по-нататък. Моля , заповядайте."

Приятелите влязоха в къщата и се смаяха. Къщата беше топла и уютна макар огнището да не гореше и да нямаше никой вътре. Имаше квадратна дървена маса и четири столчета. Също и две легла , пълен хладилник с храна и шкаф с най-различни списания и комикси. На закачалката до огнището висяха елегантен костюм и две шаферски рокли. Само на трима от тях ставаха тези дрехи и те щяха да продължат пътя към спасението на душата на Питър , а останалите щяха да останат тук да ги чакат.











ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

КОРУБО




- Хайде всеки да пробва костюма – каза Рикардо. – На когото стане , той ще продължи нататък.
- На нас ни е голям – казаха в един глас близнаците , които бяха твърде ниски за този дълъг панталон.
- На мен също не ми става – каза Борис. – Ти трябва да продължиш. На теб ти е идеален.
Канела и Анелия вече бяха облекли шаферските рокли и бяха готови за тръгване. Малко бяха притеснени да оставят Алисия , Борис и близнаците тук.
- Вървете , нищо няма да ни стане тук , ние ще се оправим – каза им Алисия.
Изведнъж Анелия изпищя и накара всички да си запушат ушите.
Пред тях беше застанало бяло прозрачно човече с триъгълна глава , с овални ръбове и три точки вместо очи и уста. Човечето си изкриви главата и започна да я тресе.
- Какво е това нещо? – попита Анелия.
- Гледала ли си Принцеса Мононоке? – обърна се към нея Канела.
Анелия поклати отрицателно глава.
- Това е дървесният дух Корубо – поясни Рикардо. – Тези духове помагат на изгубените да намерят пътя към дома. Ако ги има , това е знак , че гората е здрава. Напълно безобиден е. Той ще ни показва пътя към душата на Питър.
Тримата приятели тръгнаха , водени от Корубо. Алисия ги изпрати и влезе в къщата , за да направи нещо за ядене на брат си и близнаците.
- Тук има четири закачалки – учуди се Борис.
- На четвъртата закачалка – започна Алисия – най-вероятно е била булчинската рокля и със сигурност е взета от Мартина.
Дървесният дух поведе тримата през гората , където вече ясно можеше да се различи всичко. Беше много светло и топло. Вместо слънце Анелия , Рикардо и Канела видяха огромно червено сърце , излъчващо силна енергия.
- Това е сърцето на брат ми – каза веднага Канела.
- Питър има огромно сърце – намеси се Анелия. – Затова е толкова добър и никога за нищо не ни се е сърдил.
- Това трябва да е Гората на спомените – отбеляза Рикардо.
- Какво? – попитаха в един глас двете момичета.
- Бях чел в някаква приказка – обясни Рикардо. – След Гората на мълчанието следва Гората на спомените , където ще разберем какво е криел от нас Питър през всичките тези години. Може да видим и самия Питър , но това ще е само илюзия. След тази гора следва Сахара.
- Пустинята ли? – изпищя леко Анелия.
- Да – отговори Рикардо. – Ще трябва да пребродим няколко километра през пустинята , за да стигнем до стъклените пирамиди. Сетих се. Това беше измислената пиеса , която разигравахме с брат ми на откриването на универсалния магазин в селото. Вие я гледахте , нали?
- Да.
- Сега ние сме героите в тази пиеса – каза Рикардо. – Само трябва да следваме Корубо и да се справяме с това , което ни очаква.
Те продължиха и изведнъж попаднаха в трапезарията на голямата къща , където всички вечеряха. Баба Петра поднасяше вечерята на Рикардо и Питър , докато Даниел четеше вестник , а Калиста шиеше гоблени. След като и баба Петра седна на масата , Даниел остави вестника и започна да се храни. Когато се навечеряха , Даниел заговори:
- Рики , искам да ти предложа нещо – започна той. – Тъй като скоро госпожа Елизабет Тейлър , нали я знаеш юристката на фирмата на дядо ти , която сега аз оглавявам , скоро се пенсионира. Искам ти да заемеш нейния пост. Бих предложил някой друг , но не се сещам точно за определено лице.
- Разбира се , татко – отговори Рикардо. – Знаеш колко много искам да работя във фирмата ти. Ще се радвам да го направя.
След вечерята Рикардо , Анелия и Канела видяха как Питър излиза от къщата и отива при Анелия.
- Какво ти има? – попита го тя.
- Нищо.
- Как така нищо – каза Анелия. – Нали щеше да помолиш баща си да те вземе като юрист , щом онази Тейлър се пенсионира.
- Той избра брат ми , без да имам време да му кажа – отговори той. – Никога не съм бил толкова унижаван от собствения си баща. Да не ме забелязва и да мисли , че не съм способен за тази работа. А Рикардо как посмя да приеме тази работа! Той знаеше , че ми харесва да бъда юрист. Защо ме предаде? Защо?
Анелия го покани в къщата и двамата влязоха. Изведнъж картината изчезна и тримата отново се озоваха в Гората на спомените. Рикардо падна на колене и остана неподвижен , а Анелия и Канела бяха го гледаха уплашени и разтревожени.









ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

СТЪКЛЕНАТА ПИРАМИДА
   



Следвани от Корубо , тримата се движеха към пустинята Сахара. Рикардо вървеше по-напред от момичетата и не проронваше нито думичка. Канела се опитваше да му каже нещо , но спираше , като знаеше , че той няма да й обърне внимание. Беше подтиснат и съсипан от това , което беше видял. Никога не е смятал да предаде брат си. Никога. Наистина той знаеше , че на Питър му харесва да е юрист , но в училище , когато имаха учебно- тренировъчна фирма като предмет. Не беше предполагал , че иска поста на юрист толкова силно.
- Рик – извика Анелия.
- Остави ме – прошепна Рикардо. – Как можа да скриеш от мен!
- Беше тайна на брат ти – каза тя.
- Не ме интересува – изрева той. – Защо никой не ми каза? Щях да го разбера и да му дам поста. Три години работих като юрист и нито веднъж ти или Питър не ми подсказахте истината.
Но преди да продължи, тримата отново попаднаха в спомен на Питър. Този път се намираха в малката къща , в малкия хол на втория етаж. Там бяха Анелия и Питър , който държеше котето Дрелка.
- Чух сестра ми да говори с татко – каза Питър. – Тя искаше от него да не ми позволява да прибера котето.
- Защо?
- Канела му каза , че мрази това коте , защото е мръсно и само ще цапа – продължи той. – Тя беше ядосана и не искаше и да чува за това "мърляво коте".
- Така ли го нарече? – изненада се Анелия. – Не мога да я позная. Канела обича котките.
- Да , ама само отдалече – каза ядосано Питър. – И собствената сестра ми разби мечтите. Какво им става на Канела и Рикардо. Да не би да искат да ме накажат с нещо?
- Никога не съм искала да те накажа – проплака Канела и протегна ръка към Питър , но той не я виждаше.
В този момент тримата попаднаха в огромно море от пясък. Бяха в пустинята Сахара. Тримата се изправиха , хванаха се един за друг и продължиха да следват Корубо докато някаква сянка прелетя над тях.
- Аладин и Жасмин – ахна Канела.
- Както маймунката Абу и папагала Яго – каза развълнувана Анелия.
- Значи сме близо до Аграба – спомена Рикардо. Тримата започнаха да изкачват една планина от пясък , върху която се беше качил Корубо.
- Корубо в "Принцеса Мононоке" не беше ли от женски произход – попита Канела.
- Няма значение какъв пол е – каза Рикардо , докато изкачваха планината. След като я изкачиха , пред тях се изпречиха стъклени пирамиди. Корубо се затича бързо надолу , а тримата хукнаха след него. Духчето бягаше толкова бързо , че приятелите едвам смогваха да го настигат. То се насочи към една от стъклените пирамиди и влезе в нея. Анелия се спря за момент.
- Какво има? – попита я Рикардо.
- Ами ако пирамидата е капан – уплашено каза Анелия.
- Дори и да е капан , Корубо ни показва правилния път – каза Рикардо , – пък и трябва да сме силни и да посрещнем достойно опасностите , които ни очакват.
Анелия , без повече да се колебае , влезе първа в пирамидата , последваха я Канела и Рикардо.




ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

ВОДОПАДЪТ НА СЪЛЗИТЕ




Стъклената врата зад тях се затвори. Корубо им даде знак да го последват. Отвътре пирамидата изобщо не изглеждаше стъклена.
- Мисля , че сме в пещерата на чудесата – каза Канела.
- Пещерата от Аладин ли? – попита Анелия.
- Не точно – отговори Канела. – Като пещерата от истинската версия на Аладин. Не тази на Уолт Дисни. Преди имахме тази анимация на касета.
- Аааа , онзи Аладин , да , сетих се – заекна Рикардо. – Първо има стълби навсякъде , после стая със стотици змии , после стая с боздугани , залепени за земята и накрая...
- Райската градина – довърши Канела.
- Точно така – каза Рикардо. – Хайде да вървим. И не докосвайте нищо.
Тримата приятели заслизаха заедно с Корубо по стълбите , които бяха многобройни. Канела и Анелия забелязаха от двете им страни да проблясват зловещите статуи , като в замъка в анимацията "Красавицата и Звярът". Те отиваха все по-надолу и по-надолу. Стана тъмно , само стълбите бяха осветени. По едно време покрай тях прелетя малката русалка Ариел и се изгуби в тъмнината. Изведнъж тримата чуха много странен шум , който започваше все повече да се увеличава. Точно в този момент се появи стена от едната страна на стълбите.
- Облегнете се на стената – каза рязко Рикардо.
- Какво става? – попитаха в един глас момичетата и се облегнаха на стената.
Те се мъчеха да разберат какво идва насам и осъзнаха , че са 101 далматинци , които тропаха по стълбите с всичка сила. Приятелите изчакаха да премине стадото петнисти кучета и продължиха да слизат , докато не навлязоха в стаята , пълна със стотици пепелянки , смокове , усойници и други змии. Анелия и Канела направо настръхнаха и едвам , едвам се промъкваха покрай тези "симпатични" влечуги.  После влязоха в стаята с боздуганите.
- Не пипайте нищо тук  - повтори Рикардо.
- Нямам и намерение – озъби се Анелия.
След тази стая тримата приятели се озоваха в райската градина. И наистина си беше райска. Обширна зелена трева с една рекичка , от едната страна планина , а от другата - море. Милиони пеперуди си летяха на воля , както и пчеличките , които си почиваха в чашките на прекрасните пролетни цветя.  Пред тях блесна огромен водопад , до който стоеше Корубо. Приятелите отидоха там.
- Мили боже – ахна Канела , – това е Водопадът на сълзите.






ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

СВАТБЕНИЯТ ВОАЛ




- Защо го наричат така? – попита Анелия.
- Защото когато го погледнеш , виждаш най-страшния кошмар , който може да ти се случи – каза Рикардо , който беше забелязал , че Корубо плаче. Появи се картина - сцена от "Принцеса Мононоке" , когато убиват духа на гората , дърветата умират , всичко става черно и мрачно , а дървесните духчета падат  мъртви на земята. Канела се просълзи от тази тъжна гледка. Картината се смени с друга. На нея се видя как Питър крещи на Рикардо , че е предател , че не го обича , че никога няма да бъде щастлив , ако той се навърта около него и как Рикардо бяга и гони Питър , който е ударен от кола.
- Сприииииииии – развика се Рикардо и сцената се смени.
Сега Рикардо лежеше безчувствен в кафяв ковчег , посипан с цветя , а Канела  плачеше над него и го молеше да стане и да излязат навън. Тя се разплака , като гледаше тази сцена. Рикардо я погледна и просълзен я прегърна.
- Не плачи – каза той , – не плачи. Няма да се случи никога. Това е само едно препятствие , за да ни потушат чувствителността. Успокой се , успокой се. Канела си избърса сълзите и се усмихна.
Сцената пак се смени и този път дадоха Канела и Анелия да се карат помежду си.
- Искам да го видя – викаше Анелия , – искам.
- Само през трупа ми – ядосано крещеше Канела. – Никога няма да ти позволя да припариш до брат ми.
- Аз обичам Рикардо , обичам го , обичам го – крещеше Анелия.
- Замълчи , замълчи.
Тримата подскочиха , когато Канела от водопада удари невероятен шамар на Анелия.
- Стигаааааа. Не ми издавай тайните , чудовище такова!
Рикардо и Канела настръхнаха. Анелия толкова силно беше извикала , че още усещаха как минава ток през косите им.
- Вярно ли е това , Анелия? – попита я Рикардо. – Наистина ли ме обичаш?
- Да – каза тя. –Никога нямаше да го разбереш. Щях да те обичам тайно и да си мечтая един ден да си мой.
Рикардо , без да губи нито минута , прегърна Анелия и я целуна.
- Стига , после ще се целувате – каза Канела. – Корубо влезе зад водопада. Ще имате време за целувки.
Тримата тръгнаха и минаха зад водопада. Попаднаха в пещера и се заоглеждаха. Корубо беше изчезнал. Нямаше и следа от него. Приятелите не мислеха как ще се справят без водача си. Те продължиха пътя си в пещерата. Пред тях се появи сянка на човек. Тя се приближаваше много бързо. Личеше си , че фигурата бягаше. Приятелите замръзнаха на място. Накрая тя застана пред тях. С бели стъклени обувки , с дълга тясна булчинска рокля и с дълъг сватбен воал пред тях стоеше Мартина.





ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

ТЯЛОТО НА КАМБАНАТА







- Мартина – простена Канела.
- Канела – проплака Мартина.
Двете момичета се прегърнаха силно.
- Какво правите тук? – попита ги Мартина. – Ще ви хванат и ще ви убият.
- Кой ще ни убие – ревна Рикардо. – Никой няма да ни попречи да спасим брат ми.
- Не , по-добре се връщайте...
- Да се върнем! – кресна Рикардо. – Мартина , дошли сме да освободим душата на Питър. Преминахме през толкова препятствия , за да дойдем тук

[cacak]

От къде имаш такова богато въображение. Това ще стане хит.

[richie_abarca]

Обзалагам се , че си зодия козирог. Хората от тази зодия достигат върха. А като те гледам си започнал да се изкачваш по него.

[bobby_076]

Не е цялата , но от това което прочетох въображението ни надхвърля всичките ми очаквания. Даже може да надминеш "Хари Потър"

[ranenia skorpion]

е не знам за Хари Потър, ама Хитър Петър , пасти да яде ! [lol] [lol] [lol]

[tonnny_bg]

е не знам за Хари Потър, ама Хитър Петър , пасти да яде ! [lol] [lol] [lol]

[smeeh] [gepiii]

[chocolate_fairy]

Къде е продължението????

Смяла съм с е с глас на някои моменти, на други се натъжавах, има доста разминавания и противоречия в текста, но е много сладък и лесно и бързо се чете и страшно увлича  [heart__]

М/у другото, никога в живота си не съм чела каквото и да било, в което героите да ядат толкова на често  [lol]