Прозрачно Нищо

[EvIcHkA]

Знаеш ли колко е малко разстоянието между земята и небето? За колко секунди един поглед извисен някъде в синьо-бялото пухкаво небе се свлича и се забива право в черната прашна земя?
Студено е. Черната ми кръв малко по малко се събира в белички, уж красиви кубчета лед... Отнема ми полъха на вятъра и кара дъждовните капки да ме подминават. Заглушава птичата песен и обезцветява дъгата.
Знаеш ли колко малко трябва на дъгата на лицето ти да доведе пороен дъжд в очите ти? Прашни секунди време... и едно откраднато перце от крилото на някое извисено в небето чувство...
Дъхът ми се забавя и една камбана в лявата част на манастира зачестява своя ритъм...
Красиви мрачни вечери в очакване на бял нехубав ден... Опустелите надежди всякога се завръщат... С див конски бяг пристъпят и гривата им събира шепота на вятъра, който носи напразни обещания. Чак накрая разбираме, че те са слепи. Тичат в посоката, която безпътния вятър им прошепне...и ни завличат в онази вихрушка на спомените и надеждите за бъдеще... Карат ни да се впуснем в лудата им надпревара и да забравим, че имаме и едно Сега. Все някога става късно да спрем... Зарастваме върху тях и оставяме очите ни да станат техни очи...
Тишината в тъмната стая седна на пианото, положи сухите си посинели ръце върху клавишите му и засвири... Мелодията ме опиянява и притваря очите ми... Залюлява ме в прегръдките си и ме приема в своя свят. А капките кръв поят черно-белите клавиши... и ги кара да стенат... да стенат... да стенат...  като че някога били са корени на мандрагора... Стоновете им обграждат луната и отнемат светлината й... А аз се люлея ли... люлея... и люлея, и люлея, и мечтая ли... мечтая, и милея, и милея, и копнея, и копнея, и си пея, и си пея... една заучена отдавна песен за Нищото... пея си я и си се  люлея... Ла-ла-ла-лаа... И се люлея в нейните прегръдки, затворила очи... Един спомен за огнена небесна топка, излъчваща някаква непоносима топлина и тази висяща над мен почернена Луна...
Късно е надеждите да се завърнат... В Нищото няма вятър и коне... Неземно щастие ме облива в хладнината си и аз се нося далеч от Вчера, далеч от Днес, далеч от Утре... 
Безвремие, безмислие и песничка за Нищото... и се люлея, и си пея... Ла-ла-ла-лаа-ла-а-а-а...