Ballade pour Adelline

[Adelline]

Надявам се моите измишльотини да се харесат на някого. Това е първата част на един разказ, който се очертава да бъде както леко скучен и банален, така и доста странен и на места дори шантав. Дано ви допадне. :)

Балада за Аделин

-Понякога тя ми лиспва... – каза жената с черните коси. Понякога, толкова ми лиспва... Маркъс.
Маркъс я погледна косо. Толкова я обичаше. А тя дори не подозираше. Вгледа се в стройния гръб и в дългата къдрава коса... Жената беше свела глава и тихо гледаше огъня в камината.
-Тя си отиде, Изабел, отиде си завинаги. И ти сама избра тази съдба за нея. Помниш ли? Ти сама се отрече от нея. – Маркъс премълча думите, които напираха, не можеше да понесе тъгата в погледа й.
-Но Маркъс, ти не знаеш истината, нали? Ти знаеш историята, която ти разказа баща ми. Знаеш само неговата лъжа. О, Маркъс, ти не знаеш колко бях щастлива преди и как обичах онова пустинно слънце. Ти виждал ли си изгрева в пустинята, Маркъс? А дъждът виждал ли си? – със сълзи на очи младата жена се оттегли в стаята си.
Маркъс притръпна, мразеше пустинята. Та нали именно тя му беше отнела неговата любима, та нали именно пустинята беше тласнала Изабел към това проклето приключение... Пустинята и онзи мъж... И той да върви по дяволите. Нямаше да си позволи повече грешки. Сега след като баща й беше мъртъв, той трябваше да се грижи за нея. Той и никой друг. Не можеше да си позволи да я изгуби отново, не и сега, когато беше толкова наранена и лесно уловима...
***

Утрото беше мрачно. Завесите скриваха небето, но той усещаше, че вън вали. Обичаше дъжда. Като дете с часове наблюдаваше играта на малки капчици по прозореца. И сега не по-малко удоволствие му доставяше танца им в локвите. В неговата страна не валеше. Никога небето не се мръщеше и винаги слънцето бе вечния дневен спътник. Не искаше да се връща там. Толкова бе уморен и така тъжен, че не желаеше да вкусва сладостта на изтока. Бе дошъл тук, в далечна Англия да почине, да се отърси от себе си и да подреди хаотичните си мисли. Разхождаше се из сънливите лондонски улички, губеше се из просторните паркове, необескояван от никого... Сам. Както никога...
Прехвърляше мислите си, прекъсваше страховете си, убиваше усмивките си и в навечерието на новия ден захранваше изтощеното си сърце с обич и надежда... Вярваше, че рано или късно всичко ще бъде различно. И небивалата апатия обзела трескавия му ум ще си иде и душата му ще се събуди от своя тлен, и раненото му его ще преосмисли всяка крачка и грешките няма да са така непростими... И всичко ще е прекрасно... и даже любовта няма да е така недостижима....
-Сър ще желаете ли чай със закуска? – гласът на иконома на имението, което беше наел го извади от унеса, в който се намираше.
-Благодаря Соер, нека бъде черен. – някак отдалече изплува собсвения му глас.
Днес ще бъде един чудесен ден, помисли си мъжът с кадифения халат, днес ще бъде един необикновен ден...
Тази топла вълна го съпровождаше през целия сивкав и на пръв поглед неприветлив ден. След обед беше спряло да вали, небето си оставаше все така намръщено, но имаше лек ветрец и във въздуха се носеше мирис на пролетни цветя. Днес му се искаше да се разхожда пеш и за това не беше взел нито каретата, нито коня си със себе си. Крачеше из една калдъръмена уличка и се наслаждаваше на изяществото, с което бяха построени сградите. Мислеше си как всяка една от тях бе попила в стените си толкова мигове и безбройни спомени... Усети, че се е загледал в една оргомна сива къща. Красива беше. Така изящно оформена... Истинака приказка. От всеки един балкон се спускаха бръшляни, самата градина беше чиста, спретната, с малки фонтанчета и много, много цветя. Зачуди с какви ли хора живеят на такова приказно място...
-Аделин! Аделин! Върни се! Аделин, чуваш ли ме?!! – викове стреснаха мъжа зад оградата.
Аделин прекоси моравата напряко, прескочи малките чемширови храсти, излезе през портата и се затича към горичката... Винаги там ходеше след поредния скандал с баща си. Защо толкова обичаше да я тормози. Тя не обичаше лодр Бастини. Как можеше баща й да я кара да се омъжи за някой, който дори не е виждала??? И на всичкото отгоре беше французин...
-Оох! – Аделин така беше потънала в мислите си, че не видя падналите на ниско клони на стария дъб.
-Добре ли сте, лейди? – една ръка се приближи към нея. Тя ловко я улови, изправи се и на мига я пусна.
-Добре съм. Благодаря. – каза студено тя и забърза нататък по пътечката.
-Извинете ме, мис, но случайно ви видях как излетяхте от къщата. И, простете моето нахалство, но чух и виковете, които ви последваха... Добре ли сте?
-Благодаря за притеснението ви, сър, но не мисля, че чувствата на една непозната биха представлявали какъвто и да е било интерес за един непознат. – Аделин не смееше да погледне в очите на този странник.
-Може би сте права, лейди Аделин, но не бях виждал някой така усърдно да бяга от баща си...
-Вие знаете името ми? Но как? – Аделин вече започваше да се забавлява, този непознат мъж със странния си акцент пораждаше у нея едновременно смут и някаква неописуема забава...
-Случайно го чух, когато баща ви се опитваше да ви спре. – усмихна се благо непознатия.
Аделин също се усмихна, но споменаването на баща й отново я върна към мрачните мисли. Ако можеше само да избяга?!! Не обичаше баща си. Още от дете той започна да я тормози, като налагаше своите възгледи и  убеждения. И вечните му любовници... От както майка й се спомина, той не спираше да води все нови и нови. Ужасни същества! Аделин се чудеше къде ли ги намира... Когато клетата й майчица почина, тя бе на не повече от петнадесет години. И оттогава животът й стана ад. Всичките тези жени, малко по-големи от самата нея... всичките прищявки на баща й, всичките му забрани и скандали. Веднъж й бе посегнал дори, но добре, че беше Мериам да предотврати последиците... И сега проклетата женитба! Лорд Бастини беше богат, тя знаеше, че това бе единствената причина поради която баща й искаше да я омъжи за него. Толкова дългове беше натрупал... Ах, ако можеше само да избяга!
-Простете моето любопиство лейди Аделин, но защо бягахте от баща си? – плътния, дълбок глас на непознатия мъж до нея я извади от неприятните мисли.
Аделин помълча за секунда и признанието, което така умело криеше от всичките си познати се изплъзна за миг:
-Иска да ме омъжи на сила...
-А вие не желаете. Разбирам. В моята страна има такъв обичай. Но аз не го приветствам... – непознатият замлъкна. Аделин долови в гласа му нотка на тъга. Погледна го и видя очите му за първи път... Дълбоки, изящно оформени, топли кафеви очи. Но сега тези очи бяха тъжни. Явно непознатият си беше спомнил нещо неприятно...
-Добре ли сте сър? Изглежда се натъжихте. Съжялвам ако съм ви обидила. – тихо каза Аделин.
-Не милейди, ни най-малко. Разкажете ми за себе си Аделин. Разкажете ми за мечтите си, за надеждите си, за страховете си. – мъжът я гледаше право в очите, което крайно я смущаваше, за това Аделин извърна глава и се престори, че гледа разцъфналите дръвчета.
-Кой сте вие сър? – попита тя. Вие знаете името ми, а аз вашето не.
-Аз, лейде Аделин, съм един непознат, който се опитва да събере всичките си разпилени мисли в една. Името ми не е от значение, защото ние никога няма да се видим отново. А срещата ни бе така случйана, както и дъждът през усмихнат ден. Лейди Аделин, моя сладка Аделин, кратката ни разходка днес ще остави следа в моето сърце... Следвайте мечтите си милейди! Сбогом...
И непознатият се стопи с мъглата, която се беше спуснала така изведнъж. Беше студено. Аделин потрепери, трябваше да се прибира, а така не желаеше... Поне баща й нямаше да е вкъщи и Маркъс го нямаше. Тръгна към имението, а пред себе си виждаше онези дълбоки, кафеви очи... Не можеше да ги забрави. Не той грешеше. Те щяха отново да се срещнат. Аделин бе сигурна. Съдбата й бе преплетена със съдбата на този мистериозен непознат. Тя щеше да го намери. Дори това да й костваше хиляди жертви, дори това да бе последното нещо, което щеше да направи. Тя щеше да го намери!

[kity]

Прочетох това с голямо удоволствие, но компания ми прави "Ballade Pour Adeline" - от Richard Clayderman. Въздействието е много приятно, опитай и ти! [lol]