Закъснялото Писмо (Капка Дъжд)

[Pile]

Погуби ме,скитнико,погуби ме.Защо ми взе живота? Отне ми го и избяга далеч – накрай света.А съм сляпа.Не виждам нищо освен собственото си отражение в огледалото.Сега как да те догоня,за да си го взема,като дори не виждам?
Какво?Какво казваш,не те чувам?И слуха си ли загубих вече?Ах,бедната аз.Нещастната аз..умрях,а все още дишам,все още съществувам.Да бях заровена под черната пръст поне.Ах,бедната аз,ах,нещастната аз ..забравих..

В стаята нямаше никой освен 17-годишната девойка,която седеше на писалището и задълбочено се взираше в полупразния лист хартия, усилено дъвчейки края на химикала.Сламенорусите коси на момичето бяха захванати хлабаво с малка шнола,като само един-единствен кичур се спускаше небрежно пред очите й.Те от своя страна,имаха форма и цвят на бадеми.Имаше призрачно бледо,измъчено лице.Скулите й изпъкваха,първите бръчки бяха се показали,а под очите й личаха торбички.Човек дори би помислил,че това иначе красиво момиче е мъртво.И не би сгрешил..
Девойката спря да гризе химикалката и бързо започна да драска по листа.Почеркът й бе едва четлив,груб;почти детски.

,,Прости ми" бяха последните думи,които тя написа,след което придърпа смачкания плик,лежащ отстрани и пъхна вътре листчето.

Момчето разтърси глава и прокара пръсти през черната си като катран коса.Уморен беше погледът му.И някак безразличен..
Бръкна в джоба на джинсите си и изкара смачкана кутия ММ,от която лениво измъкна половин изгасена цигара.Пъхна я между напуканите си устни и я запали с клечка кибрит.Жадно погълна никотина,а лицето му придоби изражение сякаш е изпитал върховно блаженство.
Валеше.Хората тичаха насам-натам,опитвайки се да се скрият от суровия ноемврийски дъжд.Само момчето седеше спокойно на стълбите пред пощата.

,,Ще те чакам там,мили мой.Пред старата градска поща,където идват и си отиват надеждите.Моля те,ела.Едно последно писмо имам за теб."

Думите й кънтяха в ушите му.Тя,измамницата,която открадна сърцето му.Тя,измамницата,на която той довери живота си.Тя,която го лъжеше,докато го гледаше в очите.Разколебано,момчето пожела да си отиде,ала прекалено много я обичаше,за да го направи.Искаше да чуе поредната лъжа може би.А може би искаше просто да види лицето й за последно..


Здравей,скитнико.Забрави ли ме вече?Не си?Ах,колко щастлива трябва да съм аз и същевременно колко нещастна.Ти ме помниш.Как ме помниш,кажи ми – с добро или с лошо?Знам,скитнико,знам.Защо си тук?За да ми върнеш живота?Не,лъжеш ме.Искаш да ми дадеш надежда.Ала надеждите са лъжовни,любими.Лъжовни са като залеза,като изгрева...като усмивката ти.Не искам аз твоята надежда,скитнико,прибери си я.Аз искам само да заспя..


Тя крачеше бързо под ударите на дъждовните капки.За миг и се стори,че са непоносимо тежки.В съзнанието й изплува неговият образ,облян в мека слънчева светлина.И ето,той й се усмихна весело,подаде й ръка.А тя побягна.Не,не,не!Това е илюзия,него го нямаше вече.И дъждовните капки бяха нежно леки..А тя бе сама,защото така пожела..
Някога сърцето й бе по-чисто и от утринна роса,ала го загуби.Защо?Опитваше се да си отговори на този въпрос от месеци,но нещо й пречеше и едва сега разбра..

,,Ще те чакам там,мили мой.Пред старата градска поща,където идват и си отиват надеждите.Моля те,ела.Едно последно писмо имам за теб."

Това му беше казала часове по-рано.Една надежда й бе останала само – той да дойде.А ето я и нея,голямата стара градска поща,където нейната надежда щеше или да се стопи,или да я накара да се усмихне.И той единствен я чакаше седнал на стълбите.Студена сълза се търкулна по бузата й и се загуби в аленочервените й устни,които се извиха в красива усмивка.Тя щеше да прекоси улицата и да отиде при него,да.Може би щеше да го целуне още един,последен път,да му даде писмото и да си тръгне мълчаливо.Може би той щеше да я отблъсне и да скъса нейното писмо и да й каже тъй ужасната думичка,от която се боеше най-много.
Ето,стъпи на платното.Там е той,там е.Но каква е тази светлина?И защо тази жена вика така уплашено?Какво става..какво?
Момичето отскочи три метра назад от сблъсъка с колата и падна на земята.Под главата си усети нещо мокро,но нямаше сили да провери какво е това.Не чувстваше краката и ръцете си,не можеше да се повдигне.Виждаше замъглено,едвам чуваше сирените на линейките и неразбираемият шепот на хората.Обаче видя него,един-единствен.Момчето стоеше на колене до нея,притискаше я до гърдите си,целуваше я и плачеше.Искаше й се да го попита защо,ала нямаше сили.Изведнъж съзря писмото,чиито краища бяха изцапани с кръв до нея и се усмихна.
А после - времето спря..

Забравих мечтите си,любими..

............................................................

[Don_NUTSO]

прекрасно-тъжно :(   [sad3][reeeev]

[KUKLI4KATA]

 [sad3] [sad3] [sad3] [reevvv] [reevvv] [crying] [crying]защо така свършва....тя имаше право на втори шанс [sad3]

[dylgokoska]

Наистина тъжно [sad3]

[crystal]

много силно!
И поздравления за хубавия стил!

[Diablos]

Обичам тъжният финал [sad3]... Няма такова нещо като "щастлив край"...Всеки край е малко или много тъжен...