В памет на едно "някога"

[Arwen]

Когато нощем изгубиш вярата в доброто, когато светът се откъсне от дланите и тихо си отиде от теб, когато животът изгуби дирята ти сред хаоса от желания, тогава тихо погледни към звездите и виж моя силует. Блед, като сянката от "някога", блуждаещ като отхвърлена комета, сам като нощна птица... Погледни в очите ми и затвори своите, за да ме видиш сред сънищата си, за да докоснеш пак ръката ми... както "някога". За да можеш със своята да ме прегърнеш и да отмиеш болката в очите си, за да снемеш тъгата от плещите ми.

Когато нощем палиш поредната цигара, когато тихо димът се просмуква в плътта, когато безсмъртно отпиваш от тежкат чаша, когато виното горчиво се влива в кръвта ти, тогава ме виж както "някога". И в дима рисувай лицето ми, и в червеното лустро търси сърцето ми. И ме виж в полумрака, когато зениците се свиват от вик, когато писъкът ми се слива с твоя, тогава ме потърси сред оня свят... оня свят на "някога"... И тихо, сред мъглата ме питай бях ли щастлива, и питай ме труден ли беше животът. И тогава аз ще те питам, ти къде си била, и колко пъти си плакала, а колко още си се усмихвала... И колко пъти си ме мислила, а аз колко пъти те сънувах...
Защото... да, труден ще бъде живота, в сълзи ще давим пътя напред, защото в усмивка ще се крием от "някога" и в щастието си ще крадем от тъгата...

Защото, когато вечер те срещна в съня, когато тихо те видя сред звездите и още по-тихо хвана ръката ти, тогава ще те прочета и ще те видя истинска. И ти ще потръпнеш от болка, и аз ще извикам в тъга... Защото, когато дойде бялото време, когато косите посивеят от толкоз сълзи, тогава пак ще се срещнем на някоя улица и от забрава сляпо ще отминем... Но объркани от толкова лутане, уморено очи ще извърнем в спомен за нашето "някога", в спомен за стари любови, в спомен за младите дни... И тогава ще те питам, ти дали беше щастлива и колко пъти си плакала, и колко ли още в усмивка си греела. Дали срещнала си оная любов, дето толкова пъти мечтахме. А ти ме питай къде съм била и колко чужди ласки съм дарила, колко пътища съм губила и колко пъти била съм щастлива...

Защото, когато нощем изгубим вярата в доброто, когато светът се срути от раз и мислите далеч са от живота, тогава тайно, с очи вперено в небето ще търсим нечии студени очи и ще молим за капка нежност... Защото твърде кратко живеем и твърде дълго в гордост се кълнем. Защото доста често забравяме, че можем да обичаме. И доста тъжно се питаме колко сме сгрешили, а Боже, колко пъти сме простили...

В памет на едно "някога"

Защото много грешни пътеки ще вървя
и още много пъти ще ранявам,
защото твърде много вечер се кълна
и твърде много пъти си прощавам.

... Защото доста дълго се надявах
и доста често се преструвах,
защото толкоз пъти се познавах
в теб, в очите ти и във всичко друго.

И трудно можех да преглътна,
както ти, оная нелепица безумна.
И доста често все се лутах,
като дива лудост в нощи лунни.

Толкоз пъти ще се губим
в живота си отвъд сега.
Толкоз пъти ще се мъчим,
като виновни без вина.

И пак ще гоним чужди сенки,
защото животът е една игра.
Пак в някого влюбени навеки,
отново всяка поела своя път сама!

/За двама души, които независими един от друг успяха да обърнат живота ми и да ме накарат да се видя отстрани, и ми показаха истината... И ми дадоха част от себе си, макар и никога да не разбраха за това... Благодаря, че някога ви имаше в живота ми./

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

По-често трябва да оценяме и показваме това на хората, които обичаме, докато ги имаме до себе си. Хареса ми откровението ти, Ди. Сърдечни поздрави. :)

[Arwen]

Хората идват и си отиват от живота ни. И накрая винаги оставаме сами. Мисля, че това е едно чисто човешко правило, което нито един от нас не би могъл да избегне. А въпросът е в това да ги оценим дори, когато вече не са до нас. Сърдечни благодарности, Вени. :)

[иринка]

Защото твърде кратко живеем и твърде дълго в гордост се кълнем. Защото доста често забравяме, че можем да обичаме. И доста тъжно се питаме колко сме сгрешили, а Боже, колко пъти сме простили...

И колко пъти сме се отричали от всичко това и колко пъти сме били искрени в грешките и прошките си ...
Понякога е прекалено късно за всичко... А понякога "всичко" е прекалено ясно , точно заради "някога",колкото и кратко и болезнено да е било.

[Arwen]

Защото твърде кратко живеем и твърде дълго в гордост се кълнем. Защото доста често забравяме, че можем да обичаме. И доста тъжно се питаме колко сме сгрешили, а Боже, колко пъти сме простили...

И колко пъти сме се отричали от всичко това и колко пъти сме били искрени в грешките и прошките си ...
Понякога е прекалено късно за всичко... А понякога "всичко" е прекалено ясно , точно заради "някога",колкото и кратко и болезнено да е било.

Понякога наистина идва момента, когато е прекалено късно и тогава осъзнаваме всъщност какво се е случило и какво ние не сме направили. Но така се получава в живота - нещо губим, друго печелим, днес плачем, утре се смеем... Като колело... колело от хиляди съдби.

[Arwen]

Много добро... думите ти се леят.. чувствата - също

Значително по-добро от последното ти произведение в Литература

Адмирации

Хах, последното ми произведение в Литература...  [lol]
Благодаря ти. :)