Амнезия

[Gentiana]

                                                         "Когато умът ти не може
                                                                     да понесе действителността,
                                                         просто отказва..."

Дългите езици на гнева
облизват сенките
на мисли полудели.
Трошат се чувства.
Сива светлина
през дупките
в душата ми се стели.
Коя съм аз?!
И кой си ти пред мен?
Защо ме гледаш?
И защо се смееш?
Не ме наричай "радост"...
Не, недей!
Не ме познаваш.
Аз не те познавам.
Когато ме докосваш,
ме боли.
Събуждаш
странна тръпка
в мен
студена.
Изтръпвам цяла...,
но не помня кой си ти...
Опразнена се чувствам,
осквернена-
като ограбен дом,
помръкнало небе.
В кръвта ми паяжини
сплитат черни нишки.
Обсебват,давят...
Времето краде
от мислите ми
всичко,
всичко лично.
Коя съм аз?
Не искам
да си спомням...
Забравяме,
когато ни боли.
Когато споменът
е жива, прясна рана,
жестока мина-
в нас ще се взриви...
И затова най-лесно е -
забравяй!
Сред паяжини
мълнии цъфтят.
Съзнанието ми е
бяла,
празна книга.
Какво ще пиша в него?!
Още... аз не знам.