Улица “Чудотворец”

[innna]

   Една тъмна и студена нощ, ден преди Бъдни вечер...Луната грееше и осветяваше бялото лице на Моника. Улицата беше пуста, само в далечината се чуваха минаващи коли и гласове на закъсняли минувачи, бързащи да се приберат в празничните домове. Витрините на затворените магазини светеха в различни цветове, излъчваха пищност и подканваха хората да влязат. А вътре всеки се изкушаваше и купуваше толкова, колкото може. Богатите разграбваха стоките, излизаха с огромни торби, пълни с красиво опаковани подаръци. По-бедните само въздишаха пред луксозните магазини на улица "Чудотворец" и продължаваха забързания си ход...

   Подобна скъпа и атрактивна стока беше и самата Моника. Да, тя беше истинска кукла, която човек можеше да закупи срещу определена сума. Восъчното й лице беше винаги жизнерадостно и излъчваше толина, а в същото време от него струеше една дълбока тъга...Куклата Моника беше винаги замислена и сякаш зад веселата си усмивка, с която посрещаше клиентите, криеше някаква огромна житейска драма, нещо много лично, за което тя никога не говореше дори с Ева и Бетина, нейните колежки и единствени приятелки.

   В студената нощ Моника беше сама...Трябваше да остане поне до 3 през нощта в очакване на клиенти. Но явно коледните празници въздействаха на мъжете така, че те се привъзрваха и сплотяваха със семействата си, нямаха нужда да купуват любов от куклите пред магазините. Внезапно Моника се почувства нещастна. Тя за първи път поиска да е на мястото на някоя домакиня с три деца и любящ съпруг като тези, които търсеха услугите й. В очите на момичето се появиха сълзи и изражението й придоби печален вид, отдавна тя не беше давала свобода на емоциите си и сега й се искаше да плаче на воля, но отново облада чувствата си, разтри насълзените си очи и продължи да се прави на кукла...Вятърът задуха по-силно, разроши дългите й къдрави коси, но тя беше свикнала. Просто се доближи до колоната на един магазин, която й правеше завет и наблюдаваше играта на вятъра...Той събираше от земята боклуците, които минувачите са изхвърляли през дена, вдигаше ги във въздуха и ги завътраше в една красива танцова стъпка. Те се докосваха един до друг, после се отдалечаваха и отново падаха, ставаха...сякаш бяха изпълнени с живот. Цветната феерия от уличните отпадъци беше една своеобразна пиеса, която Моника наблюдаваше с особена интерес тази нощ. Сега шарените хартийки, никому непотребни, като че ли носеха някакво послание на самотното момичета, нашепваха й нещо, което тя не разбираше...

   Така, загледана в тайнството на това улично изкуство, Моника внезапно се стресна от позвъняването на телефона си. Тя бръкна в джоба на дебелото си палто и извади едно малко сребристо телефонче, звънящо с коледна мелодия.
-   Да, моля! - отговори плахо на позвъняването момичето.
Отсреща не чу глас...само някакъв смях на много хора и празнична музика.
-   Кой е? – повтори Моника.
-   Не ме познаваш – отговори непознат мъжки глас този път. – След малко пред теб ще спре една черна лимузина. Просто отвори задната врата и се качи вътре, не здавай въпроси, защото няма да получиш отговор.

Моника се изплаши и разтрепера. Точно, когато събра смелост да попита човека какво става,  той вече затвори телефона. Момичето искаше да провери номера и потърси в менюто "последни повиквания". Но този разговор дори не беше отбелязан на телефона! Как не се сети да обърне внимание на номера преди да вдигне! Сега тя стоеше озадачена и изплашена...

.......Следва продължение.... :)

[/color][/b]

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

Мен ме заинтригува. Очаквам продължението с нетърпение... :)

[innna]

vOsYcHnA_pRiNcEsA,  [inloveee]


Ето го и продължението:

Какво щеше да се случи след малко? Кой искаше да я качи в колата си и защо първо я предупреждаваше по телефона? Повечето й клиенти нямаха такъв навик, а и тя не обичаше да им оставя телефонния си номер. Знаеха го само най-редовните клиенти...Сега в мислите й започнаха да излизат един по един всички тези, които биха могли да й се обадят...Но никой от тях нямаше “черна лимузина” , а все пак гласът беше непознат...И как Моника да си обясни факта, че разговорът не беше отбелязан в телефона? Насъбраха се много въпроси, а отговори липсваха. Сърцето на озадаченото момиче биеше силно от страх... Внезапно тя видя как по безлюдната улица се задава черна изящна кола. Тя се движеше бавно в тъмнината, осветявана само от уличните лампи и луната. Моника затаи дъх...Лимузината се приближи и спря точно пред нея. Тя зачака някой да слезе и да я покани или поне да смъкне тъмното стъкло, за да се види кой е вътре. Но в колата никой не помрдваше...просто стоеше и чакаше, а опитите на изплашената Моника да надникне вътре оставаха неуспешни. Така изминаха няколко секунди, които се сториха на Моника цяла вечност. Тя стоеше сама насред пустата улица, а пред нея се простираше в цялото си изящество една скъпа и луксозна кола. Момичето събра смелост и реши все пак да отвори предната врата на черната красавица, за да попита какво иска от нея водачът й и да сложи край на притеснението си. Изненадата й беше огромна, когато внезапно вътре не видя никого. Шофьорската седалка бе празна, а отвърте се носеше топъл и приятен въздух, който примамваше сетивата на Моника. От празната кола прозвуча глас, сякаш кънтящ от някой отвъден свят:

-   Качи се в колата по-бързо, нямаме време!- измърмори странният глас.

Изведнъж Моника се оказа сама в колата, на седалката до водача, който всъщност липсваше. Дали топлината или нещо друго я беше подмамило да влезе вътре, тя така и не разбра. Всичко беше като сън, който стана още по-нелеп, когато колата от само себе си потегли по самотната улица...Момичето не смееше да проговори, страхуваше се от отговорите, които би задала на невидимия глас. Още не можеше да осъзнае какво се случва с нея...Лимузината минаваше през безлюдните централни улици на града, изпълнени с много коледно настроение. Всичко беше празнично и в същото време носеше някаква загадъчност. Да, градските улици бяха пусти, но изпълнени с нещо необичайно, магично...И ето че колата спря пред вратите на централния лунапарк. Той също като че ли бе обладан от тази магия...Беше пуст, но приказно окрасен от коледни светлини в различни цветове. В момента, в който колата спря, Моника побърза уплашено да слезе. Вече се бе съвзела от шока, искаше по-бързо да избяга от невидимия шофьор. Изкочи от колата и се озова пред вратите на лунапарка. Така и не чу повече тайнствения глас, а секунда, след като слезе, лимузината изчезна! Да, само една секунда, само докато Моника се обърна....и нея вече я нямаше. Изплашеното момиче реши, че ще си повика такси по най-бързия начин и ще се прибере вкъщи. И когато тръгна да извади телефона от джоба си, чу нечии стъпки по празната улица пред лунапарка...Това я накара отново да потрепери от мисълта, че все още се намираше в матрицата на непознатия свят. Беше я страх да вдигне глава, за да погледне към минувача. Тогава чу и гласа му:

-   Моника,  ти ли си?- извика човекът.

Сега тя вдигна погледа си и очудено видя как към нея приближава бившият й приятел, Мартин. Не можа да обели и дума...той не знаеше какво се бе случило с нея след раздялата им, не знаеше, че тя е станала проститука. Моника се изплаши, как щеше да му обясни какво прави по това време навън, сама, а и с това облекло? Искаше й се да избяга, но от друга страна се зарадва, че вече не е сама...

-   Моника, защо си направи тази шега с мен? Какво ти става?- продължи Мартин, когато се приближи до нея.

-   Каква шега? До колкото помня ти си направи шега с мен за последно!- отговори леко заядливо Моника.

-   Имам предвид съобщението, което ми изпрати! Дойдох по най-бързия начин, притесних се!

-   Какво съобщение? Аз не бих те потърсила, знаеш много добре, никакво съобщение не съм ти пращала!- сега гласът й прозвуча агресивно, всичко това й идваше в повече...

-   Изпрати ми съобщение, че е станал някакъв инцидент пред лунапарка и си пострадала сериозно! Аз веднага ти звъннах, но телефонът ти беше изключен! Какво става, добре ли си?- отговори загрижено Мартин.

-   Я стига! Защо ще ти пиша съобщение? Защо точно на теб, по дяволите....нищо ми няма, какъв инцидент?

-   Сега ще ти покажа съобщението за доказателство, интересно ми е как ще го обясниш!- леко подразнен от странното поведение на Моника, Мартин започна да търси съобщението в телефона си – Това е невъзможно! Къде е отишло! Не съм го трил! Просто го няма....

Сега вече Моника си обясни много неща....Сети се как тя също не успя да намери номера, от който я бе потърсил странният глас, как до вратите на лунапарка я докара една кола, в която нямаше никого, а после внезапно изчезна...

[vOsYcHnA_pRiNcEsA]

 [ooooo] Ощееее... :)  [inlovee]

[иринка]

Искам и аааз ощееее! [cvetee]

[innna]

[oops] ъъъм...не очаквах такава реакция...много сте мили, благодаря ви страшно много!  :kissoflove: