Приказка

[Devil`s Bride]

ПРИКАЗКА

И в следващия миг гоних Слънцето. Гоних до и виках след него "Защо ми взе обичта?!". Но то бързаше и не чуваше сякаш, а може и да се преструваше, и се търкаляше към хоризонта (сигурно и гузно е било и затова бягаше тъй).
И докато се спукаше бавно мракът, наблизо запя славей...

"Паднали листа,
стъпкани на прах.
Къде остана нежността?
Удави се в болка или грях.

Умряла самота,
потъпкана от някой.
Забравена едната добрина
и от разбитото сърце открадна си всякой."

Обърнах се по посока на на мелодията, а то не песен, ами плач сякаш беше. И видях славеят малък, колко шепата ми навярно, как пееше. Пееше... Пееше и в сърцето му се забиваше розата - красива, алено червена от кръвта на бедната жертва. И този плач бавно се извисяваше и пленяваше душата ми. Канеше я на танц сякаш. Валс, от който капеше кръв, и мойта душа се кланеше и извиваше, и се усмихваше... И се молеше и тя с тая песен да умре... Но уви...
Извърнах очи, не можех да гледам.
Мислех пак за Слънцето. Защо? Още малко само и щяхме да успеем, той щеше да е близо и аз щях да бъда в скута му, сломена и влюбена.

Беше отдавна, когато Хелиос-Богът, отказа да идва. Скри се, покри се, без дума и нищо. И тънехме в мрак и не знаехме. Цветята умираха, с тях и птиците, и усмивките, и радостите,  и съдбите не искаха да се вплитат. Реши Един на отиде, да пита Богът ЗАЩО, но не беше лесен пътят. Той много креспости от огньове изкатери и реки от лава прекоси, и феникси умоляваше даже. Щом го видяха стражите, такъв окаян и дрипав, но с онзи плам в очите, който го бе довел, отвориха безмълвни вратите. И този Един влезе в Палатите. А те лъщяха от хубост и прелест. Не, не бяха претруфени като земните, каквито познавате, а бяха със снопи лъчи изпъстрени, бяха градини със тънки дървета и славеи пеещи (но не беше безвкусна шумотевица, а хор сякаш, като човешките), на кръглия купол спяха звездите, сгушени в своите желания. А в центъра от тази феерия беше и Богът на своя трон. Твърде скромно се стори на онзи Един облечен (не така се явяваше пред хората). Някак уморено, а може би тъжно, се взираше в гостенина.

"Ти защо си дошъл? Или защо те питам..
Аз знам. Липсва ти онуй, което аз мога да ти дам -
светлината, лъчите, мрака ти тежи
и не можеш да го носиш на плещите си"...

Единия се опита сякаш да продума, но дали външна сила някаква го спря или той самият се усети негоден тук да приказва...

"И аз носих мрака зад себе си и от него вас криех.
И виждах как постъпвате и това не приех...
Чувах лъжите, които изричате,
не вярвах на клетвите, с които заричате.
И как обирахте душите на малкото - чистите.
Вие и любовта дори омърсихте...
И бях обиден от вашите думи и тръгнах си,
но ти до тук през страдания минал си.
Може би склонен съм пак да отстъпя,
но искам от тебе жертвена постъпка."

И Хелиос разказа как много отдавна видял на земята момиче с коси от бронз. Била щастлива някога в живота си и тези мигове оставили в сърцето й искрица любов. Но искрица било, а не огън. Но не открило момичето никой, за който щяло да изгори като феникс от свойта любов. И затова останала така - малко различна и по малко странна. Като я гледал Хелиос как расте така пред очите му, решил да й прати обич, да я посее и нея редом до искрицата от миналото и да пламне пожар - пожар от радост споделена любов. Но почнал малко по малко да ревнува онези, към които тя поглеждала тайно, и искало му се да я прегърне той, той да я докосва и целува, и съблича. И поискал я тогава за невеста. Пращал и шепоти по вятъра бърз и с облаците рисувал картини, а тя не искала... Нещо друго парело сърцето й. Но Хелиос не можал да разбере и обиден,
огорчен се скрил в своите златни палати. Но не го радвали песните, нито звездите, които се опитвали да го омаят. Искал своето момиче от бронз. Единият имал задача ужасна - той трябвало да я доведе... А ако пак не желала, по-добре щяло да бъде да умре...
И Единият тръгнал. Обратно по стръмните и епичните пътища към момичето с костите с цвят на бронз. Мъчно я открил. Била се скрила тя далече в пещера и очите й потъмнели от сълзи - сърцето й горяло, но нямало обич край нея. Но за Хелиос тя не жаляла, не такава божествена обич мечтала. А земна - тази, от която боли, тази, в която се вричаш за вечност, тази, в която се съмняваш и се чудиш дали си струва, а тя после те прегръщала и доказвала себе си. Това била истинската обич. И този път видяла някой, който я милвал да се събуди, сякаш потънала в сън... Наистина било сън. И щом отворила очи видяла онзи Един, а той бил толкова земен, толкова "истински", сякаш нещо се разтопило в нея.. Но не... Едва ли ще е той. Дълго мълчали, а после той, пръв престрашил се, разказал своята историята и своята цел и гледал в очите й и се губел в мрака в тях. И щом спрял да говори, от тези очи потекли сълзи. Мракът скърбял.

"За Хелиос знам и не исках с него да тръгна.
Аз бих предпочела сърцето си тук, пред теб, да изтръгна.
Не бих желала такава съдба -
на Богът да бъда жена!"

"Но ти всички ни така ще спасиш!
Кажи, ти за лъчите нима не скърбиш?
Виж, цветята вехнат и падат измъчени,
а хората са се сгушили отлъчени..."

"Скърбя за красотата, дето с мрака умря.
Но скърбя и своята собствена съдба.
Не за туй, че в мен ножът хладен ще забиеш,
а че мене при него би завел - живота ми да потриеш"

И падали сълзи на пода студен, а от тях изниквали сини цветя... Зажужали пчели, после пеперуди прехвърчали, и още много цветя. Родила се поляна с живот, но откъде онзи Един не разбра. Откъсна едно цвете и сякаш видя усмивка по него, по която падаше бавно сълза... И тогава погледна момичето и видя... В очите й имаше живот... Не един, а хиляди сякаш.. И лъчи ("Дарът на Хелиос се раждаше!"). Радостта се показа с бегла усмивка и всичко стана сякаш друго. Две ръце се докоснаха плахо, а после пръстите се вплетоха свенливо (чу се ромон на река). Очите се гледаха дълго и Единият попиваше тази любов. Сякаш виждаше себе си в тези очи след години, колко не знаеше, но в картината беше красиво и светло, имаше обич и имаше радост около него (не беше ги изпитвал много отдавна, даже почти беше забравил, че ги има). Но сега сърцето му се прераждаше. А момичето знаеше... Беше чакала толкова дълго, беше плакала и беше се молила по-скоро да бъде, да обича... И невидими сили сякаш залепиха ги един за друг. И в тази близост роди се целувка - чакана и молена, мечтана и издигана на пиедестал. В този кратък миг като на кинолента минаха животите им - с цялата болка и радост, със страха и с борбата, с приемането, отричането, негодуванието и примирението. После за миг само след края на тази целувка - малка като миг, но огромна като чувственост, успяха да погледнат в очите си и да обещаят "Завинаги", защото се случи нещо...
Цветята бързо се скриха в земята, пеперудите изчезнаха, сякаш не бяха се раждали. Чу се тътен и земята се разцепи. А от небето падаха мълнии и сякаш търсеха нещо... или някого. Скалата се рушеше ожесточена и сякаш вятърът злобно виеше. Нещо се срутваше, нещо загиваше.
Момичето мъчно успя да се измъкне навън, едва си поемаше въздух. Лежеше по гръб без сили да отвори очи и само търсеше с ръка Него. Но го нямаше... Тя помнеше, че с нея беше излязъл и той, бяха пълзяли безпомощни, прикривайки се един друг от ударите на камъните и пясъка. И когато падна държеше ръката му... и се молеше. Но сега го нямаше. Имаше трапове, ями, които зееха грозно навярно към Ада, и лъчи... които се процеждаха през камъните и сякаш гледаха какво се е случило. Любопитно надзъртаха и търсеха живи...
Но него го нямаше. И момичето с бронзовите коси викаше, викаше името, което не знаеше, и все й се причуваше, че чува отговор и тичаше. А отгоре й валеше дъжд, мълниите раздираха дрехите й, тя се спъваше и падаше, и земята жилеше лицето й. Тя се задавяше в сълзите си и не искаше да повярва, че е истина... Него го нямаше. Тя скубеше косите си и проклинаше небесата, че й бяха позволили да усети любовта, да я има, да я целува, да я изпива с очи, а после бяха й я взели от яд, от злоба и завист. И после падна в несвяст и се изгуби в съня си.
Това момиче бях аз.
Дълго време линеех за загубеното, питах се защо и не разбирах. И дебнех Слънцето да го попитам. Но той се криеше още, не искаше да застане пред мен, знаеше, че го чакам, и не се показваше. Един ден обаче го излъгах. Престорих се, че сънувам и той дойде да ме погледа, да ме погали с лъчите си (онази целувка на мене беше простил). Когато отворих очи, в тях той видя мрака и побърза да тръгне. А аз тичах след него, сълзите ми се сливаха с дъжда и виках, и проклинах, и молих... Пред мен проблесна, виждах своя Един и сърцето ми се късаше от мъка. И беше страшно, и тъжно, и жалко. Протягах ръце към него, но не го достигах. Умът ми беше толкова уморен, че единствено, което помня, е, че в следващия миг гоних Слънцето...

[kalista]

Страхотно е, като го четох и настръхнах цялата! Добър първи опит, мацко! [heart__] [inlovee]

[Devil`s Bride]

Миси, Милу :) Като за първи опит ми е простено, ако не е наред нещо  [lol]