"От многото скитане се хващат криле…"

[{dulgokoska}]

От многото скитане се хващат криле...
Нозете отвикват да тъпчат земята...
С разрези мрат и болят рамене...
Залязват вратите... отварят недрата...

Изгряват тъми, мъгли и сумраци...
Дъгите принощни се връщат в началото...
И стъпките бързат, когато се влачат...
Навсякъде липсва и спомен за Бялото...

Небето отсъства, почива в забрава...
Очите са слепи за светнали храсти...
Плодовете им глухо по дирите падат...
Променени комично /като в детска фантастика/...

От многото скитане се опустява...
Изпразва пространства и прави килии...
С решетки-свобо'ди, със тихост титанна...
Само ехо от шепоти трепка "Върни..."

[Тя]

"От многото скитане се хващат криле..."

Колко си права само! Точно толкова, колкото любим ми стана стихът ти! :)

[Афродита]

само ако знаеш колко истина и красота ( въпреки тъмните краски) носи твоят стих ...  [bravisimo] :kissoflove:

[BLUE_ROSE]

От многото скитане се хващат криле...
Нозете отвикват да тъпчат земята...
С разрези мрат и болят рамене...
Залязват вратите... отварят недрата...


:arrow: Този стих сам по себе си е достатъчен и завършен. И много ,много добър. [inlovee] :) [heart__]